Лиляна Лесничкова

Българските читатели бегло познават унгарския поет и есеист Шандор Чори. Въпреки обемното си и многолико творчество, обхващащо стихотворения, есета, разкази, новели, социографски книги, очерци, изповеди, сценарии за филми и др., той е представен на български език само с отделни стихотворения, поместени в различни антологии на съвременната унгарска литература, както и в някои литературни списания.

Преводите са дело на Иванка Павлова, Нино Николов, Генчо Христозов, Чавдар Добрев и Светла Кьосева.

Първата самостоятелна книга с творби на Чори излиза през 2016 г. („Добро утро, свят!”, С., ИК „Гутенберг”) и включва 45 стихотворения в превод на Иванка Павлова и 16 есета, преведени от Лиляна Лесничкова.

Чори е личност с разностранни интереси, но главно място в естетическите му търсения на творец заемат лириката и есетата, затова в сборника си дават среща точно тези два жанра.

Подборът на творбите е подчинен на идеята авторът да бъде представен в развитие, но и с едни от най-силните си текстове, за да може българският читател да си изгради по-обстойна представа за творчеството му, да навлезе по-дълбоко в неговия художествен свят, да проследи как с времето се променят идейният и емоционалният заряд на творбите му, да се докосне до техните полифонични внушения, душевен финес и хаплива прямота.

През 60-те години се появяват първите есета на Чори. Издадените впоследствие есеистични сборници („От стена до стена”, „Пътуване в просъница”, „Номадски дневник”, „Море и орехово листо”, „Подготовка за отчет”, „Наполовина споделен живот”, „Дневна луна”, „Изгубени пътища”, „Седемнадесет камъка на брега”) грабват читателя със своята проблематика, която е особено актуална днес и за нас, българите, защото изживяваме аналогични трусове - икономически, политически, нравствени.

Впечатлява многообразието на авторовите търсения - от съдбоносните въпроси на нацията, през проблемите на изкуството, поезията, културата и езика, до анализите на обществено-политическата обстановка; от непомръкналите спомени за детството през пиетета към ярки творци като Михай Вьорьошмарти, Миклош Радноти, Атила Йожеф, Ендре Ади, Дюла Ийеш, Ласло Немет, Ласло Наги и др. до дивната унгарска природа, която сякаш оживява пред очите ни: розите кръжат в танц, на листата им се придремва от песента на щуреца, есенните дъждове палят свещи, развиделяването е кърваво.

Чори разказва за своето семейно и духовно обкръжение, споделя с читателя преценката си за явления в унгарския духовен и социален живот.

Влюбен в народа и страната си, авторът вдъхновено пресъздава любимия пейзаж на родното си село Замой.

Там всяко кътче му е свидно, навява му незаличими спомени и асоциации от детството с „щурите преживявания” и поривите към волност и свобода („Ползата”).

Чори усеща диханието на природата, съзира болезнени емоционални видения от миналото и социални картини, които вгорчават всекидневието му.

Препятствията в живота го научават постепенно да открива същността и мястото си сред другите.

Есетата на Чори носят познание за човека, за живота, за света. В тях лично преживяното, автобиографичното се слива с универсалното; индивидуалната съдба обобщава участта на цяло поколение; животът на отделната личност очертава възходите и паденията на общността.

Чори е критичен и ироничен спрямо себе си, но за сънародниците си пише с умиление и съпричастност към болките и тревогите им.

Мислите му са смели, атакуващи и едновременно с това стигащи до дълбините на обществените язви, техните противоречия и последици. Завладяващо е умението на автора да издига конкретното, битово-делничното и сурово-прозаичното до нивото на естетичното.

Творецът е хем сред кипежа на всекидневието, „в сърцето на вихрушката”, хем се издига над него с изводите и обобщенията си, с убедителната си полемичност. Националното се осъзнава като част от общочовешкото.

Със своята болезнена чувствителност към актуалните въпроси на съвремието и с тънкия си усет за езика Чори създава социално ангажирани есета, отразяващи ироничната игра между илюзията и разочарованието, разрива между идеал и действителност, търсенията между лична и национална съдба, между родина и принадлежност.

Той е имал силата и куража да надникне дълбоко в душата си и с поразителна искреност да сподели своите най-съкровени мисли и чувства, които разкриват богатата му душевност и натрупания през годините житейски опит.

В творбите се долавят горчивина и разочарование, прозират терзанията на личност, чувствителна към недъзите и злободневните въпроси на своето време, загрижена за съдбата на народа си, раздирана от съмнения и противоречия относно правилността на поетия път, но и неотклонно следваща своето верую.

Прочитът на есетата предполага активно участие, дори съучастие от страна на читателя, за да може той да улови подсказаното, недоизказаното, загатнатото, премълчаното, внушеното от твореца.

Те се възприемат като инструмент за познание и себепознание. Чори отдава особено значение на себепознанието - без него „светът ще тъне в мрак”.

А да опознаваме себе си, според автора най-добре ни учи болката, защото не можем да я прехвърлим на другиго, защото тя ни изправя пред избора между примирението и действието, между съзерцанието и съпротивата и така ни облагородява и извисява („Болката като претекст”).

В днешното време на ширеща се инфлация на словото, на „бляскаво празнословие” и „интелектуални клишета” („Емоционалната метафора на света”, „Четири камбанни звъна по Коледа”) откровеността и емоционалността на твореца, самобитността на изложението му - достъпно, разбираемо, ненатруфено, лишено от показност, фалш и лицемерие - са достойнство, което печели сърцата на читателите.

