Александър Гочев

I. САЩ: еволюция от световен хегемон до световен лидер и до потенциален разпад

Джордж Кенън, оглавявал отдела за планиране към Държавния департамент на САЩ, прави следната равносметка в края на 1940-те години:

Ние притежаваме около 50% от световното богатство, а имаме само 6.3% от общото население на земята. При това положение не можем да направим грешката да не видим, че сме обект на завист и възмущение. Нашата реална задача е в настъпващия период  да разработим такава програма, която ще ни позволи  да запазим това неравенство. Не трябва да се самозалъгваме, че можем да си позволим лукса да бъдем алтруисти и световни бенефактори. Ще трябва да престанем да говорим  за някакви си смътни и илюзорни цели  от рода на човешки права, повишаване на жизненото равнище и демократизация. Не е далеч денят, когато ще трябва да работим с директни силови концепции. Колкото по-малко сме спъвани от идеалистични лозунги, толкова по-добре.

Збигнев Бжежински, в книгата си от 1997 г. “Голямата шахматна дъска” предвижда, че Съединените щати ще доминират в сферата на световната икономика и политика поне в следващите 30 години, че Русия ще банкрутира, и че дотогава  политиката на САЩ спрямо Русия трябва да е насочена така, че да не се допуска нейното сближаване с Европа.

През 2003 г. излиза монографията му “Изборът: Глобално доминиране или глобално лидерство“, в която вече става въпрос само за лидерство на САЩ, не за абсолютно доминиране като се твърди, че най-голямата опасност за Запада е възраждането на Русия след разпадането на СССР, което трябва да се предотврати на всяка цена. Втората опасност според него е световна организация на масите под знамето на триадата антиглобализъм, марксистки егалитаризъм и християнски хуманизъм.

Следва третата му монография през 2007 г. “Вторият шанс: Трима президенти и кризата на американската супер-мощ”, в която Бжежински стига до заключението, че в забележително кратък срок и с лека ръка е пропиляна абсолютно доминиращата позиция заемана от САЩ след катастрофата на СССР и края на студената воина благодарение на водачите на нацията Буш Първи, Бил Клинтън и особено Буш Втори, с предупреждението, че трети шанс няма да има.

Последната книга от тази поредица е от 2012 г. “Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната мощ“, в която Бжежински дава съвети как трябва да действат Съединените щати, за да не ги последва съдбата на СССР. Мнението му е, че САЩ през годините 2010-2013 г. много напомнят СССР през 1980-90-те години със следните характеристики: (1) Закостеняла политическа система, неспособна за реформи; (2) Финансов банкрут поради военни авантюри и раздут военен бюджет; (3) Падане на стандарта на живот на населението; (4) Политическа класа, нечувствителна към растящото социално неравенство, която мисли само за собственото си обогатяване; (5) Опити да се компенсира намаляващата легитимност на властта с картини на външни врагове; (6) Външна политика, която води до изолация на САЩ.

Заключението му е, че ако не се спрат тези тенденции Съединените щати не само ще загубят лидерската си позиция, но ги чака и социална катастрофа в следващото десетилетие (до 2020-2023). Най-интересна е препоръката, която дава суперрусофобът Бжежински: САЩ трябва да се съюзят с Русия и Турция, защото съществуването на Запада зависи от това колко добре може да се интегрира с Русия. Такъв обратен завой, направен постепенно от 1997 до 2012 г., само показва, че и най-невероятни решения са възможни, ако ги изискват глобалните интереси на западния елит.

За тенденциите, които описва Бжежински, си има доминираща причина -  глобалната неолиберална финансово-икономическа политика. Неолиберализмът възниква в края на 1970-те години, прилага се на практика от Роналд Рейгън и Маргарет Тачър и, в резултат на деиндустриализацията на ядрото на капиталистическата система, доходите на средната класа започват намаляват,  а тези на финансовия капитал да растат. По този начин се ликвидират политическите  претенции на замогналата се след войната средна класа да участва във власта - нещо, което не може да се толерира. Прокарва се съответно идеята за “криза в демокрацията” поради опасността “безотговорни групи” да посегнат на властта. Статистически данни от 1970-те години насам показват стабилна тенденция за намаляване не само на стандарта на живот на средната класа, но и на относителното й “тегло” в общата “маса” на населението.

През 2000 г. реалната средна заплата се установява на нивото на тази през 1968, а средният доход на семейството пада на ниво 1980 г., което сравнително задържане се дължи на факта, че женската половина от семейството се включва в припечелването за хляба. През периода 1983-2016 тоталният доход на “горната” над-средна класа нараства от 60% до 79%; този на средната класа намалява почти двойно, от 32% до 17%, а този на “долната” под-средна класа пада от 7% до 4%.

Това е и големият социален проблем, който е в основата на нестабилността на всяка една национална държава - деградация на средната класа. Тази нестабилност се засилва и от ерозия на извъникономически институти: гражданското общество, образователна система и политическа структура, която в САЩ, например, се свежда само до две, по същество идентични крила, на една бизнес партия - демократи и републиканци. В пълен унисон с предвижданията на Бжежински, приведени по-горе.

Запазването на доминиращата роля на наднационалните корпорации изисква в идеал ликвидиране на националните държави, които са главна пречка за свободното движение на капитали поради наличие на  локални закони и други специфични ограничения. Последното е валидно и за Съединените щати като национална държава особено имайки предвид последните събития. Една първа лястовичка, например, може да бъде опитът да се ликвидира  полицията като се мине през стадия на нейното сериозно реформиране, нещо което се дискутира в момента. Едно естествено следствие е установяване на познатите на всеки закони на Дивия Запад. Разбира се, с частна полиция за охрана на Глобалните и на тези, които директно ги обслужват. Паралелно върви най-естествено моралното разпадане на нацията чрез културна война, която в момента направо бушува в САЩ и Европа. За нея по-долу.

Жак Атали, идеологът на корпоратокрацията, в книгата «Кратка история на бъдещето» (2006) предвижда: разпадане на империята на САЩ (около 2035), създаване на полицентричен свят от 9 доминиращи страни (САЩ, Бразилия, Мексико, Китай, Индия, Русия, Европейският съюз, Египет и Нигерия); започване на процеса “номадизация”, предизвикан от технологични фактори, демографски фактори и от създаването на мегаполиси. Главният въпрос е кой ще бъде приет в управляващата класа на Хиперномадите, в бъдещата Хиперимперия с нейните укрепени и луксозни полиси, където е “чисто и светло”. Тези извън тях явно ще бъдат предоставени на милостите на Майката Природа, а евентуалната борба с неканени пришълци ще бъде както срещу природни сили.

