Цанко Живков

Таз пролетният Панаир на книгата - 2020 г., поради мерките за безопасност от короновироса, за пръв път се състоя в последните дни на юни и не в Националния дворец на културата, а в парка пред него, сред упоително-сладостният дъх на лудо разцъфтелите липи. Всичко това му създаваше уханието на празничност - природна и духовна.

Още повече, че сред хилядите заглавия, едно се открояваше, бе от най-търсените и за наша национална гордост ставаше дума за нов роман, проследяващ младостта и съзряването на великия възродител на народа ни Паисий Хилендарски. Наричаше се “Безмълвие”, издателска къща “Хермес”.

Негова авторка бе известната, отдавна утвърдилата се в белетристиката ни с двадесетте си романа Неда Антонова. Бих казал - обичана и неповторима, заради оная неизразима с думи женска проникновеност и чувственост, с която тя насища образите и характерите на героите си, присъщи само на една високо надарена натура, със силно и художествено защитено българско светоусещане. Единици са като нея: Фани Попова-Мутафова, Яна Язова и… Неда!

Смятам, че други биха сторили по-добър професионален анализ и оценка достойнствата на новия й роман, затова ще се спра само на някои подразнили ме факти от биографията и характера на главния й герой. Макар че в предговора авторката да се е застраховала с думите, че историята свидетелства за събитията такива, каквито те са били, а литературата ги описва каквито биха могли да бъдат, когато става дума за исторически личности от ранга на Паисий, въображението може да досътворява, но не своеволно да нарушава границите на реалната и свята истина за тях.

Интригата започва от самото заглавие: Паисий ли е безмълвният - в романа и… в Историята? Мълчанието ли е най-същественият белег на характера му?

След като знаем думите на проф. Александър Балабанов, че в неговата Книжица “често бучат Демостеновски порои, Демостеновски светкавици разпарят мрачното небе”, а софийският митрополит Стефан (сетне екзарх на Блгария) я вижда като “Ерихонската тръба на българското възраждане.”

На второ място, в изненадваща посока ни навежда и пояснението върху корицата, че ще се говори за “Греховната младост на Паисий Хилендарски”. Необузданата стихия на словотворчеството май е изиграла лоша шега и на такава опитна романистка?…

Безмълвието е част от подготовката, от тренинга на младите монаси да понасят всевъзможни физически и нравствени натоварвания преди да бъдат подстригани.

Изпитание, предшестващо отричането им от досегашния си живот. Умиране за света, за да служат само на Бога. Но в последна сметка схимничеството е и жадуваният завършек и постигнатото съвършенство на мисли и дела преди цялостното и всеотдайно слияние с повелите на Върховния Творец и Съдник. Време на пълно уединение и безмълвие - до святост.

Много са званите, малко се призваните за това!…

Какъв е нашият герой?… От анонса върху самата корица, а и от телевизионните рекламни изяви разбираме, че… Петър Баанов, мирското име на Паисий, е висок, рус и синеок младеж, достатъчно образован за своето време. Той е изпълнен с енергия и обладан от амбицията да живее във Виена, да търгува в тамошната кантора на брат си Вълчо, там да се задоми и децата му да не бъдат “робове”…

Което ще рече: и авторката на романа смята и приема, че Паисий е от Банско, брат на тежкия търговец хаджи Вълчо, и мечтае за стопанска кариера в “немско”. На какви основания? От благодарностите, които отправя най-напред към академика от Великотърновския университет Иван Радев “за неговия изключителен изследователски труд, озаглавен с общото име “Паисиада” излиза, че Н. Антонова се осланя на съвкупността негови разработки върху голямото дело на Първоисторика ни. Но в тях няма и намек, че Паисий е от Банско.

А в най-новата си студия “За тези, които прочетат” достолепният учен не само че не приема банската версия, но и остро критикува всички ония, които като папагали повтарят грешните твърдения на заблудения от сътрудниците си проф. Й. Иванов за “оцовата кукя во Банско” на Паисий и брат му Лаврентий, без сами да са ги проверили в отдавна публикувания фототипно текст на Хилендарската кондика.

На второ място са авторските благодарности към Екатерина Бояджиева, потомка на хаджи Вълчо, но в безогледния си стремеж да се изкара и Паисиева наследница, и в двете си книги за тази цел (”Банско. Неугасващи имена от възраждането” - 1994 г. и “Банско и Атон”- 2002 г.) тя не посочва нито едно достоверно свидетелство за това. Осланя се на куп измислици, фалшификации и грандомании.

Що се отнася до казаното от Н. Антонова за героя си, че бил “достатъчно образован за своето време”, Паисий сам я опровергава в Послеслова на Историята си: “Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах”. Това съвсем не означава, че природно не е бил щедро надарен с интелект и вдъхновение.

Но да оставим тези неща настрана! И видим как нашият 21-годишен герой отива на сгледа с бъдещата си годеница. По-големият му брат хаджи Вълчо вече се е сватосал с приятеля си хаджи Раю за неговата сестра Койна.

Уморен и прашен от дългия път, преди да влезе в селото, кандидат-годеникът решава да се изкъпе в бистрата река. Бухнал се във вира и под малкото водопадче от удоволствие затворил очи. Но дяволът нали си няма друга работа, освен да пакости, изпратил му най-дяволското си изкушение.

Млада босонога жена със запретната мокра риза на крачки от съвсем голия жених, наведена да пере нещо. Като го съзряла, изкрещяла “майчице” и започнала да маха с ръце, като че отпъждала от себе си зло куче.

