РАЗБОЙНИК
превод: Александър Костов
РАЗБОЙНИК
На А. А. Воейкова
Брайнгелски сенчест лес, тъй мил,
реката в светъл бяг…
Цвят на венци е украсил
пъстреещия бряг.
В дола, от месец посребрен,
препуска моят кон.
Любимата ми бди за мен
от кулата в Далтон.
Тя пей: „Брайнгелските води
с приветен шум шумят.
В гората тишината бди,
ливадите цъфтят.
Да любя искам аз сега -
не гоня царски чин -
и мило ми е на брега
да бъда със Едвин.”
„Когато, мила, се простиш
със замъка-палат,
готова да се устремиш
със мен през лес и хлад -
ти, мила, отнапред узнай
живота ни суров
в затънтения горски край -
за нашата любов!”
Тя пей: „Брайнгелските води
с приветен шум шумят.
В гората тишината бди,
ливадите цъфтят.
Да любя искам аз сега -
не гоня царски чин -
а да живея на брега
единствено с Едвин.
Аз кон съзирам бързоног,
ездач аз виждам млад.
Ловец си царски ти - със рог
звънлив и чудноват.”
„Не, прелест моя! Може би
зора зори с тоз рог.
А моят рог беда тръби
в среднощен мрак дълбок.”
Тя пей: „Брайнгелските води
с приветен шум шумят.
В гората тишината бди
и рой цветя цъфтят;
аз искам в тишина, в покой
да любя теб един
и край реката дни безброй
да бъда със Едвин.
О, аз те виждам, пътник млад,
със пушка и кинжал.
Драгун си може би сърцат,
за полка закъснял.”
„Не, тръбен ек, литаврен глас,
не ни е нужен, не!
Ний крадешком в среднощен час
възсядаме коне.”
Брайнгелските води шумят,
брега обливат с хлад -
в полето рой цветя цъфтят,
изгрява месец млад.
Но милата ми в тегота
там няма да скучай -
в гората глуха ще е тя
съпруга, то се знай.
За мен там чудни дни летят.
Съдбата съм узнал!
Аз ще умра със чудна смърт -
аз имам мрачен дял.
Тъй страшен дяволът не е,
кога пред ден най-чер
той броди в степно ширине
с един блестящ фенер;
в безумни набези дружим
с невярна тъмнина…
А имахме покой любим
преди… и тишина…”
Брайнгелски сенчест лес, тъй мил,
реката в светъл бяг;
цвят на венци е украсил
пъстреещия бряг.
6 януари 1825
——————————
РАЗБОЙНИК
Баллада
А. А. Воейковой
Мила Брайнгельских тень лесов;
Мил светлый ток реки;
И в поле много здесь цветов
Прекрасным на венки.
Туманный дол сребрит луна;
Меня конь борзый мчит:
В Дальтонской башне у окна
Прекрасная сидит.
Она поет: “Брайнгельских вод
Мне мил приветный шум;
Там пышно луг весной цветет,
Там рощи полны дум.
Хочу любить я в тишине,
Не царский сан носить;
Там на реке милее мне
В лесу с Эдвином жить”.
- “Когда ты, девица-краса,
Покинув замок, свой,
Готова в темные леса
Бежать одна со мной,
Ты прежде, радость, угадай,
Как мы в лесах живем;
Каков, узнай, тот дикий край,
Где мы любовь найдем!”
Она поет: “Брайнгельских вод
Мне мил приветный шум;
Там пышно луг весной цветет,
Там рощи полны дум.
Хочу любить я в тишине,
Не царский сан носить;
Там на реке милее мне
В лесу с Эдвином жить.
Я вижу борзого коня
Под смелым ездоком:
Ты царский ловчий, - у тебя
Рог звонкий за седлом”.
- “Нет, прелесть! Ловчий в рог трубит
Румяною зарей,
А мой рожок беду звучит,
И то во тме ночной”.
Она поет: “Брайнгельских вод
Мне мил приветный шум;
Там пышно луг весной цветет,
Там рощи полны дум;
Хочу в привольной тишине
Тебя, мой друг, любить;
Там на реке отрадно мне
В лесу с Эдвином жить.
Я вижу, путник молодой,
Ты с саблей и ружьем;
Быть может, ты драгун лихой
И скачешь за полком”.
- “Нет, гром литавр и трубный глас
К чему среди степей?
Украдкой мы в полночный час
Садимся на коней.
Приветен шум Брайнгельских вод
В зеленых берегах,
И мил в них месяца восход.
Душистый луг в цветах;
Но вряд прекрасной не тужить,
Когда придется ей
В глуши лесной безвестно жить
Подругою моей!
Там чудно, чудно я живу, -
Так, видно, рок велел;
И смертью чудной я умру,
И мрачен мой удел.
Не страшен так лукавый сам,
Когда пред черным днем
Он бродит в поле по ночам
С блестящим фонарем;
И мы в разъездах удалых,
Друзья неверной тмы,
Уже не помним дней былых
Невинной тишины”.
Мила Брайнгельских тень лесов;
Мил светлый ток реки;
И много здесь в лугах цветов
Прекрасным на венки.
6 января 1825