В унисон с горната тенденция е мнението на изтъкнатия икономист-математик Михаил Хазин за сегашната криза в САЩ и за потенциала на международния финансов капитал, главен играч в тази криза. Според него главният фактор за кризата е икономически и той е оперативен още от началото на 1990-те години, когато става ясно, че разбалансирането на американската неолиберална икономика е било от мащабите на това през 1929, годината на Голямата депресия. Т.е. сегашната криза се очаква да бъде по-разрушителна, още повече, че напоследък международният финансов капитал започна да регистрира сериозни загуби: загуби в Китай, загуби в Русия, загуби в САЩ. Главните причинители на икономическия дисбаланс в никакъв случай не желаят да се предават и да отговарят за неминуемите катастрофални последствия пред американското общество. Главната им цел е да няма легитимен съдебен процес срещу тях, а не властта да бъде взета от Демократическата партия, контролирана от тях, по-простата причина, че криза ще има при всички положения като резултат от политиката им през последните няколко десетилетия. Очаква се, при победа, Тръмп да обвини банкерите за кризата и даже само един аудит на Федералния резерв би дал много неприятни резултати с голям брой подсъдими, да не говорим за серия съдебни процеси, които ще изкарат на бял свят купове инкриминираща информация (действията на Джо Байдън в Украйна, например, се считат само за видимата част на айсберга).

Една от целите на тази световна финансовата олигархия е да се организират безредици, за да се направят изборите за президент на САЩ нелегитимни (стандартен и технологично разработен подход при цветните революции, особено ако горе-долу половината от електората е за/против). Едно възможно извинение за кризата бе вирусната пандемия, но се оказа, че няма да проработи. Сериозните безредици имат по-добър шанс и техният организиран характер е очевиден за всеки. Участват даже активисти от протеста “Окупирай Уолстрийт” през 2011, който започна и се прекрати като с диригентска палка по много подобен сценарий, включително с искания за “ликвидиране на расовата дискриминация”, окупиране на квартали и провъзгласяване на “автономни зони”.

Идеята накратко е следната: Тръмп да бъде абсолютно убеден, че лодката ще се разклаща  най-сериозно, включително до ликвидирането на САЩ, и тъй като за него САЩ не е празно понятие, а е от принципиална важност, той ще започне преговори. В резултат от пазарлъците Тръмп ще поеме както властта, така и отговорността за кризата. Банкерите ще получат което си е тяхно и най-главното - няма да носят съдебна отговорност за всички мушии през предходните години. Резюме на сценария: виновник за кризата ще са или безредиците или Тръмп; Банкерите са в бяло.

Има и друг фактор, т. нар. форс-мажорен фактор, който може да се задейства и да облекчи последиците от кризата за САЩ. Поправка 14 в конституцията на САЩ гласи, че ако кредитор се занимава с подривна дейност против САЩ или е причастен в разпространението на робовладетелство, то  САЩ може да обяви дълга си към него за недействителен. Остава да се разработи  юридически връзката на “робовладетелство”  с “расова дискриминация”, като антирасистките демонстрации и безредици, започнали в държавите кредитори, могат да се считат за доказателство, че там съществува дискриминация. Сред тези страни са Европейският съюз, Китай (Хонг Конг), Британската общност, Япония и Швейцария, които  държат 21% от държавния дълг на САЩ при 28% общ външен трилионен американски  дълг.

Да не говорим за по-дребни трикове, демонстрирани, например, от по-малкия и абсолютно верен брат: Висшият Британски съд решава, че признава Хуан Гуайдо за легитимен президент на Венецуела, а не официалния такъв, Николас Мадуро, което дава право на Великобритания да не освобождава 2 милиарда долара златни запаси на Венецуела, оставени там за съхранение.

Пандемията показа на практика и абсолютната нестабилност на “най-ефективната глобална финансово-икономическа система”, която практически за нула време се оказа блокирана особено по транспортна линия. Последното е катастрофално в социален аспект при липса на автономно собствено производство поне в най-важни отрасли, например, лекарства и медицинско оборудване.

Оказа се още, че една държава не може да се управлява що годе нормално като  бизнес проект, за който на първо място стои печалбата. Пандемията с корона вируса показа, че както за  държавата, така и за най-малкия бизнес най-важен фактор  са хората, а не печалбата - масово заболяване или масова карантина праща по дяволите печалбата и принципа на печалбата като единствено най-главен. Той може да е най-главен, ако няма проблем с работната сила, с човека. Оттук следва, че добър бизнесмен трябва да се съобразява с хората, не само тези, които движат бизнеса му, но и тези, които са негови клиенти, защото ако няма работници - няма печалба и ако няма клиенти - пак няма печалба. Оттук следва, че добрите бизнесмени са заинтересувани да живеят в социална държава, като минимум, а по принцип са заинтересувани, при международна търговия, всички държави да имат социален характер, който единствено осигурява здравословен живот както на работници, така и на клиенти и, следователно, “нормални” (стабилни) бизнес проекти.

Социалната държава не е обаче на глобализационна почит поради сериозни допълнителни разходи. При нормална досегашна практика притокът на физиологично здрави работници, ако няма, например, епидемии, се поддържа  като се осигурява  “оптимална” концентрация на безработни по всяко време. Клиенти с доходи не са проблем, особено ако има външни пазари.  Пандемични ефекти са изключени от тази рецепта, както се оказа на практика.

Ситуацията става особено критична, ако се гони не печалба, а максимална печалба. Типичен пример са бизнеси с глобален характер, които имат производствени единици в други страни с евтина работна ръка. За максимализиране на печалбата може да се окаже, че е изгодно, например, едно лекарство да се пакетира в САЩ, да се синтезира в Индия, да се налива в шишенце, произвеждано в Китай и да му се лепи етикет, напечатан в Мексико. Всичко е окей, ако транспортът работи нормално, т.е. ако няма пандемия. В този случай страда не само конкретният бизнес, който продава лекарството - страдат болни, например, засегнати от пандемията, т.е., имаме социално-политически проблем, а в някои случаи и проблеми с националната сигурност. Националната сигурност, освен оръжия,  изисква и здрави военни и военизирани и един минимум от здрави административни служители. Т.е. имаме някакви ограничения за максимално възможната печалба. Тя е възможна само ако планировката на тази максимална печалба работи като швейцарски часовник т.е. не се допускат никакви флуктуации от какъвто и да е род по целия свят, което на практика изисква  собственикът на бизнеса да има защитата на държава със световно влияние. Което е и днешната планировка за функционирането на целия свят като бизнес проект на финансовите хегемони и само на тях. Такъв един модел има фактически “едномерен” характер (само един параметър - печалбата) и катострофира неспасяемо, ако се блокира дори само транспорта, както беше демонстрирано в последните месеци. Такава една картонена постройка изисква за стабилност абсолютно “безветрие”, за което се хвърят всички сили: финансово-икономически (санкции), информационно-политически (цветни революции, санкции против медии и журналисти)  и класически военни (военни бази, заплахи, интервенции, преврати). Урагани от типа на сегашната пандемия не са в сметката, поради пренебрежима вероятност и невъзможност за прогнозиране. В икономиката такива неочаквани “урагани” са известни под името “Черен лебед”, по книгата на Насим Талеб (2007), който лебед в момента плува необезпокояван в световните финансово-икономически води.