Неговите послания, наситени не със злоба, а с болка и загриженост, ще намерят отклик в България, защото всички се нуждаем от примера на големите личности, ангажирани с общественозначими каузи.

Преведените есета са подредени хронологично. Обхващат широк времеви и тематичен спектър - писани са между 1961 и 2007 г., третират както по-елитарни, така и откровено житейски теми, но всички обединени от вдъхновяващия идеал за свобода на личността, от стремежа към свобода, от повелята за свобода като неотменна човешка потребност, като неизтощим устрем към хармония и съвършенство.

Свободолюбивият дух на Чори търси свободата навсякъде - в социалната система и в изкуството, в широтата на художествения поглед и в духовната разкрепостеност на човека. Не се бои от главоломните пътища в живота, защото те също му носят усещане за свобода („Отдаване и осъждане”).

Времевата дистанция от 50 и повече години между някои от есетата дава възможност на читателя да проследи как с времето се изостря есеистичното перо на Шандор Чори, как неговият рисунък става все по-многопластов и нюансиран.

Дори миниатюрни есета като „Скуката” концентрират голям идеен и емоционален заряд, пречупен през призмата на времето и индивидуалния светоглед на писателя.

Това, което сближава отделните творби, е единството на авторовото гледище, целостта на авторовата индивидуалност.

Във всички есета откриваме личността на Чори - едновременно анализатор и критик на своето време, глас и съвест на това време, но и стожер на мъдростта.

Каленият в несгодите неспокоен и непокорен дух на твореца насища художественото пространство с естественост и прямота: личните му преживявания се съчетават с размисли за живота и поетическото изкуството, с нестихващ интерес към нравствената и социалната проблематика; битовите подробности се преплитат с народопсихологически наблюдения.

Есетата са отглас на процесите в унгарското общество, тяхно словесно формулиране, тревожно обглеждане и опит за обяснение. Вдъхновени са преди всичко от битието на унгарския народ, от неговата изпълнена с противоречия и превратности история, разкриват дълбоката покруса от смазани народни бунтове и потъпкани идеали („Мартенско писмо”).

Авторът се опитва да разгадае трансформациите в душата на съвременния унгарец, търси отговор на животрептящи въпроси, които вълнуват писателското му въображение.

Неслучайно смята въпросителните за „най-демократичните препинателни знаци”: те имат способността да „разширяват зрението ни отвъд границите на естественото” („Въпросителни знаци”).

С болка и мъдро просветление перото на Чори рисува „модерния човек”, който все по-малко се вълнува от стойностни неща като поезията за сметка на интереса си към „лековати цветни списания с картинки” и телевизионни реклами, които го обсебват като своеобразен наркотик и отприщват консуматорските му страсти („Емоционалната метафора на света”).

В концепцията на твореца обаче се откроява една своеобразна двойственост: в нея рефлектира и иронично-скептичната представа за модерния човек, раздвоен между благата и бремето на цивилизацията.

Угрижен за съдбата на народа си, Чори смята, че пределната комерсиализация, нравствената и социалната деструкция, размиването на традиционните ценности и замяната им срещу власт и лична изгода са също толкова опасни, колкото и „закоравелите предразсъдъци”, идеологическите заблуди, догматичната и упорита привързаност към отживели времето си социални проекти и представи за съвременния свят („Ясният фон на раздвоението”).

Като виден представител на унгарската духовна и политическа опозиция авторът страда, че през ХХ век - „века на чудесата, на грандиозните мащаби” - темповете на растеж не подминават злото, а лъжата - в съответствие с увеличените мащаби - се превръща в „универсална стойност” („Здрави нерви”, „Размисли при Зорницата”).

Будното гражданско съзнание на Чори се бунтува срещу рутината и застоя, срещу продадените съвести и духовното безгръбначие, срещу безогледната разруха в страната и циничните бизнес сделки в ущърб на народа, срещу демагогията в политиката, „привидно благородното политическо поведение” и „показното афиширане на ценности, създаващи впечатление за независимост”, срещу отприщването на отмъстителни страсти, на стихиен гняв и безсмислена омраза, които разкъсват тъканта на унгарската нация („Ползата”, „Мартенско писмо”, „Усещането за безкрайност”). Яростно се възмущава от „духовното убийство” спрямо унгарските малцинства извън границите на днешна Унгария, защитавайки не партийна, а национална кауза.

Есетата на Шандор Чори информират и характеризират, провокират читателското мислене, разширяват пространствата на въображението, учат на нравствен стоицизъм, подтикват към действеност, препращат към сходни явления и прояви в българската социалистическа и постсоциалистическа действителност, в ценностния хоризонт на прехода към демократизиращо се общество и утвърждаваща се пазарна икономика.

Зоркото око на твореца, драматизмът на неговите изживявания, дързостта да нарича нещата със собствените им имена, ярката гражданска позиция и упоритостта в преследването на каузи, живият, асоциативно натоварен език, понякога злъчно критичен и иронично оцветен, носещ богатството и многозвучието на унгарското слово, превръщат творбите на Чори в привлекателно четиво за всеки, който проявява афинитет към есеистичната проза и се интересува от процесите в обществено-политическия, литературния и културния живот в Унгария, от унгарската духовност въобще.