Емилия Каменова

Не съм предполагала, че някога представяща  първата книга на Начо Христосков „Дъх на ягоди, полъх на любов и телеграма” и пишеща за нея, ще дойде време да се обърна към последната, и то с разбирането за един безусловно завършил творчески път. Още през далечната 1990-а година беше напълно ясно, че това е  зрял дебют, който беше надживял ферментационните процеси на начеващото писане. Героите му живееха в реалност на партийни норми, на държава, която централизирано налагаше икономически модели, имаха противоречията си  с властта, но трябваше да се разбират с нея. Вторият план бяха тлеещите конфликти, които в един момент помитаха всичко, което беше градено с години, с вечната българска заблуда за неподвластност на времето. Именно затова не мога да се съглася с твърдението, че Начо Христосков е автор на едни от най-тихите разкази в българската литература. По-скоро с култура и много човечност  поставя универсални проблеми за поредния отрязък от националната история, който силово атакува живота на човека и той въпреки всичко се опитва да отстоява себе си. Едни го правят почтено изправени, други са царе на адаптацията. И оттук дали ще говорим за селцето или града в прозата на Начо Христосков той постига цялостен портрет на човека, който може да се мисли, че е победител, но в повечето случаи е жертва на правила и обстоятелства, тръгващи от абсурдна отправна система.  Така се стига и до  постепенно оформящата се характерност на героите му.

През годините неговите книги  се появяваха с ненатрапчива ритмичност. Натрупваха се образи и проблеми, които очертаваха облика на човека, който можеше да бъде всеки един с привидната обикновеност на съдбата  и дълбочина на душата , неразгадана от околните. Обръщам поглед към последните три. „Разкази за Иван” поеха в себе си онзи средностатистически българин, който можеше да бъде всеки . Книгата има  пределно изчистена композиция - шест блока, съставени от по три разказа, представящи Иван в училището, в любовта, в града и селото, във властта и в спектъра на различни професии. Иван едновременно правеше това, което се очакваше от него, но и следваше дяволчето в съзнанието си, което не го оставяше на мира. Така с  впечатляваща пестеливост на словото този българин, който може да бъде всеки един, прибягваше до решения,  променящи живота му, но отново не всичко излизаше на повърхността. Той си следваше двойствеността, обгърнат от  тотална безизходица. Понякога стигаше до радикални действия, като те бяха действително брутални - натъпкания в устата  на интригантката червей, систематичното клане на педофила, - но те имаха и своята цена за извършителите, което не ги правеше показно натуралистични. Така Иван беше ситуиран сред безброя, в повечето случаи будеше съчувствие, но остана  симптоматичен със своята недоизживяност и недоизказаност. Докрай у него нещо беше ненаред и той добре си го знаеше, но търпеше. А хапиендът беше саркастична гримаса към ненаказуемата безпринципност и псевдосанкцията. Тях Иван, живеещ в прословутия български преход от тоталитаризъм към демокрация, пределно добре познаваше.

Следващата книга на Начо Христосков беше „Училището”. Тя трябваше да предизвика скандал. Нищо подобно, пълно затишие. По отношение на училището българският кинозрител познава филма „Вчера” (1988), който е по едноименния роман на Владо Даверов. Песента „Клетва” от него и до ден-днешен разплаква много абитуриенти при раздялата им с училището. Само че това е движеща се в кръг повторяемост. Особеното в книгата на Начо Христосков беше, че училището не е езиковата гимназия от прословутия филм, а едно добро привидно нормално училище. То е масовият модел и в пълна мяра отразява консерватизма на средното образование, въпреки  някои дисциплини, които през 80-те нямаше как да ги има. Устойчиво повтарящото се е съществуващата практика - несменяемият директор, който е като феодален владетел, безкрайно съобразяващият се с него учителски съвет, тихите извращения на системата, които остават познати само на потърпевшите. Книгата има своите фактически пропуски, които може да открие човек именно  от системата, но  е много точна като отражение отново на българския преход, отстояващ демократични принципи, които се защитават избирателно. За пореден път се оказва, че недостойната истина е достояние на мнозина, но идва дипломирането на поредния випуск, всички се разпиляват, по същество нищо не е забравено, но не е и променено. Училището безпрекословно следва морала на съществуващия обществен модел. Успехите се заявяват, за някои учители има добро кариерно развитие, други са обречени на изхвърляне от системата, задачата за справяне е за следващите, които идват и им предстои да бъдат засмукани от центрофугата.