II. САЩ  - глобален световен лидер

Съвсем наскоро държавният секретар Майк Помпео обяви САЩ за най-великата нация в историята на цивилизацията, която без съмнение ще покаже своето морално превъзходство, например, как  е правилно да се действа по време на протести от рода на тези, които бушуват в момента в Щатите.  Освен това страната е команден център на световно властващи финансово-икономически структури, роден дом на най-големия брой милиардери в света и притежава най-мощния военен потенциал в историята на цивилизацията. Плюс разработени механизми за запазване и стабилност на този статут.

Известно е още, че основен елемент на самосъзнанието на американците е чувството,  че те са най-прогресивната и най-успешната нация. Оттук автоматично следва, че само някой друг трябва да е виновен, ако САЩ имат някакви проблеми, външни или вътрешни без значение, установка, която  постоянно се подтвърждава като оперативна и от политици, и от вездесъщите медии.

Главен подход за запазване на американското лидерство е да се инхибира развитието на останалите (политически натиск, санкции, военни заплахи). Това е времена мярка, обаче, и дългосрочно създава противници, които могат да се организират за съпротива и обща защита. Стратегията на Китай, за сравнение, е издигане до ниво световен фактор с неконфликтна политика. Русия е друг пример: как един послушен ученик, доведен до стагнация през 1990-те години от експерти на лидера на всички нива, ученик оставен без внимание поради ангажименти в Близкия Изток, се превърна най-неочаквано във военно-полически проблем за САЩ на световната сцена.

САЩ контролират както информационната,  така и  финансовата световни системи, но географски влиянието им изглежа е максимално възможното - когото са можали са  поставили под контрол, но за повече територии нямат капацитет от чисто класическа военна гледна точка. Известни са признанията им, че не могат да водят повече от две “малки” войни. Останалите неподконтролни имат възможност за маневриране и организиране за съвместни  нови защитни колаборации, което е само въпрос на време и изгода (пример: Русия-Китай). Доверието по отношение на САЩ ерозира на примера на пострадалите: знае се от всеки, че  интересите на САЩ са на първо място, останалото после - стратегия, която не се мени по принцип, а и контрапримери не са известни. Ясно е, следователно, че новите стратегически противници на САЩ не могат да имат принципиални задръжки в този аспект. Могат да имат само вътрешни такива, които се организират от съответната интелектуална пета колона, чиято главна задача е осигуряване на управляващ национален елит без суверенно съзнание. В доклад на РАНД корпорейшън от 2019 по отношение на страни с непредсказуемо поведение се препоръчва политика на либерализъм и формиране на либерален порядък, защото  РАНД  счита че либерализмът е фунционално еквивалентен на подкрепа на американската изключителност. Типичен пример е Русия с нейната прозападна пета колона - оперираща и понастоящем практически свободно на почти всички нива.

III. Борба за запазване на световно лидерство

В най-последните докланди на споменатата РАНД корпорейшън се твърди, че има криза с националната идея за глобално лидерство на САЩ със следните главни противници за близкото бъдеще (до 2030):  Китай (нов икономически съперник), Русия (военно-политическо-стратегически противник), Иран и Северна Корея. Иран е главен регионален противник на Израел и немаловажен фактор за комплициране на плановете на САЩ за Близкия Изток. Северна Корея е много близо до Южна Корея и Япония и застрашава директно важни бази на глобалния  лидер. Доколко е влиятелна РАНД корпорейшън можете да се запознаете на официалната страница на корпорацията в Интернет като обърнете внимание кои са нейните елитни експерти.

Група републиканци в американския конгрес предлага стратегия за националната сигурност, която предвижда ескалация на санкциите срещу Китай и Русия (като спонсор на тероризъм), засилване на борбата срещу тероризма в Близкия Изток, и информационна война в стила на студената война. Целта на този документ от 120 страници е запазване на позицията на САЩ като глобален лидер.

Не трябва да се забравя и проблема за т. нар. “наши суровини” (Чомски). На Берлинската конференция през 1884-85, известна още като “Конго конференция”, се взема решение, че страни, които не могат да разработват собствените си природни ресурси, трябва да се отворят за света. Ако не желаят да се отворят - трябва да се приложи сила. В решението се говори за Африка, но е ясно, че се изпращат недвусмислени сигнали другаде, тъй като Африка не е била особен проблем в споменатия смисъл. В по-близко време, за сравнение, Мадлин Олбрайт и Збигнев Бжежински твърдяха, че не е справедливо Русия да има само за себе си такава огромна територия с ценни природни ресурси.

Спесифика на тази борба за лидерство на САЩ е неписаната установка, че не може да се толерира никаква алтернатива за нормално развитие на друга държава, освен американската. Не става въпрос за враждебна политика на тази друга държава спрямо лидера, не става въпрос и за по-ефективна политика. Всяко що-годе нормално съществуване на друг тип държава е демонстрация на опасна алтернатива, която може да се интерпретира като предизвикателство дори само на основата на възможност за сравнение. Правилната система е една и, следователно, не може да има никакво основание за съществуването на друга. Тази установка може да звучи екстремално, но трябва да се отбележи, че не противоречи на практиката, изключвайки васалното поведение.

Следването на правилната идеологическа доктрина се счита за изключително съществено. На първо място поради връзката с морала на нацията, който определя и потенциалната стабилност на държавата. Ето защо даже малки отклонения от неолибералната идеология, да кажем само от някои нейни морални аспекти, се считат за фундаментално и абсолютно неприемливо предизвикателство. Такива отклонения са естествено свързани, например, със специфичните история и митология на вече “потенциално опасната” нация и това обяснява стремежа за тяхното пренаписване и “коригиране” в съгласие с правилните канони. Причината е една-единствена и фундаментална: такива отклонения са сериозна пречка за външно манипулиране на електората на тази проблемна нация, осъществявано от добре заплатена пета колона, в този случай чисто хуманитарна пета колона. По-подходящ и успешен пример от България в този аспект едва ли може да се намери.