- Жуми! Жуми и се мащай! - шепнеше със затворени очи, с едната ръка загребваше вода и я плисваше в лицето ми, пръските ме бодяха в зениците и аз мигах ли мигах, а тя стоеше приведена, положила шепа между краката си, като че там имаше гнездо с пиленца, които трябваше да опази от ястреб.
- Мащай се! Жуми и се мащай! Чуеш ли?!…
Ръцете й протегнати - да ме стигнат, пръстите й сгърчени като на хищна птица, устата й отворена и зъбите й едри и остри, а очите й големи, с дупки в средата и от дупките излиза огън…
Още малко и щеше да ме докопа… и да ме изяде!…

Хайде холан! Поувлякла се е авторката в това иначе хубаво описание, сякаш героят й за пръв път вижда жена. Но той нали си има сестра вкъщи, заглеждал е бузестите селянки на пазара, забулените в бяло жени на санджак-бея, дошли на мелнишкия панаир… Както и тъкачките в Пресбург (Братислава), а веднъж във Виена видял трите млади жени, “красиви жени с копринени дрехи и с тела, създадени не за докосване, а за възхита,” да слизат от стъклената карета заедно с императрица Мария Терезия и да влизат в близката църква…

Но оная от реката… “само тракаше със зъби и тъкмо да ме дръпне в дълбокото, уплашен, напипах камък, хвърлих го срещу лицето й, тя изпищя и падна във вира, а аз побягнах…”

Така нашият храбрец става убиец… И вместо към Виена, животът му поел към монашеската килия при брат му Лаврентий в Хилендар, за да търси опрощение…

Подобен екшън, пак свързан със замонашването на Паисий, го има и в друг вариант. Като например „записания спомен” на дядо Йонко Чучулайн за разказа на възрастен банчанин, който говорел, че името на Паисий било Стоян Баханов, бил кираджия с коне, после керванджия, карал памук от Драма до Пеща и Виена и по тоя път всеки го познавал. Но разложкият субаша похитил хубавата му сестра. Тя не могла да понесе срама и се удавила в една валявица. Стоян убил субашата с брадва и забягнал. В Пещера кираджии от Разлог го познали и той се скрил в Троян, дето променил името си на Петър Папазов, оженил се и деца добил. Така се създала фамилията Папазовци. Но и там кираджии го видели. Една нощ той напуснал Троян и отишъл в Света гора…

Но възможно ли е всичко това да е извършил до 23-годишната си възраст?

Противоречи и на най-елементарната логика. Обаче някои майстори на перото, като Димитър Талев, Надежда Драгова и др., посветиха на абсурдния криминален сюжет цели книги и романи.

И акад. Михаил Арнаудов изразява учудването си: „Как можем да си представим за момент, че убиецът на един представител на властта в Разлог ще може да забегне, без да бъде наказано семейството му най-жестоко; и как Паисий после е имал смелостта да идва няколко пъти в родното си място като таксидиот и да скита свободно из България или да работи необезпокояван като известен на всички монах в Хилендар? Просто невероятна е подобна история…” (”Паисий Хилендарски”, 1962, с. 65).

И други неща около версията за Банско, че е родно място на първия ни историк, са „просто невероятни”, и ученият смята, че трябва да бъдат „отново и основно” проверени. Но той не прави това, а им вярва и ги ползва като напълно достоверни в цялото си по-нататъшно писание.

Убиец ли е Паисий? Престъплението ли го прави монах, таксидиот-изповедник на големия Хилендарски манастир? Един от най-будните и добродетелни негови обитатели, та го избират за игумен и до живот за проигумен? Отличаващ се със своята “вярност и усърдие”, щом него изпращат чак в Сремски Карловци да отвори кутиите с дарения и ги донесе в Атон!… Покаянието и стремежът към изкуплението на греха ли го водят към изумителния му подвиг - да събере и напише историята на своя гинещ народ, буквално да го спаси и възроди за нов живот?…

Така излиза и от двата криминални сюжета!

В дадени моменти авторката на “Безмълвие” се сепва и прави опити до оневини героя си, но сама не е наясно как да стане това. Веднъж казва, че “неволно убива момичето, което харесва”. Но това не е годеницата му Койна, която въобще не вижда при сгледата, тъй като е болна от шарка.

В друг момент от думите на брат й, хаджията Раю, разбираме, “че през лятото дъщерята на братовчед му отишла на реката да пере - посред бял ден! - но не се върнала, турци ли я отвлекли, удавила ли се…”(с. 70).

Непознатото момиче от реката ли е харесал Петър, което същевременно го ужасява до лудост, та грабва камъка и го запокитва в главата й?…

Значи убийство има и младостта на Паисий е “греховна”!…

Но в края на романа при едни кърджалийски погроми йеромонахът Паисий вижда как влачат мъртвото тяло на хаджията Раю. А наблизо и тежко ранената Койна, която прегръща и милва в предсмъртните й издихания. И уж е Койна, но същевременно е и другата.

“Ти… коя си…?
“Сатаната съм… дето там… край вира… пък ти побягна…”
“Да не си онази…”
“Аз съм… Същата…” (с. 260).

Как, след всичко това, нашият герой по волята на авторката разбира и благодари в молитвите си, “че не съм убил и съм невинен пред Него…”

Но въпреки всичките тези волности и разминавания в сюжета, бих посъветвал любителите на хубавата книга: прочетете романа на Неда Антонова. Защото е написан на прелестен български език и буди светли родолюбиви чувства. Пропуснете само казаното, че първият ни възрожденец е роден в Банско.

Реалният, великият Паисий Хилендарски не е убиец и няма нищо общо с горепосочените банскалийски харамии. Той, заедно с брат си Лаврентий, са родени в китното пернишко село Кралев дол, в стародавен свещенически род, и двамата от деца са били възпитавани в благопристоен християнски морал и живот. Техният род съществува и днес и го наричат Паисови.

Такава е истината! Останалото е белетристика!…