Михаил Тошков

„Злато и чакъл” - съвременен роман за Руско-турската освободителна война

Бих нарекъл някои от белетристичните книги на Иван Енчев епическа повествователност, в която се вплитат исторически събития със съдбата на отделния човек /„Злато и чакъл”, 2012/. Повествователност, която разкрива страстта на автора да разгръща исторически документи и от тях да подбира фрапантни случки и шокиращи действия.

Всичко това, потопено в един тънък психологизъм, ни напомня ярко открояващо се везмо и багри, взети от дълбоката национална традиция. Словото, попадне ли под острието на майсторско перо, добива и съответните цветови оттенъци.

Психологизмът при Иван Енчев е съсредоточен главно върху духовния живот на литературни герои, които постепенно се уплътняват като основни в повествованието /Дамян и Диляна/. На показ и прицел са извадени дълбоките чувства на споменатите герои, колебания, съмнения, подплатени от съжденията и изводите на автора.

Отделят се не малко редове, за да бъде изяснено едно или друго преживяване на героя, като е проявена завидна ерудиция в това отношение - изразени са чувства и мисли със забележителна тънкост и задълбоченост, дошли от не малко писателски опит, като имаме предвид, че на писателската лавица са наредени вече доста повести и романи, наистина солидно творчество.

Преживяванията на героите в случая са далеч от „крайния психологизъм”, защото вълненията, настроенията на литературния персонаж са разкрити в конкретна връзка с отделните му прояви, като са избегнати патологичните инсценировки, характерни за книги, заливащи днешния литературен пазар.

Положителна стъпка на Енчев е, че структурира повествованията си върху дадена историческа действителност - реалистична рамка, непозволяваща преекспониране на словото.

Историческата мотивировка е много важен коректив за правдивостта на изображението и вкарва в едно нормално русло преломните моменти, колебанията и промените в поведението на героите.

Лев Толстой казва: „Главната цел на изкуството е да изяви истината за душата на човека”. В такъв смисъл Иван Енчев вади на преден план не биологичните и физиологични особености на героите си, а преживяванията им в съприкосновение с конкретна историческа и социално обособена действителност.

Психологическата реакция от това съприкосновение разкрива особеностите на отделния характер, а в белетристиката на Енчев съществува богата гама от характери - нравственият смисъл на живота мотивира предразположението на автора към хората от народа, пък това вече не може да не отличи творбата с народностна подплата, малко позабравена в съвременния епически роман /ако въобще той съществува/.

Съществен признак на народността е националната специфика на произведението, най-вече на езика, който при Енчев е с богата нюансировка и особен колорит, идващ от даден географски регион, който предполага специфични за съответния край обичаи, наричания, поведение, морална обусловеност.

Езикът на героите е едно от основните средства за тяхното характеризиране. Дали езикът на героя е богат или беден, дали е многословен или лаконичен, дали речта е плавна или спъната, дали има едни или други любими думи и фрази - във всичко това се проявяват и трябва да се проявяват психиката на лицето, социалното му своеобразие, втората му природа - привичките.

Герои, които говорят един и същ език, т.е. езика на автора, си остават мъртвородени. Точно с това се е съобразил Енчев, който притежава богат езиков регистър. Яснотата, спретнатостта, впечатляващата изразителност, народността на езика определят неговото въздействие.

И как няма да почувстваме народностното в творчеството на Енчев, като попадаме на поток от наричания с типичен разговорен местен привкус /„Стига си се врял като червиво куче в бъзак”, „Пази Боже от разгонена вълчица и от пияна жена”, „Страшното няма срамотии”, „Смея се на акъла на жена си и на петела в гащите ми”, „Брадясала лакърдия” и т.н./ които са попадения, даващи своеобразен тон на повествованието и приземяват човека, тушират остротата на неговото поведение.

Не само поредното повествование на Иван Енчев „Злато и чакъл”, а въобще белетристичното му творчество /„Кървав пелин”, „Бавен огън”, „Студено кафе”, „Труден сезон” и др./ е народностно, защото общественият и естетическият идеал, вплетени в него, изразяват психологията на времето, оттам и на хората из недрата на народа - образи носещи характерни национални черти, а по съдържание и форма са достъпни за обикновения човек.

Мога да подчертая, че творчеството на Иван Енчев е доста обемно и впечатляващо и върху него може обстойно да се говори, но то, както много неща в нашата съвременна култура, се дави в сянката на неизвестността и в отчаяната безперспективност на едно стегнало хората бездуховно време.