Борбата с противниците си има своите класически компоненти - нищо особено ново на този фронт. По-особеното понятие е хибридна война, което подчертава многокомпонентния характер на така или иначе военни (силови) действия. Самите компоненти са известни отдавна, промените в тях с времето не са принципиални, само отразяват нормалния технологически напредък, който в наше време може да символизира с думите компютъризация и изкуствен интелект (AI, Artificial Intelligence).

III.1. Класическа война

Днес класическите военни операции между противници, които притежават модерно  ядрено-ракетно  оръжие си остават като последно средство с известен изход, но с малка разлика в морални нюанси: който започне първи отива в ада, вторият - в рая.  Локални военни конфронтации между САЩ и Русия от рода на тези в Сирия са по-скоро като измерване на температурата при диагностика на болен човек. Политиците могат само да завиждат на постоянните и много ефективни руско-американски контакти там на най-високо командно ниво само и само да се избегнат и най-малки  инфекции. Знае се, че решението за първи “превантивен” атомен удар се взема от главнокомандуващия, който нормално е цивилно лице, но има индикации, че последната дума може да бъде на военен. Това е може би единственото, което звучи по-обнадеждаващо.

Локални дългосрочни военни операции от рода на тези в Сирия, Ирак и Либия са нормално явление и ежедневните новини за успехи и поражения в тях флуктуират горе-долу както прогнозите за времето. Те имат характера на тактически аргументи в комплексни и многостранни политически пазарлъци. Стратегическите цели са еднакви - контрол над райони, удобни за военно-икономически бази и като източници на важни суровини.

Стратегически най-мощен военен потенциал имат САЩ, Русия и Китай и тяхното съперничество и взаимни преговори би трябвало да определят някакви нови взаимноизгодни ограничителни рамки. В момента, обаче, само работата по нови оръжия върви с пълна пара. НАТО влиза в сметката единствено, докато САЩ е негов член, по-същество компонент на американската военна машина.

III.2. Финансово-икономическа война

Друг тип силови действия са финансово-икономическите санкции. Най-разнообразен спектър от санкции, без конкуренция, е този на САЩ, разработен в продължение на много години още от времето на студената война със СССР. Едва ли има момент в историята на Съветския съюз и Русия, в който да е нямало действащи американски санкции срещу тях. Тактическият принцип е следният: дефинират се спектър от условия за въвеждане на санкции такива, че санкции могат да се задействат  срещу всяка държава, тъй като по всяко време може да се намери поне едно нарушено условие от този спектър. Дали конкретна санкция ще се задейства зависи само от избора на момента, тъй като  потенциалът е налице - има вече гласуван американски закон. От този тактически принцип няма отклонения даже що се отнася до най-близки съюзници. Одисеята около газопровода Северен поток 2 е много добра илюстрация на горното и на принципа, че интересите на лидера са винаги на първо място.

Друг нов главен обект на санкции в момента е Китай, главен претендент за световен икономически лидер. Сагата на битката с телекомуникационната kомпания Huawei Technologies Co., Ltd. върви по сценария на телевизионна сапунка с най-фантастични и истерични епизоди, включващи събаряне на транслационни кули за безжичен 5G сигнал като причина за разпространението на  COVID-19. Последното напомня анекдот за село, чиито жители се оплакват от главоболие и от това, че кравите губели тегло поради поставянето на предавателни кули за безжични телефони. Отговорът на компанията по оплакването бил следния: “Това още нищо не е. Да видите какво ще стане като включим системата.”

Списъкът на тези вездесъщи санкции е направо безкраен. Освен перманентния случай “Крим”, под удара на санкциите попадат Световната здравна организация, Международния (криминален) съд, а напоследък и страни, които създават пречки за работата на американски журналисти (законопроект на конгресмените-демократи  Марко Рубио и Бен Кардин).

Имайки предвид фундаменталния принцип на всяка капиталистическа система, синтезиран в известния израз “Икономиката, глупако!”, а днес практически други системи няма, можем да си извадим заключението, че гарантирани победители от сражения и икономически санкции не може да има и различни пазарлъци между противниците са по-скоро правило, а не изключение. Непредвиден резултат за САЩ и Западна Европа беше, благодарение на санкциите, превръщането на Русия  в самодостатъчна държава до такава степен, че стана даже номер едно износител на пшеница в света.

На този комплициран финансово-икономически плацдарм изключително привлекателно изглежда т. нар. информационна война, в чиито архиви можем да намерим не една победа. Победата, както в този вид война, така и в класическата, се ознаменува със смяна на враждебното правителство на победената страна с дружелюбно (васално) такова. Оттук нататък работи формулата “Победителят получава всичко”. Примери за успешна информационна война са т. нар. цветни революции, а неин истински триумф, при минимални разходи, е разпадането на СССР и Варшавският договор.

III.3. Информационна война

Saul Alinsky: “Който контролира наратива, контролира света.”

САЩ и Западна Европа създадоха бавно и методично нов тип диктатура, делегирайки фунциите на наблюдение, изолиране, присъда и наказание на обществото. По начало тази инициатива изглеждаше доста невинно и благородно с идеята за борба срещу малтретирането на онеправданите и потиснатите. Постепенно тези цели се превърнаха в идоли като нетърпимостта срещу злото се трансформира в нетърпимост към алтернативното мнение. Социалните медии издигнаха тази нова нетолерантност до невиждани висоти. Общественото мнение се превърна в машина за репресии, която може да организира мигновено специфична тълпа за нападения  срещу специфичен индивид, който си е позволил да оспори ценностната система и моралния компас на тълпата. Членовете на тази тълпа нямат униформи и не са въоръжени с палки и други стандарни полицейски оръжия - те се отличават със силен стаден инстинкт, вътрешна неувереност плюс желание да доминират. Психологическият тормоз е тяхно главно оръжие, базиращо се на страха на индивида да остане сам срещу тълпата. Те не пращат провинилия се в концентрационен лагер или в затвора - те го поставят в социална изолация и много ефективно пречат да си намери работа или, ако я има,  да я задържи. Те могат да заставят даже  гения да коленичи в знак на солидарност - социално изолиран гений започва да вехне. Лепят етикети на всеки, който е стъпил накриво. Предизвикват  безредици, пожари и оправдават палежите. Ако има документирано някъде ваше неправомерно изказване, от случаен характер, даже грешка на езика, от вчера, преди 10 или преди 20 години - вие сте свършен. С тях е безмислено да се спори по простата причина, че няма място за спор - те работят с един единствен критерий: “С нас ли си или не си с нас?” Абсолютно очевидно е, че днес, ако искаш да си свободен, не можеш да  бъдеш член на някаква такава глутница от нападащи, мразещи, заклеймяващи морализатори и злобни лицемери.