Последната книга на Начо Христосков е „Шикалки. Ода и реквием за Бай Едикойси и Художника”. Това са обикновеният човек, който преживява през поредната система и за политическите активисти е преди всичко гласоподавателят, а след това някой си, който трябва да се съобразява с даденостите, ако иска да го има. Другият е творецът, който е в големия град и трябва да се открои не само в него, но и в националния културен процес. И двамата споделят съдбата на източноевропееца, но с български привкус. Нареченият Автор, а той е и такъв, е младият човек от село, който със своята филологическа диплома тръгва да се налага. Биографията му  в романа е като на американски писател -  нощен възпитател в ученическото общежитие в миньорско градче, помощник-миньор, отговаря за културата в малка община, редактор е в център за фотопропаганда, шофьор на такси. Въпреки всичко или заради всичко това текстовете му се появяват, но трябва да мине през българското издателско сито, като изключването от партията е причината за безкрайното забавяне на първата му книга. Резкият обществен водораздел дава шанс тя да се появи. Фигурата на Автора въвежда как постепенно започва преходът към едни други реалности, за да дойде внезапно големият управленски обрат в България. И двамата герои - Автора и Бай Едикойси - са представени как всеки за себе си отначало неубедително, а после все по-вглеждайки се започват да наблюдават промени, като самите обстоятелства ги поставят в позицията на преживяващи ги. Те преминават от края на 80-те години на ХХ век  с всичко съпровождащо  - идеологически догми, налагани правила в стопанския живот, които атакуват инициативността на хората до Голямата промяна. За разлика от Бай Едикойси Автора е по-подготвен да приеме промените, но и двамата изпадат в аналогични ситуации. Главите за тях се редуват, понякога се променя гледната точка и от третоличния изказ се преминава към аз-форма, но дълго време пътищата им се пресичат, преди действително да се срещнат. Всеки има своята версия за случващото се и тя е близка въпреки различната култура, занимания, житейски история. Те присъстват на едни и същи събития, стават свидетели на политически рокади и управленски решения, засягащи всички.

През погледа на Автора може постепенно да се проследи как  т. нар. демократични промени нахлуват и как  се възприемат както в творческите среди, така и от бохемата, за да се стигне до обикновените хора. Кадруването продължава, кадрилът на кадри може да изненада, но всъщност е предсказуем с безпринципността си. Бай Едикой си продължава да отглежда своите прекрасни зеленчуци, сред които се открояват доматите му „биволски сърца”. Това е една тиха епопея за безкрайния труд на селския човек, който с него може да си купи малките екстри на живота. Голямото му желание е да помогне на децата си, за да се убеди, че преходът може да му обещава свобода, но той не може да изживее родителската идилия  - родината е мащеха за наследниците. И единият, и другият преминават през своите компромиси, за да могат да продължат.

Превратното време е въведено с герои, които са едновременно типични, но не и еднозначни. За Автора това са Големия поет, Редактора, Депутатката, Мутрата. За Бай Едикойси са Кметицата, Партийния секретар, Милиционера, синът на Милиционера, който също става местен Голям. Това, което придава хибридност на повествованието са реалните исторически събития, действителните политически фигури, присъстващи с имената си, и тяхното възприемане от тези, които трябва да понасят последствията. Те са представени с най-отчетливите черти на водената от тях политика, а не от пристрастната позиция на симпатизанта, който обикновено с всичко е наясно. Поредната времева отсечка в този преход има своите конкретни управленци, които са удивително актуални в началото на държавническия си път и по презумпция ненаказуеми след заника си. Преминават не само митингите и някои приглушени гласове сред тълпата, но и възстановяването на имената на турците, приватизацията, реституцията, връщането на земята в реални граници, сривът на банковата система. Така книгата придобива едно категорично документално начало. Героите следват  пътя си, по свой начин наблюдават едни и същи събития и са принудени да напуснат острова си. Те едновременно регистрират промените, но и ги понасят. Никой не може да остане изолиран. Трансформациите тръгват от публичното огласяване на Новото, което се оказва безскрупулно завземане на стопанска територия и власт. На местно ниво промените започват с дейности, които са един безкраен компромис - месопреработвателният цех работи и с трупно месо, консервната промишленост отхвърля местните производители и работи с внос, поставят се изисквания, които пренебрегват добрите традиции. Изведнъж земеделските производители трябва да разберат, че създаваното от тях е необходимо да се  свие до миниатюрни размери, за да отговоря на европейски стандарти, които са им непонятни. Пошлостта преминава и през познатия топос - местната кръчма  се превръща в ресторант „Радка пиратка” и чалгата ехти. Децата напускат родината, а някои от тях след време се завръщат, загърбили чуждестранното си битие на проститутка, за да се превърнат в роден депутат. Това е легализирано безобразие, което се знае, но се налага безпардонно. Работата продължава, резултатите са нулеви и настъпва моментът, в който неуморно работещите започват да се питат защо е било всичко това. Бай Едикойси е безкрайно разочарован, защото, ако тегли чертата на равносметката, трябва да се убеди, че целият му стремеж да даде ускорение на семейството се е провалил. Синът му, инженер, е принуден да емигрира в Германия, а другият, офталмолог, получава по-малко от чистачката в банката. Започнало е времето на българските родители, застинали пред Скайпа и така общуващи с децата си. Целият този абсурд е родният модел на прехода, който изживяват именно редовите хора, наблюдаващи как Другите са тези, които във всяко едно време са добре приспособими и бързо пренаписват биографиите си.

