100 години от рождението на Николай Хайтов

Продрум Димов

Трудно бихме могли да открием името на друг наш творец, който да си е завоювал такива завидни позиции и респектиращо присъствие в съвременния ни национален литературен, духовен и обществено-политически живот, какъвто несъмнено представлява този уникален и неуморим родолюбив труженик на словото.

Едва ли имаме и друг наш интелектуалец, който да е преживял толкова сблъсъци, огорчения и разочарования и да е отстоявал така мъжествено и безотказно себе си, своята творческа, философска и човешка същност, както този корав родопчанин и голям българин.

Българската литература и култура, България познават малко такива вдъхновени духовни съзидатели като родения на 15 септември 1919 година в асеновградското село Яврово блестящ белетрист.

Някогашният ентусиазиран млад лесничей усеща, че не може да се побере само в ограничения свят на любимата му горска професия и посяга нетърпеливо към белия лист.

Започва със скромни и плахи публицистични изяви в печата, като да озапти донякъде напиращата, трудно укротима творческа енергия и съблазън в гърдите си.

Така през далечната 1957 година стига до първата си самостоятелна книга „Съперници”, в която излива отприщените дълбоки емоционални вълнения, завирявани и през романтичните години на горската му младост в родните Родопи и иглолистните подножия на величествената Рила.

За жалост, това му дебютно издание, сътворено с много обич и необуздаемо сакрално пристрастие, не привлича погледите на читателите и остава незабелязано дори и от литературните ни среди.

А неговият създател се коси и не може да се побере в кожата си, като гледа как първата му литературна рожба обира праха по книжарниците и никой не й обръща внимание.

Неочакваното безразличие и пренебрежение обаче се оказва безсилно да угаси пламналия в сърцето творчески огън - „не се гаси туй, що не гасне” и затова неговото неудържимо възрожденско усърдие обогатява тогавашната ни книжнина с нови впечатляващи заглавия - „Искрици от огнището” /1959/, „Разбулена Родопа” /1960/, „Писма от пущинаците” /1960/, „Хайдути” /1960/, „Старите у дома”/1962/ и други атрактивни произведения, за да се изкачи през 1965 година до първия си забележителен връх - „Шумки от габър”.

Скоро гласът на неговите „Шумки от габър” зашумя неочаквано толкова силно и покоряващо, че завладя не само пишещите братя, но за тях се заговори и в средите на целокупната ни читателска общественост.

С тях Хайтов напомни, че с изненадващото си умение при изграждане на образната система и използването на свой си художествено-естетически инструментариум е успял да навлезе в дълбините на народната душевност и да разгърне невероятните си възможности на изкусен майстор на словесната живопис.

Неслучайно това му заглавие показа, че в лицето на неизвестния до вчера писателстващ лесовъд българската белетристика се е обогатила с ново разказваческо дарование.

А книгата бързо става обект на вниманието на издателства и се радва на поредица от издания през следващите години.

Нейният горещ прием разпалва творческите му търсения, покачва градусите на авторското му самочувствие и скоро талантливото му перо зарежда лавиците на книжния ни пазар с нови впечатляващи творби - „Румяна войвода” и „Родопски властелини” се срещат с читателите ни през същата 1965 година, а през следващата - 1966 година, в техните ръце са и неговите „Горски тревоги”.

И съвсем естествено е да продължи с неуморния си плуг да дълбае из неразораните целини на богатата вековечна народна душа и необетована народопсихология на родопчанина.

Инак едва ли през 1967 година даровитата му творческа мисъл щеше да ни ощастливи със знаменитите му „Диви разкази” - един от най-българските върхове на съвременната ни белетристика, претърпял десетки издания вече у нас и в чужбина.

В този своеобразен шедьовър, както и в други свои прозаични творби Николай Хайтов отрази като истински проникновен сърцевед и народопсихолог примамливия колоритен народен образ на родопчанина със средствата на оригиналното си художествено слово и необуздания си пиетет към неподправения бит, нрави и култура на своите скъпи земляци - нещо, което не е успял да спори така завладяващо никой автор досега.

И това негово творческо завоевание го нареди сред най-големите ни разказвачи от ранга на Елин Пелин и Йордан Йовков.

Увлечен в неспокойния поток на дръзновените си творчески търсения, Николай Хайтов скоро зае заслужено водещо място и сред най-популярните ни киносценаристи.

Немислимо е родното ни кино без нашумелите навремето върхови наши филмови творби „Козият рог”, „Капитан Петко войвода”, „Краят на песента”, „Дърво без корен”, „Мъжки времена”, и много други екранни заглавия, влезли в златния фонд на преуспяващото ни Седмо изкуство през благодатното време на социалистическа България.

Немалко възхищение и заслужено признание будят и неуморимите му благородни усилия за опазване чистотата на българския език и родната природа като авторитетен общественик и главен редактор на сп. „Родопи” и чрез стотици публикации, речи, изказвания като депутат в Народното събрание и срещи в цялата страна.

И сега, когато останаха в миналото немалко наши сърдечни, откровени разговори и срещи, спомените ме връщат с умиление и преклонение пред този рядко обаятелен, напорист човек.

Не са една и две напрегнатите драматични сцени, с които го удостояваше в продължение на повече от пет години неблагодарният, непризнателен и горещ председателски стол на Съюза на българските писатели.

По време на разгорещени, бих казал, невралгични писателски събирания в Дома на киното и в столичния военен клуб, негови недобросъвестни колеги го обсипваха безразсъдно с недостойни обиди, а той като несъкрушим вълнолом отбиваше с непоклатима логика и солидни аргументи връхлитащите го от залата язвителни, тенденциозни нападки и обвинения.

