ВАМПИРЪТ
120 години от рождението на писателката
От известно време страхотна мълва се носеше из малкото планинско селце.
Край стария пън, до реката, бродел вампир. В потайна полунощ, когато месецът скрива своя златен рог в атлазената гънка на небето и върбите край реката, тихичко разлюлени, обвиват клони и се сгушват в сянката на старата воденица, той излизал.
Цял в бяло, с тежък товар върху плещите си, той се отправял към реката, а очите му страшно играели в дълбоките орбити на восъчното му лице.
Старият воденичар го видял как яздел млечнобелите къдри на реката, люлеел се и се хилел, мятайки нещо черно във водата. Воденичарят се смръзнал от страх, но изведнъж се сетил, прекръстил се преди вампирът да го е видял и той изчезнал.
Мълвата за вампира преля малкото планинско селце и се разнесе чак до съседните колиби.
Щом се спуснеше нощта през голите чукари на планината и през зеленината на дърветата се усмихнеха малките осветени прозорци на къщите - никой не посмяваше да замръкне край стария пън.
Мъжете говореха за вампира в кръчмите, а жените, събрани кроай вратните, се взираха в пенестите води на реката и черния пън.
И въображението им, потиснато под гнета на страха, превъплъщаваше всяка вълна, всяка случайна сянка в образа на страшния бродник.
„Видял го оная вечер пъдарят - разказваше една, - как тичал към реката с нещо черно в ръце - навярно човешки труп. Изведнъж той се гмурнал във водата и когато излязъл, се превърнал в голямо бяло куче, почнал да тича подире му и да лае. Пъдарят се сетил, прекръстил се, но го втресло от страх.”
Много истории, най-невероятни, се разказваха за вампира.
Топла майска нощ се спускаше над малкото планинско селце. Месецът като вълшебен пръстен, внизан в божествената ръка, плаваше всред белите облачета, изтъкани от нежнозлатист пух.
Селото откриваше пред лунния блясък своята мълчалива и тайнствена красота.
Малката уединена черква, със схлупено кубе, потъваше сякаш в ароматни облаци от цъфнали акации.
Къщите се гушеха със своите ниски, червени покриви, а малкото ново училище, недалеч от стария пън, се очертаваше ясно в сребристата дрезгавина с осветения прозорец на стария учител.
По-надолу буйните вълни на реката се биеха, пенеха, отнасяйки по течението глухата си монотонна мелодия, сливайки я с песента на старата воденица и с припева на бичкиджийниците.
Воденицата и бичкиджийниците млъкнаха. И през високата трева глухо отекнаха бързите стъпки на бичкиджийте и стария воденичар. Всички бързаха да се приберат преди да е настъпило полунощ.
Глуха среднощна тишина притискаше селцето. Нейде от полето, плахо и разпокъсано, долиташе жабешки концерт, залайваха кучета, пропяваха звънци на далечни стада и пак в гънките на тишината потъваше селцето.
По улицата вървеше само нощният патрул. Те бяха двама: млад мургав момък и снажен възрастен селяк, с добродушно лице.
- Ти чувал ли си за вампира? - попита изведнъж възрастният.
- И ти вярваш ли? - усмихна се подигравателно младият.
- Та как да не вярма! Видели са го…
- Женски глупости! - разсмя се повторно младият.
Старият поде:
- Ти не помниш Димитър воденичаря, бил си още дете тогава. Той ми разказваше сам, Бог да го прости!… Умря Радка, дядо Генчовата снаха, току-що омъжена. Само за няколко дни. Казали да я оставят да поседи, да не би да е заспала дълбок сън. Напразно баба Тота я пазила две нощи. Додрямало й се и изведнъж, хоп, през прозореца голям котарак прескочил мъртвата и тя вампирясала.
Всяка вечер, щом месецът се затулел зад облак и вече настанела потайна полунощ, тя слизала към воденицата на дядо Димитър и наливала своите менци на малкото изворче. Казвали това на воденичаря, но той не вярвал.
Било среднощ, срещу Гергьовден. Димитър седял във воденицата още и бързал да домели донесеното през деня мливо. Изведнъж воденичните камъни спрели. Той излязъл да ги оправи. И гледа, до улея, застанала чудно хубава жена. Големи руси плитки се спускали по шарения сукман, цял извезан със сърма. Ръцете й блестели от пръстени, на врата й огърлици от злато, а менците греели като слънце. Димитър застанал като вкаменен.
Изведнъж тя вдигнала забрадката си и той се смръзнал от страх. Това била Радка, дядовата Генчова снаха, дето вампирясала. Тя го погледнала. Лицето й било восъчно, а очите й - големи черни дупки. Той забравил да се прекръсти…
Изведнъж нейде пропял петел. Тя се изсмяла страшно, разперила ръце и потънала в улея. Воденичните камъни затракали. Той стоял все още като вцепенен… Прилошало му… Върнал се в къщи. Тогава близките му повикаха жена ми да го прикади с бурени за уплаха, а самият Димитър ми разказа всичко това. На сутринта той умря. Това е истина!
Младият се изсмя.
- Приказка е всичко това! Присторило му се е! Не вярвам във вампири!… Но тая нощ ние ще трябва да видим тоя вампир. Искаш ли да се спуснем през ливадите?… Не се страхувай, ние няма да се оставим да ни доближи.
Старият се отдръпна, но после неохотно се съгласи.
Те тръгнаха през меката трева…Месецът се затуляше вече зад планината. Високата трева сънно се полюшваше и цветята спяха, тихичко сложили нежните си главички в кадифените й поли.
Реката, загърната в млечнобял стихар, неспокойно отмяташе къдрите си, сърдеше се и сякаш се караше с някого.
Двамата слязоха. Седнаха на пейката до старата воденица и запушиха. Старият не преставаше да разказва за вампири, а младият го слушаше усмихнат.
Измина половин час. Изведнъж старият посочи с ръка към черния пън и едва ли не извика. Той падна на колене уплашен, зачете високо молитви и се закръсти…
Младият стоеше в недоумение. Някаква сянка, цялата облечена в бяло, слизаше откъм училището и се движеше към реката. Сянката навлезе във водата и подхвърли нещо в нея. Вълните зашумяха по-силно, запениха се и заиграха.
- Ще стрелям! - извика решително младият.
- Стой, ръката ти ще се вцепени, на дух стреля ли се! - каза старият като продължаваше да се кръсти.
Младият не го слушаше. Той се прекръсти и насочи пушката. Глух гръм отекна в нощта. Сянката бързо изскочи от водата, понесе се през ливадите и потъна в гъстата трева. Вълните на реката понесоха нещо черно надолу.
- Вампирът изчезна! - каза старият. - Тичай, тичай на мостчето да видим какво изпусна във водата…
Когато отидоха на мостчето и старият насочи пушката срещу водата - на нея увиснаха насапунисани вехти окърпени панталони. Те ги познаха - панталоните на стария учител.
На другия ден цялото село вече знаеше кой беше вампирът.