За сведение само. В няколко китайски провинции е бил проведен експеримент да се насърчават гражданите да оценяват социалното поведение на другите до каква степен спазват правилата и ценностите на обществото. Всеки получава оценка за своята активност и ако накой събере малко точки, перспективите му  се оказват силно ограничени. Смятаме, че този китайски опит може успешно да се приложи за формирането на нова спирала в ескалацията на Политическата Коректност на ново и, най-важното, количествено ниво. Социалната справедливост преди всичко! За което, както се знае, е необходима измерителна система.

Картината на диктатурата на тълпата в социалните мрежи се допълва и от цензурата провеждана  от админитраторите на самите социални платформи, предоставени на тази тълпи. Twitter, Facebook и Google работят с наети анонимни модератори, въоръжени с алгоритми в полза на либерални виждания, които позволяват да се публикува само това, което те решат като всичко останало се изхвърля. Разбира се, във фрапантно нарушение със статута им на информационни публични платформи, а не на издатели; издателите имат право да подбират материала за публикуване по редакционна преценка. Статутът на платформа, място за публикуване, ги предпазва от съдебни процеси (Section 230 immunity) - те не са отговорни за съдържанието на публикуваното, авторът е отговорен. Това статукво силно се клати поради наличието на очевидна цензура, но се брани до смърт най-вече с дарения в предизборни кампании като милиардите  в играта са  много убедителни. Facebook, например, е сред най-големите дарители за предизборната кампания през 2019-20 година на Нанси Пелози (демократ), говорител на американския Конгрес.

Главната печалба на тези супер гигантски платформи идва от реклами. Fox News, например, заявява следното: “Рекламата осигурява  безгранична власт на Google над американските медии.” Рекламата, обратно, може да се използва и за тяхното контролиране т.е. дали платформата активира очакваното  от нея цензуриране. Ако не - следва финансово наказание. Пример тука е Facebook платформата, която отказва да подкрепя кампанията “Спри омразата за печалба” (Stop Hate for Profit’), започнала в рамките на сегашните протести, сред спонсорите на която кампания е вездесъщият Сорос. Последният най-открито пледира и действа за отстраняването на основателя и Изпълнителен директор (CEO ) на Facebook, Марк Цукерберг, обвинявайки го в заговор с Доналд Тръмп за второ успешно избиране. Не е изненада, че след като 99% от печалбите на Facebook са от реклами, оттеглянето на такива от най-големи компании предизвикаха само за дни поне 56 милиарда долара загуби. Такива загуби автоматично произвеждат недоволни инвеститори и, съответно, отварят вратата за оставката на Цукерберг с аурата на защитник на свободата на словото (разбира се. само в този конкретен случай). Предполага се, че Сорос с усмивка се отправя към банката.

Как стои въпросът с цензурата на по-професионално ниво. Издателски къщи не могат да си позволят публикуване на всяка критична книга с фактологичен материал - на първо място, за да не се дразнят влиятелни особи. Много известни журналисти с международни награди не са канени за интервюта на телевизионни предавания по MSNBC или CNN поради “право на редакционен избор”. Стремеж за безпрекословен конформизъм по отношение на съответната редакционна политика се изработва отдолу-нагоре по йерархията, за да се осигури, че тези които се издигат до най-високи медийни позиции ще следват точно начертаната линия, без да са необходими обяснения. Новите назначения са от възпитаници на университети, чиято администрация е подбирана от медийни плутократи в пряка зависимост от тяхната готовност да бранят статуквото. Така само тези, които разиграват топката в рамките на системата, имат шанс да се издигнат до командни медийни позиции.

Крайната цел на горната социално-технологична постановка е на всяка цена да се скрие какво става зад кулисите чрез безкомпромисно контролираните медии, които заливат  електората с лъжливи факти и комплементарни коментари с претенцията за абсолютна правда и с яростни критики на всичко, което е извън установката. Зад кулисите - абсолютна “държавна” тайна покрита с мрак. Там се броят парите и е необходимо безветрие.

За участието на политиците в информационната война е излишно да говорим - те са на 24 часов работен режим. Интерес при тях представляват изпълнения на живо, базиращи се на такива фрапантни  идеи, които не са по силите даже на един изкуствен интелект. По най-професионално свидетелство на журналистката Моли Айвинс  “Те предоставят най-доброто възможно безплатно забавление. По-добро от зоологическа градина. По-добро от цирк.“; заедно  с най-живописни подробности в нейния Ню Йорк Таймс бестселър “Molly Ivins can’t say that, can she?“;  “Моли Айвинс не може да каже това, нали?“).

За абсолютното дебелоочие при пренебрегване на факти, които не са в хармония с даден политически наратив можем само да кажем, че то е част от истинския политически професионализъм. Последното може да се илюстрира с реч на Хумза Юсаф, Съдебен секретар на Шотландия (Scottish Justice Secretary), в рамките на стигналата и до там антирасистка пандемия. Той чете публично дълъг списък на административни позиции, добавяйки след името на съответния служител характеристиката “бял“. Приключвайки със  правосъдието, той преминава към медицината, към профсъюзите, към  директората на шотландския парламент, добавяйки след всяко име думата “бял“, завършвайки с извинението, че списъкът не е достатъчно пълен. Трябва да отбележим един малък пропуск в неговата информация - пропуска да спомене, че населението нс Шотландия е над 96% бяло.

Позициите в информационната война се определят автоматично по елементарния принцип “Който не е с нас, е против нас!”, технологично разработен на ниво кухненска рецепта за интелекти от всевъзможен калибър: оценката на каквото и да е по-важно събитие,  различна от тази на лидера, определя къде минава фронтовата линия т.е. определя кой е враг и кой е приятел. По принцип има само два лагера: този на вечно правата страна и този на всички останали, към който автоматично попадат и тези, които още не са определили собствената си  позиция. Последното се приема като сертификат за умствена недостатъчност след като е очевидно, че няма какво да се мисли по единствено правилното решение, обявено и разгласено от най-висок амвон.

Напоследък се оказа доста неочаквано, че освен външни противници (главно Русия, Китай и техните “васали”)  в САЩ има и вътрешни, и то толкова поляризирани и сериозни, че по същество става въпрос за най-свирепа гражданска информационна и културна война между лагера на демократите и този на  републиканците, които, в момента, могат да се  класифицират формално като анти-Тръмп и про-Тръмп.  Разбира се, тази вътрешна фронтова линия пречи много в битката на САЩ срещу външни врагове, снабдявайки ги богато с неочаквано удобни аргументи за оспорване на основните ценности и принципи на Глобалния лидер.

