Виолета Бончева

УРАГАН

Виж, дървото се разцепва,
и потъва път далечен,
виж, прелива океанът,
мълнии пожар кладат,
а сковани от страха
в мократа, крайбрежна вечер
всички живи земни твари
спотаявани мълчат.

Пак вилнеят над света
сенките на свод беззвезден,
пак бушуват мокри хали,
тежки пясъци влекат.
И вгорчават всеки дъх,
и отварят бездна в тебе
мислите, внезапно спрели -
без надежда,
и без път.

Ала скоро се взривява
мирис на треви и камък
и внезапен месец висва
над окъпания скат.
Светват в мократа тъма
пак листенца с ален пламък
и вълшебствата понасят
на крилете си света.

ОБИЧАМ МОРЕТО

Това е - все същото синьо, солено,
окръглено, с пясъчен брод отстрани,
сред птици крайбрежни и дръзки сирени,
люлеещи гръд между бавни вълни.

Дълбоко, във своята глъб потопено,
изпраща лазури и рев към брега -
понякога кротко или разгневено,
или романтично, с въздушни крила.

Утроба на риби, живот и на тайни,
разходка из рая, към ада билет…
морето - покрило незнайни и знайни
галери и лодки, и хора безчет.

Но пак кърпят мрежи рибарите сутрин,
заплитат молитва за улов богат.
Обичам морето и нежната утрин.
И залеза -
с ясен кобалтов позлат!