Слово при откриването на паметника на Народния поет във Сливница на 9 юли 2020 г.

Елена Алекова

В историята на всяка страна има величави мигове, достойни да се съхранят във вечността. И тогава из народните недра се ражда отрокът, комуто е писано да прелее това величие в безсмъртност.

Така България извика за живот Иван Вазов в бурливата епоха на своето самосъзнаване, възстановяване като държавност и народностно отстояване при изключително нагнетени обстоятелства, немилостиви врагове и ненадеждни съюзници. България имаше потреба от Иван Вазов и го роди.

Но и Иван Вазов имаше нужда от България и я създаде - такава, каквато я знаем и каквато я обичаме.

В новозаветната история на България - онази история, на която бе свидетел и летописец, - Иван Вазов с вярно чувство отсявашe зърното от плявата на историята. Той  в и д я  Сливница, подобно на чутовния връх Шипка и свръх това, през героични събития и я превърна в символ на българската крепкост и непобедимост. На 11 ноември 1885 г., едва пристигнал тук, Вазов споделя в дневника си:

„Сливница!… Като даде името си на една голяма и съдбоносна битка, тя спечели някакво обаяние и величие пред очите ни. Ето защо аз влязох в разкаляните улици с едно изтръпване, както кога влазяш в едно свещено място”.

Да, Сливница имаше редкия исторически шанс, бидейки неизвестно селище в следосвобожденските времена, да предизвика изумлението на световната общественост с подвига и жертвеготовността на българския войник.

Но имаше и невероятната удача да бъде посетена от провидеца на България, който без никакво колебание я издигна до неимоверна висота, като нагледно показа как Малкото е вградено в Голямото, но и отделно, само по себе си, Малкото е Голямото и няма между тях разлика.

Още от първото стихотворение на книгата му „СЛИВНИЦА. Стихотворения по войната ни с сърбите през 1885″ (1886) се убеждаваме:

България цяла с историята своя,
Със свойте преданья, ядове, беди,
Стоманени мишци, бронзови гърди,
И сила пет века във мъки калена;
Със своята вяра, мисьл вдъхновена, -
Въстана ужасна - лвица разярена -
И през бездни, урви; през дъжд, сняг, думан,
Настръхнала, боса, страшна, дива, кална,
В гневът си отчаян почти идеална,
Мина, и с развени левски знамена,
При Сливница спря се като планина!

И в три-дни създаде цяла епопея.

Музата.

И за туй Българио, аз ще те венчея.

I. „Сливница пред историята”

Дали Сливница би била това, от което са притръпвали от гордост сърцата на поколения българи през целия ХХ век, ако не беше Вазов? Дали Сливница би била това, което е за нас днес, ако не беше Вазов?

Докато още гръмовете на топовете не бяха заглъхнали, докато още из хълмите и полетата се носеше страховитото българско „Ураааа!…”, докато кървищата още изтичаха в пръстта, докато кореспондентите още изпращаха жежки новини от бойните полета, а политиците и военните недоумяваха как е възможно млада войска и откъм време на създаване, и откъм кадрови състав, като българската, да е толкова успешна и настъпателна, Вазов долавяше величието на историята край Сливница и превръщаше Сливница в свят и съдбовен български символ.

Без него тя би била просто „Сливнишката позиция”, би била „чудо за три дена” от „войната на капитаните срещу генералите”. С него я знаем и помним като „ново Термопили”, където българският войник за три дена издържа „сто страшни Шипки кървави”. С него Сливница се вписа в историята на България, в паметта на българите.

На 12 ноември 1885 г. Вазов пише в дневника си:

„На югозапад от селото, на една височинка, чернееше се новото гробище - не на Сливница, а на сливнишкото бойно поле… Присъствието му там пръскаше тъга и жалост из околността… Там сега спяха един до други, братски, любовно, сърби и българи, врагове на бойното поле, приятели и съюзници навеки тука, във вечната тишина и мълчание на гроба…”.

Вероятно в тези мигове и са се мяркали в съзнанието му покъртителните стихове, които по-късно ще се превърнат в заупокоен марш молитва за всички герои, паднали в защита на отечеството:

Покойници, вий в други полк минахте,
Де няма отпуск, ни зов за борба,
Вий братски се прегърнахте, легнахте
И „Лека нощ” на веки си казахте -
До втората тръба.

„Новото гробище над Сливница”

Едва ли има българско сърце, което да не настръхне, докато слуша тези траурни и същевременно пречистващи стихове.

Ние, съвременните българи, потомци на юначните воини, офицери и обикновени войници, оставили костите си тук, в околностите на Сливница и село Алдомировци, бяхме длъжници на Вазов.

С извисяването на неговия паметник на това свято българско място ние изпълнихме своя дълг пред него.

Затова от името на Националния литературен музей приветствам всички съпричастни по сътворяването и издигането на паметника.