Ето един изключително  неудобен пример. Знае се информационното правилото, че ако се съмняваш в печатаното в Ню Йорк Таймс, то ти не можеш да се считаш за американец. Според това правило сегашният президент на САЩ, Доналд Тръмп, не може да се счита за американец, позволил си да заклейми този флагман на световната журналистика като редовен разпространител на фалшиви новини. Без съмнение става въпрос за агент на Путин, за което, официално и неофициално, явно и неявно, беше и е разследван. По всички линии. Не е за учудване, че  антиамериканската информационна армия е в постоянна еуфория от редакционния  проблем коя новина да публикува по-напред.

Друг, съвсем пресен пример покрай националния празник на САЩ, 4-ти юли. Телевизионна водеща на CNN представя тържество организирано от президента Доналд Тръмп в Националния Мемориал в планината Ръшмор (Mt. Rushmore, South Dakota) като поклонение пред скулптурите на двама робовладелци (Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън), изсечени на “земя, отнета от индианците”.

Същата телевизия, отразявайки президентската кампания през 2008 г. на Барак Обама и използвал същия мемориал, характеризира събитието като “впечатляваща гледка” и “величествено” (“quite a sight” and “majestic”). И дума не е обелена за робовладелци и индианци.

III.4. Културна война

Збигнев Бжежински строго препоръчва изпитаната рецепта от времето на студената война - налагане на американската култура като много ефективно оръжие в случаи, че има противодействие при насаждане на демокрация по американски. Тука не става дума за някаква висока култура, а за така наречената Tittytainment (Тититейнмънт), дума хибрид от “цици” и “забавление”, термин предложен от Hans-Peter Martin and Harald Schumann - повърхностна, злободневно-занимателна култура с продукти от типа на сапунки, MTV (music TV), шоу програми като Биг Брадър и Сървайвър, способстваща интелектуална деградация и насаждаща култ към потребителство (потреблядство).

На другия край на културния спектър са теоретични разработки от професионали хуманитаристи, главно от Западна Европа, които и произвеждат академичните критерии за качеството на културния продукт.

Логическата структура на всяка теория се гради върху начални предположения. Доколко работи такава една теория, при липса на логически грешки, се решава чрез сравнение с експеримента като при несъответствия не се обвинява природата, а началните предположения. Това е желязно правило в математиката и физиката и неговата ефективност се доказва от постоянния технически прогрес. Има, обаче, теоретици с идиотска мания за величие, които винаги са готови да обвиняват  практиката, например, като неправилна. Оставени сами на себе си, такива индивиди не са голям проблем и спокойно могат да се отнесат към раздела за особени развлечения. Ситуацията в хуманитарните науки е значително по-комплексна и дифузна  и ако произведените там теории предлагат възможност за пропаганда и политико-социална манипулация на масите (електората) играта коренно се променя и неимоверно загрубява. В такива случаи не се атакува теорията, а  само и изключително “неправилната” практика.  Атакува се безмилостно по всички фронтове на възможна критика и съпротива  с всички средства на медии и администрация като преференциални усилия се полагат и за контрол на образованието. След включване в играта на социалните мрежи се създава такава каша от “факти” и интерпретации, че (по Александър Зиновиев) “какво е теория и какво е практика е невъзможно да се определи нито теоретически, нито практически.”

Това е и идеалната атмосфера за осигуряване на безпрекословен идеологически конформизъм, за което не се скъпят никакви средства: “Прави каквото ти се казва или…!” Пример: функциониране и поведение по каноните на либералната демокрация, за която днес вече е съвсем ясно, че е точно като морското свинче  (което нито е морско, нито е свинче), демонстрираща патологична нетърпимост и недопустимост на алтернативно мнение. Невероятни висоти на откъсването от реалния живот (”експеримента”) ни се предлагат ежедневно от постиженията на т. нар. Политическа Коректност (Political Correctness, PC).  С лов на вещици, който се повтаря като средновековен екзалтиран фарс, само не и за потърпевшите.

Конфронтацията на теоретиците хуманитаристи е с всичко и с всички от ден първи.  Опитите им с точните науки също не са от вчера. В книгата, която подпали война в науката през 1994 (Higher Superstition: The Academic Left and Its Quarrels with Science, by Paul L. Gross and Norman Levitt; Висше суеверие: Академичната левица и нейните кавги с науката), авторите Грос и Левит описват атаката на постмодернистите,  обвинявайки точните науки в конструиране на наративи за власт.

Защитниците на точните науки, реалистите, застават на позицията, че фундаменталните научни идеи е необходимо да се обсъждат и прецезират преди всичко в рамките на тяхната собствена терминология. Още тогава става ясно, че вътрешната, собствена логика на “твърдите” (точни) науки (”hard” sciences), математика, физика, химия и по-голямата част от биологията, е единственият бастион, който успява да спре  инвазията на постмодернизма там, докато в областта на социалните науки такава защита няма и, съответно, щетите са драстични.

Робин Фокс (Robin Fox), изтъкнат културен антрополог, описва в своя книга как неговата дисциплина е била просмукана от политически виждания, извлечени от областта на постмодерната литературна критика. Неговите заключения за плачевното опошляване на любимата му наука напомнят това, което можем да видим и днес, демонстрирано от кампанията “Да изключим Науката, Технологията, Инженерството и Математиката” (#ShutDownSTEM).

Кампанията в социалните мрежи #ShutDownSTEM (STEМ -  от първите букви на Science, Technology, Engineering & Mathematics) е активна в момента, обвиняваща STEM науките в расизъм с помощта на нови методи за познание, неясни и неизискващи доказателства, без съмнение постмодерни по дух. В края на краищата какво общо може да има един наратив, по същество субективен, с обективността на науката? Елементарният отговор е - нищо общо. За един постмодернист знанието се заменя от наратива и достоверни резултати се обявяват без значние (идеологически недопустими), ако противоречат на този наратив.

Такива научни резултати се считат за получени чрез расистки структурни, мисловни и езикови процеси, недопустими за духа на кампанията и, следователно, трябва да се анулират. Наративът е по-важен от обективността на науката. За активистите на кампанията анулирането е изява на тяхната наративна власт, в пълно съгласие с вижданията на Мишел Фуко, най-цитираният автор в университетските среди, абсолютно убеден, че езикът е власт (идея, която циркулира в лявото идеологическо пространство от десетилетия).

На дъното е очевидната истина, че всъщност става дума за мързелив ум, който е напълно доволен от самото изразяване на мнение, леко гримирано, за да изглежда  правдоподобно. Перфектната рецепта как точно се прави това е намерена в модерната теория на критиката заедно с доктрината за екстремален релативизъм, която прокламира, че в края на краищата всичко може да се сведе само до мнение.

