Боян Ангелов

Сопотчанинът Иван Минчов Вазов /1850 - 1921/ отдавна е станал част от нашето морално съзнание. За поколения българи той е онзи чудотворен вълшебник , успял да създаде шедьоври във всички литературни жанрове.

Не без основание можем да го назовем: българският Гьоте или българският Сервантес, българският Сенкевич или българският Тургенев, или българският Виктор Юго…

Все пак той остава нашият Иван Вазов. Наричаме го патриарх на българската литература, тъй като не само ние принадлежим на него, но и той принадлежи на всички български писатели, на всички български читатели.

Той има почитатели по цял свят, защото почти на всички литературни езици по света са преведени негови творби. „Под игото” не е само роман, а роман за раждането на свободата сред каторгите на едно безнадеждно робство.

Никой друг български писател не е защитавал така самоотвержено българския език както Иван Вазов.

Отечеството ни го назова „народен поет” и никой преди или след него не удостояван с такава висока почест.

През 1917 г. е предложен за Нобелова премия, което означава сериозно признание за неговия венец от романи, драми, поеми, разкази и стихотворения.

Десетилетия вече се правят опити за „подмяната” на Вазовото творчество с творбите на други български писатели, които уж били по-модерни и засягали по-общочовешки проблеми.

Слабоумни и невежи негодяи се опитаха да го „преведат” на шльокавица и да го „модернизират”, но получиха всенародно презрение, морална и юридическа присъда от държавни институции.

Дано на отцеругателите им е станало ясно, че Вазов е светиня и не може да се посяга към нея с мръсни ръце и сърца, пълни със злобна родоотстъпническа ненавист.

През есента на 1913 г. учредителите на Съюза на българските писатели канят Иван Вазов да стане почетен член, а през 1919 - за почетен председател на СБП. Народният поет приема с благодарност тази отговорност чрез творбите си остава по-жив от живите.

Неговите „Хъшове” се гледат в наречения на негово име Народен театър при препълнени салони, а „Чичовци” са ненадминати типажи на българския възрожденски етнос.

Днес „Епопея на забравените” сякаш е забравена, но остава ода за българската гордост и поплак за горестите ни. В забрава тънат и нейните герои.

Дори някои „постмодернисти” се опитват да присмехулничат с Вазов. Остарял бил, видите ли, езикът му. Неразбран бил за младите. Трябвало специален речник за архаични думи да се съставя. Не знаят, милите, че старите думи са като старо злато.

Като истински пророк, видял и нашето настояще, Иван Вазов е поставил в центъра на „Епопеята” одата си за Паисий, за онзи скромен монах, чийто духовен ръст е съизмерим с най-високите рилски и пирински върхари.

Със своята „История славянобългарска” възкреси Паисий заглъхналата слава на Отечеството и посочи неоспоримите наши приноси към европейската цивилизация. Хилендарският монах вдъхна живец на онова неугасимо пламъче от православната ни свещ, което вековете не бяха угасили.

Защото Паисий продължи започналия в родината ни още в средата на ХІІІ век Ренесанс, изпреварил с близо век италианския и намирал своите отражения в достолепието на Второто ни царство, в тишината на манастирските обители, в еманацията на Охридската българска патриаршия, просъществувала до седемдесетте години на осемнадесетото столетие.

До Паисий е поставил Иван Вазов братя Миладинови от Струга, за да не забравяме, че Македония е изконна българска земя, народът й - български, а кръвта му „цела, българска блага”.

Виждаме силуета на непримиримия Георги Раковски, чийто най-голям блян бил да освободи Отечеството без чуждоземна помощ, само с храбростта на българските четници.

И юнашката смърт на Стефан Караджа е възпята в „Епопея на забравените”, и себеотрицанието на братя Жекови.

Следват трагическите съдби на апостола Панайот Волов, на мечтателя Тодор Каблешков, на чизмаря Кочо Честименски от Перущица.

Концентричните кръгове на героизма, раздвижили вековното робско безмълвие, не спират своя марш. За да достигнат до пожарищата на 1876-а, когато народът се вдига срещу тиранията, готов повече от всякога за смърт, ако не успее да прегърне свободата си.

Съзерцаваме и „славното бесило”, на което увисна най-съвършеният от всички българи - Васил Левски, разбрал, че цял народ ще бъде победител, ако победи делото му. И това дело намира своята най-сакрална защита сред старопланинските висини:

…защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!..

„Епопея на забравените” е камбана на съвестите ни. Нужно е по-често се вслушваме в нейните ехтения.

Нужно е да не се отвръщаме от онова минало славно, без което няма нито настояще, нито бъдеще.

Затова Вазов е словесен патриарх, успял с епопеите си да подреди думите по възхитителен начин. А те станаха броня за нашите надежди.