Той обаче никога не отстъпи от заетите разумни позиции и не сложи оръжие пред трудно удържимата безпардонна непочтеност и уродливост.

И спирайки се на незаменимото топло рамо на доблестната си съпруга, Жени Божилова, на решителната подкрепа на огромна част от българското писателство, той успя да изведе застрашения кораб на СБП до спасителния бряг, спасявайки от разграбване много от съюзните имоти.

В същото време този неоценим и неповторим наш писател беше човек, който беше поставил на най-висок пиедестал нашите изконни национални стойности, изравяше от смълчаните пластове на историческото ни минало забележителни личности и събития, които са солидно градиво за патриотичното възпитание на днешна унизена и за спасяването на утрешна безпътна България.

Достатъчно е само да припомним фанатичните му усилия за откриването на вечната недоказана обител на незаменимия Апостол на свободата.

Движен от тази драгоценна амбиция, той не щадеше сили, енергия и време, за да открие най-сетне неизвестното вечно жилище на великия българин.

В това ни убеждават недвусмислено неистовите му родолюбиви намерения, завещани в книгите му „Гробът на Левски” /1987/ и „Аферата с гроба на Левски” /1997/.

А що се касае до жадуваната от толкова десетилетия истина, тепърва ще се произнасят днешният и утрешният ден на отечеството ни. Но това в никакъв случай не бива да хвърля сянка и да омаловажава дълбоко искрените патриотични подбуди и светли пориви на писателя, посветил се да служи всеотдайно на високите ни национални идеали.

Погледнат в човешки план, Николай Хайтов беше изключително контактен, достъпен събеседник, обичаше да разговаря с обикновените хора, радваше се на техните добри преживелици, но страдаше, съчувстваше на техните болки, винаги осъждаше открито нескончаемите социални злини и неправди.

Избягваше и смяташе за унизително конфронтирането с политическите конюнктури. Беше безкомпромисен в името на общото благо и не се страхуваше да се опълчва против житейските неправди и нечистоплътните политически нрави.

В живота си винаги е отстоявал себе си, както в личен, така и в обществен план, затова е изпитал горчивия вкус на разводи, уволнения от работа и изключвания от партията. Такъв беше както по времето на миналото, такъв си остана и след настъпването на така наречените демократични промени.

Последните не се умориха да го унижават и доста време нямаше достъп до хартиени и електронни медии. А това, както е споделял и пред мен, много му тежеше, лишаваха го от всякакви контакти с нашата общественост. Беше заставен просто да мълчи, за да не пречи на площадната демокрация.

Нищо обаче не беше в състояние да заглуши и постави на колене неугасимият му талант, който шестваше дълги години триумфално в света на белетристиката, публицистиката, даже прекрачи, при това не без успех, и прага на драматургията.

Негови пиеси - „По земята” /1963/, „Заключена пролет” /1967/, „Празникът”/1983/ оживяваха пълнокръвно и по театралните ни сцени.

Паралелно с това в течение на десетилетия Николай Хайтов се стремеше да живее с неспокойния пулс на своето време, болееше и страдаше за социалните и нравствените злини, стоварени върху беззащитния гръб на нашия народ и играеше ролята на морален барометър на сложното ни съвремие.

Дълбоко го възмущаваше отчуждаването ни от отечеството, целенасоченото отродяване на българина от българщината, угасването на патриотизма и коварното внедряване на космополитизма в поведението на младите ни поколения.

Неслучайно сам се зае и създаде в началото на 21 век предизборна патриотична структура „Отечество” в името на едно по-щастливо българско бъдеще.

Спомням си с какъв патос говореше през 2001 година, в навечерието на парламентарните избори, в голямата зала на Младежкия дом на Пазарджик за недопустимото загърбване от управляващите на насъщните потребности на обществото ни, против националния нихилизъм и спасяването на нашите национални духовни и социални ценности.

За жалост, в историята са вече и рядко сърдечните човешки и творчески контакти на писателя с нашия град. А той, както сподели в едно от интервютата си с него, не криеше обичта и привързаността си към Пазарджишкия край.

Допадаха му културните традиции, родолюбивата атмосфера, срещите с приятели и почитатели. В паметта ми са се запечатали вълнуващите му срещи с читатели в Средно училище „Г. Бенковски”, читалище „Христо Ботев” от 80-те години.

Паметно обаче ще остане гостуването му на 17 февруари 1993 година във Военния клуб на града ни, когато развълнува до сълзи многолюдната аудитория с полемичното си вдъхновено слово за Васил Левски.

А, както е добре известно, на епохалното дело на великия карловец той е посветил немалка част от своето творческо битие и с право се нареди сред най-ревностните му изследователи. Навсякъде, където и да отидеше, Хайтов носеше и раздаваше голямата си обич към хората.

Такъв, както отбелязах вече, го почувствах и през 2001 година по време на срещата му с местната общественост и дружеския ни топъл разговор след това.

За съжаление това се оказа и последното му посещение в нашия град. Контактите ми с него след това се изчерпиха с няколко епизодични телефонни разговора. В тях се усещаше тъжният полъх на разклатеното му здраве, но той не падаше духом, нямаше намерение да се предава.

А го беше притиснала вече коварна левкемия в леглото, която той наричаше с безобидното име „анемия”.

Страшната болест не го пощади и на 30 юни 2002 година големият писател издъхна. С неговата кончина си отиде сякаш цяла епоха от духовното развитие на България.

8.06.2019 г.