От горното се вижда, че става дума за такава “наука”, която поставя субективната интерпретация над обективните факти. И докато се усетим, вече днес,  мъжете станаха жени, мълчанието се превърна в насилие и науката стана расистка.

За нещастие, появи се един сериозен проблем за “науки” от този сорт - един чисто “експериментален” вирус, който показва  най-безпардонна нечувствителност към елегантните теоретични постройки на джендър малцинствата,  правейки разлика само (донякъде) между мъже и жени. Следващата стъпка на тези “науки” е да го обявят за несъществуващ и да го “анулират”. Нещо, което се прави на практика - организират се масови протести,  пренебрегвайки наредбите за социално дистанциране. Заедно с последствията.

Сега, малко за правата на човека и тяхната абсолютизация като върховна ценност за либерали, неолиберали и особено за последната им трансформация в супер-прогресивни западни леви хунвейбини. Формулирани като абсолютна ценност, правата на човека са фикция по простата причина, че тяхната пълна реализация е осъществима само във вакуум. Самото включване на даден индивид в коя и да е система от други обекти (в частност, в система в която има и други индивиди) вече налага ограничения на тези индивидуални права при очевидното условие, че се иска запазването на тази нова система като такава поне за известно време. Пример: пренасяме нашия абсолютно свободен индивид от теоретичния вакуум  в джунглата, с аборигени или без аборигени, с условието да остане жив поне известно време. Ясно е, че тривиалното изискване за запазване на системата поне за известно време налага ограничения на т. нар. абсолютни права на нашия индивид. Ако индивидът продължава на настоява за безкомпромисно спазване на неговите абсолютни права, резултатът може да бъде само разрушаване на системата т.е., в рамките на примера, най-вероятният резултат е индивидът да загуби живота си. Оттук веднага следва, че абсолютизацията на правата на човека  (свободата на човека) е фикция, взета на въоръжение с една единствена и фундаментална цел - разрушаване на дадена държавна политическа система заклеймявана неизбежно и абсолютно обосновано в тяхното нарушаване. Използваме думата “фикция”,  защото думата “право”  няма смисъл без думата “задължение” или както твърдят юристите, двойката “право-задължение” е в нерушимо единство. На който и да е списък с ненарушими права на  човека съществува комплементарен списък със ненарушими задължения.

Едно от следствията на постановката за абсолютната свобода на човека е, че за да се реализира такава една свобода за даден индивид, е необходимо всички останали да са му длъжни - да действат по начин, определен от него даже още от рождението му. До какво води този принцип масово може да се види днес в САЩ - хора от този сорт са лидери на протестите. Правата на меншинствата се определят от техните искания към останалите. Самите те нямат задължения, искания към тях не се допускат - нарушава се абсолютната им свобода.

Установката, че всичко е дискурс директно води до обезмисляне на морални принципи и до установяване на морален релативизъм. Следователно, решаваща става ролята на пропагандния дискурс, представящ най-правилните виждания за момента, които се менят (обикновено) в зависимост от флуктуиращи политико-финансови веяния. Резултатът е само един и е само въпрос на време - морална деградация на обществото. Последното можем да онагледим с безкомпромисната културна война, чийто характер е чисто разрушителен, както и с готовността на все повече и повече хора за застават на колене по заповед, без да им е ясно точно какво постигат с това.

Тази културна война в САЩ и Западна Европа набира ежедневно амплитуда. След събаряне на паметници и пренаписване на историята се очакват погроми на музеи, галерии и библиотеки. С неимоверно количество артефакти за трошене и горене.  Известният речник Merriam-Webster, стараейки се да е в унисон с наративите на последните протести в САЩ, се превръща в инструмент за мисловен контрол в духа на Джордж Оруел.

Да не забравим! Горкият Шекспир с неговия единствен Отело!  И още, имаме невероятно скандален проблем със шахматната игра! Фигурите са симетрични по отношение на черно-бяла инверсия и  белите - ПАК първи!!! Ето защо, за да няма политкоректни проблеми, най-добре е да се играе с едноцветни фигури, което си е ни повече ни по-малко една шахматна революция.

За любителите на метафорите има една перфектна, едно видео, което може и да сте пропуснали: Сваляната статуя от новите културни хунвейбини се срутва на собствените им глави. Както бе забелязал един известен философ-социолог: “Веселье придёт потом, когда поймёш.” Особено ако си спомним какво има още за събаряне: Хеопсовата пирамида, Великата Китайска стена …, нататък  продължете сами.  А за сияйния БЯЛ дом на хълма просто не ни се мисли в момента. Засега е надолу по списъка, след християнството, Иисус Христос и Дева Мария, обвинени, че са бели супремацисти.

От горните тенденции и катастрофални културни каскади на американската и европейска перестройка се очертава ново коварство на историята. Русия изглежда  като пазител на класическите Западни ценности (Андрей Кончаловски), оказали силно влияние върху нейното културно развитие. Това още не е коварството, това е само факт. Истинското коварство ще се реализира, ако Русия се оформи като нов морален център и нищо чудно - като нов морален лидер. Последното ще се окаже неимоверен проблем за изтъкнати западни културни воини, защото тя притежава модерно ядрено оръжие, най-съвременна боеготовна армия и огромна територия със суровинен потенциал за икономическа самодостатъчност. Накратко: имат си всичко, не зависят от никого и, може би най-важното - не искат вече да слушат никого за нищо. Последното е очаквано  следствие от уникално в историята прозападно послушание, демонстрирано коленопреклонно по врене на годините на Горбачов и Елцин, последвано от уникално в историята разочарование. Следващият етап е да не се налага повече  да се учат от собствените си грешки, а да се учат от грешките на другите. Първата сериозна крачка вече е направена - имат нова конституция.

Да резюмираме. Днес, на примера на една катастрофална перестройка в САЩ, се вижда ясно, че става въпрос за последната фаза на един бавен поколенчески процес, който започва с моралната деградация на добре заплатен хуманитарен суперинтелектуален елит, под чието влияние университетите стават главни развъдници на техните суперинтелектуални идеи. Чрез културния живот, удобно сдъвкани, установките на новата “хуманитарна” морална  идеология (безрелигиозна, рефлектираща, светска) се сервират на масите като пълна каша по отношение на елементарни критерии как да преценяват на ежедневно ниво, например, какво  е “добро” и какво е “лошо”. Крайният резултат неизбежно е морална деградация на народа, губещ национална гордост, благодарение вече и на училището, където историята на нацията, според собствения им президент, се преподава изключително като история на ужасите. Ето го и реализирането на необходимото условие  за  последната фаза - разпадането на държавата, предвидено преди десетина години от Збигнев Бжежински.