И Автора и Бай Едикойси правят своите компромиси. Писателят получава помощта отвън, която няма нищо общо с лично вложените усилия, за да може да твори. Противоречивите страни на прехода при него са разкрити с човечност и стремеж да се обясни възможни ли са моралните обрати. Мутрата не е изцяло тъмната фигура, а е някогашното дете, смазано от порядките на ученическото общежитие, което е запазило у себе си благодарността за проявената човечност. Депутатката е направила скок във властта и от комунистка е станала седесарка, познат на обществото лупинг, който има своята предистория на съмнения и преориентация. Тя е критична и към новата си партийна среда, отчита пропуските и неподготвеността, знае, че я възприемат като партийна карта за гласуване, но е и склонна  на благородни жестове, ала изобщо не поставя под съмнение себе си в системата на законотворците. Тя може да дари Автора с любовен сюжет и отказ от властта в негово име, но никога не го прави. Той е с нея, но не не се отказва от убежденията си за партийния човек при всички режими - с обичайната посредственост, егоизъм и стратегическа ориентация по отношение на партийната йерархия. При Бай Едикойси срещата с първенците е по-драстична, защото при тях липсва лустрото на натрупаната култура.

Естествено героите на Начо Христосков имат своите съмнения. При работата си върху ръкописа Автора често долавя как Художника и той се взаимопроникват. Иска да се дистанцира и извиси над него, но непрекъснато долавя пресечните точки. Той преминава през различни варианти и за равръзката, като  се двоуми  как да приключи с героите си. Инфарктът на Автора е в духа на безпощадния житейски финал, но опитът на Бай Едикойси да излезе от анонимността си е  в контекста на абсолютния обществен натиск - след заявената воля да отстои различността си е указано точно мястото, което трябва да заеме - в психиатрично заведение.

Така метафората за шикалките придобива окончателното си изражение. Неусетно всичко се е обезстойностило и се е превърнало в шикалки, а най-вече човешкият живот. За Автора още от вълненията около „перестройката” в толкова привлекателните в началото послания на Горбачов се губи пътят на конкретиката, който трябва да се измине. Кухотата започва да се самопроизвежда, за да се стигне до парадокса на българска почва.  Поредната държавна шикалка е в лицето на вицепремиера Нейчо Неев, изрекъл вече позабравената крилата фраза: „Егати и държавата, дето и аз съм й бил заместник министър-председател!”

В целия този процес другото Аз на Автора в лицето на Скулптора започва да прави композиция, символизираща проблема - това е дъбът, на чието мощно стъбло е изобразена географската карта на България, но клоните са изкривени и немощни, а по картата са вкопчени малки човечета, които вместо очи, уши и уста имат шикалки. Другите, отдалечените от изкуството, които трябва да оцелеят, започват да произвеждат домати като шикалки, защото това са европейските стандарти за поредния модел консерви. И ако в първата книга на Начо Христосков страстта за бърза печалба превръща свинете в напаст за хората, в „Шикалки” се оказва, че бързото зачервяване на продукцията става като животинската тор се подсили с пресни човешки изпражнения и урина. Срещу заплащане циганското население започва масово облекчаване и доматчетата  ударно добиват необходимия цвят. Вонята над селото е не само натуралистичен портрет на тържествуващата бездуховност, но картина на безграничния примитивизъм, при който нуждата не оправдава средствата. Хората доброволно са приели да склонят глава и потъват във вонята. Много добре обмислената композиция на романа позволява след причината всяко следствие и негово последствие да си намерят точното място. Без тиради и отклонения.

Преходът от  модел на управление, в който над всичко е голямото съобразяване, разкрива как тръгва времето на едно пътуване към демокрацията, в което всичко се подменя, управляващите се радват на изтръгнатите с наглост блага, а изтърпяващите историята рано или късно разбират какво им се случва.  Ето защо „Шикалки” не е черногледа книга, а е разказ за това, което всеки познава, но не всякога е готов да признае.