Зузана Куглерова

превод: Елка Няголова

УТРО В ЛИПТОВ

Побеляха глухарчетата
под майската четка дъждовна.
Кукувиците смеят се…
И дърветата пръскат ухание.

Опитват с нозе вкуса на земята.
Ах, как искат те да останат
Дори в спомена боси…

Танцуват със птици
в росата на Липтов.

А репица жълта,
сякаш влюбена млада жена,
разпалва открити страсти
в безкрайното тучно зелено.

В мъглата над хълма
всичко се губи -
това, що бе болно
и в белези тъмни.

И своите рани разсипвам
по тези дървета - ще се облекат,
ще притихнат спокойни,
веднага щом оздравеят,
ще светне цялата хубост,
превърната в образ невинен.

БЕЛЕЖКИ ОТ ВАРНА І

(Градът, във който видях
много кучета и ни един просяк…)

Може би, просто не ходя по точните улици.
Може би, само чайките пазят площадите,
за да не влиза във тях
образ на днешна и минала бедност.
Има го само майският дъжд,
още - слънцето, а и цветята,
децата по бързите скутери
и кафенетата със аромат
на супер-кафе за минувачите!
Има също и купа с вода за кучета.
И малко сол в прекрасния български ден -
моята тиха тъга…
Сякаш че всичката тъжна мизерия
се е преместила някъде в минало време
заради нашето светло словашко присъствие:
просяци, кучешки торти по тротоара…
Днес само весели кучета махат с опашки
в нозете на прелестни българки. Варна.
Вълшебството на морето,
което ритмично оглася куплети
от свойте първи поети - като във Радио,
оставя ги да долетят до ушите…
Варна - вятър ухажва разтворените поли
на момичета, нозете им - бели от сол…
А у дома напира тъгата,
защото има деца от цигански селища,
които в декември са с боси нозе;
те сред горчивата зима изключват газта,
а в най-горещото лято нямат вода…
Да, знам, у дома, във моята нежна страна,
където зелено е всичко,
превърнати са в отрова полетата,
пчелите загиват и не узрява пшеницата.
Навярно и аз затова
този слънчев български ден
посолявам със свойта словашка тъга…

БЕЛЕЖКИ ОТ ВАРНА - ІІ

(Български рози)

Под ходилата ми пише земята
притчи от всяко ваше пътуване.
И мимоходом добавя мирис на лайка
в мойта възглавница.

Хиляди рози разпитват за всичко,
което си имам в дома си далече.
Сложете си очилата на нощното шкафче,
ще видите по-добре своите спомени.

Те ме доведоха твърде далече:
с танца на гръцкия Зорба вчера,
с тъжните песни на стара България,
тихо изпети, но не на словашки…

Лети ти, соколе, бяла ми птицо,
долети бързо при моя любим
и разкажи му, че го обичам,
спокойно кажи му го поне сто пъти.
Кажи: нека дойде при нас тази вечер,
кажи, че го моля от цяла душа
и че го нося дълбоко в сърцето си.

***
Нищо не искам,
просто минавам през тази поляна,
където цъфтят бели глухарчета
и променят света
над „Звездната порта”.

Мога там след дни да умра,
стига да има пак светлина
и дълъг, предълъг сняг.
Хайде, в искрящ пламък
се превърнете,
да се махнем оттук.
А после заспете
в последната сляпа искра
от глухарче…