След разпадане на държавата естествено се установяват законите на Дивия запад, от които най-напред ще си пострадат тези, които са бутнали първото домино на процеса - членовете на хуманитарния суперинтелектуален елит, поради медийна видимост, липса на елементарни бойни умения и средства за самозащита. Доколкото си спомняме от някои книги, може би вече вече забранени, най-първичната улична маскировка изисква мазоли по дланите и липса на очила.

Няма място за злорадство или особена радост тука. В момента става въпрос за самото существуване на най-елитна военна държава с огромен ядрен потенциал, способен да унищожи човечеството. А и не е тя единствената. Всяка сериозна индикация даже само за нейната нестабилност би трябвало да предизвика най-сериозни глобални усилия за ефективно противодействие.

Не на последно място остава да се замислим най-сериозно какво ще става у нас поради неумолимо настъпваща световна перестройка, което е много вероятно при положение, че вече е засегнала световния лидер. Нормалният естествен път на развитие на една държава е нейният собствен уникален път, определян от нейната собствена история, собствени традиции, собствена култура, собствени морални ценности. Ако се откажем от тях, за да следваме стандартизиран път, формулиран от някой друг, от всичко това остава едно нищо. Налаганият на всички “глобален” път е формулиран така, че всяка национална специфика е елиминирана и се предлага  свят без ценности. Най-главното е потреблението плюс демокрация плюс глобални институции. На въпроса какво се счита за прогрес се дава следният отговор: достъп до безгранично информационно общество, неврофикация на човека, достъп до кредитно потребление и, на върха, (Прости Господи!) - еднополови бракове.

Ето и малко повече подробности какво ни чака, следвайки досегашната линия. Специално издание на форума в Давос предвижда, че средноевропейският гражданин, за да бъде конкурентноспособен в света на бъдещето, света на  потреблението и на изкуствения интелект, ще трябва да си имплантира чип. Честно признание, че бъдещето на човечеството е максимално опростено до само две раси: едната висша (без чип), а другата с чип. Предполагаемо, с много лукративна дейност за хакерите.

На коварния въпрос “Какво е прогрес?” се налага, и то спешно, да си отговорят и самите американци, изобретателите на споменатия универсален път, който ги доведе до катастрофа по простата причина, че те го следваха най-професионално. Същия този въпрос, ако не става дума за абсолютен идиотизъм, би трябвало да си зададат всички техни спътници по светлия път към бъдещето, за да решат накъде да завият по спешност.

Глобалното обвинение срещу постановката за собствено развитие на държавата  е, че тя е “обърната към миналото, а не към новото и към бъдещето”  поради това, че следвала изолиран собствен път, определен от нейните история, традиции, култура, морални ценности.  Естествено възникват въпросите  защо трябва да се отказваме от миналото си, от своята човешка природа и, да не забравим, кой е казал, че новото е винаги нещо хубаво?

В горното обвинение, по същество, се замества ловко “вечното” с “миналото”.  Идеята за “генетичната” (вечна) духовна основа на човека манипулативно се замества с неговото историческо минало, за което, както и за бъдещето, няма гаранции, че там ще намерим само примери за подражание. Чисто формално, постановката “Гледай в бъдещето, без да забравяш миналото” е по-обща от двете “половинки” поотделно, че гледането в миналото е назадничаво, а гледането в бъдещето е правилното. Да не говорим за по-общата “трансцедентална” идея, например, че човешката същност е вечна, че в човека е заложена някаква специфика, без която той престава да бъде човек, както преди векове така и днес. Последното може би е свързано донякъде с вечния стремеж към още неопознатото: както и да напредва науката и да разширява познанието, човешкият ум веднага е готов да надникне през “оградата”: “А какво е става там оттатък?” Отвъд “оградата” на който и да е физически закон или отвъд тази на най-засукания хуманитарен наратив.

Катастрофата на флагмана по универсалния и единствен път, начертан от глобалната финансово-икономическа върхушка заедно с каверзните въпроси за това какво е прогрес, за това има ли или няма вечна човешка същност, за влиянието на специфичните история, традиции и култура, показват най-вероятно следното: главната битка за ясно  формулиране на бъдещето на държавата ще бъде в сферата на културата. Формулиране на бъдещето изисква по принцип опит с формулиране на смисъл и цели, нещо, което е ежедневие, например, за естествените науки, технологиите, комуникациите, но ситуацията не е така или съвсем не е така в социо-културната област. Ето защо се очаква културата да бъде на фронтовата линия за определяне бъдещето на държавата.

IV. Вместо заключение

Падането на колене, и поединично и особено като масов ритуал, без да се разбира много добре защо точно се прави, е еквивалентно на пречупване на моралния гръбнак на човека и, съответно, на нацията. Критерий  за разпадането на нацията е масовото приемане, че вече няма национални ценности, а само променливи такива, които се определят и сменят някъде “Отгоре”. Ще попитате от кого. Отговорът е единствен: от предполагаемо миропомазаните. Те от своя страна си имат главен изпънителен агент - част от хуманитарния интелектуален елит на въпросната нация, заплатен с Трийсетте сребърника. Това си е необорим пример от практиката, вече станал класически - пример за мащабно национално предателство, без да има нужда от каквито и да са  стандартни военни действия. И евтино, и удобно, и ефективно!

Военните избягват бактериологичното и вирусологичното оръжие, защото трудно се контролират и няма гаранция, че и нападащият няма да пострада. Хуманитарните атаки срещу националното, много важна компонента на цветните революции и на културната война срещу други държави, се оказаха подобно опасни - в края на краищата нанесоха съкрушителен културен удар и на страната домакин, което показва, че интелектуалните вируси не притежават национална, а само хуманитарна избирателност. Точно както и Covid-19.

Оттук следва, че при днешната ядрена спирачка срещу мащабни класически военни действия, културата се очертава като реална и най-важна фронтова линия за опазване на нацията. На първо място - пазете децата! Те са единственият залог за съхранението на нацията като уникална цивилизационна единица. Уникална означава, че ако изчезне - изчезва завинаги. Пазете тяхната социо-културна ДНК от промени, както се полага на ДНК, чрез   “екологично” чисто консервативно образование, базиращо се на изпитани от векове национални и общочовешки ценности. Така всяко дете става гражданин, т.е. има потенциала, ако се наложи,  да възпроизведе нацията. Такава една “класическа” интелектуална основа дава необходимата подготовка за безпроблемна среща както с революционни културни теории и движения в бъдещето така и, неминуемо, с бохемата. За възрастните е малко късно за фундаментални съвети, но има едно елементарно правило - внимавайте поне с падането на колене.