Д. Б. Митов

Страшен е политическият живот в България. Идейните борби у нас никога почти не се изживяват както в другите страни.

Вместо в парламента, вместо в партийните клубове и публични събрания, политическите борби се водят подло, с хитрости, зад които винаги прозира дулото на парабела.

И пред страха от този зловещ парабел, който заплашва всички, българската интелигенция е станала подла, подмазлива, готова да млъкне и се скрие пред най-мрачните престъпления.

Едно лицемерие тежи над нашата земя, оплискана изобилно с кърви през последните няколко години.

По градове и села изчезнаха хиляди хора, които не бяха свикнали да се подмазват, които все още имаха светлата наивност да вярват, че някога над българската земя ще изгрее слънцето на правдата.

Трясъкът на оръдията, пукотът на бомбите и щракането на парабелите унищожи всяка свободна мисъл, устата се сключиха в мълчание или пък се изкривиха в угодлива усмивка.

И за да си спасят живота, водачите на народа, първите представители на интелигенцията, предпочетоха да станат подлеци.

Страшна мъка свива сърцето на човека, когато чете писмата от затвора на един от нашите първи поети, Цанко Церковски.

Мъка не само по тъй рано погиналия човек и писател, а мъка още по-тежка, защото в тези писма спокойно, макар и със страшна скръб е характеризирана най-пълно и най-справедливо подлостта на българската интелигенция.

И наистина, какво по-тежко разочарование за един поет, за един безкористен обществен деец, пред когото са се унижавали най-първи представители на интелигенцията, от леденото безразличие, което го обкръжава веднага след падането от власт.

Всички довчерашни приятели, усмихнати лицемерно пред министъра-поет, се скриват в черупките си и, което е най-обидно за българската земя, подават ръка на неговите мъчители.

С каква скръб Цанко Церковски съобщава, че пише писма до своите приятели и отговор не получава!

При това никой не е и мислил да закача тия приятели, защото нито идейно, нито пък с практическа работа са бивали свързани с политическата деятелност на Цанко Церковски.

Писмата си Цанко Церковски е адресирал преди всичко до своята дъщеря Севдалина, до някои близки идейни другари и до писатели.

Не липсват и писма до политически противници, в които няма нито сянка на унижение, а просто един апел за по-добро отношение към многострадалия по ония времена български народ.

Писмата са писани при най-тежки обстоятелства: пети участък, арестантско отделение при Александровската болница, Централния затвор.

Затова и стилът им е нервен, фразите са откъслечни, тук-там има и неясно изказани мисли.

Тия външни грапавини са нищо, защото писмата притежават най-важните качества на едно книжовно произведение въобще - писани са с кръвта на едно изгоряло в страдания сърце.

И въпреки, че са писани при шума на равномерните стъпки на часовите пред килиите, в тия писма не се чувствува никакъв страх, няма нито сянка от подлото уплашване, което може да споходи и най-характерния човек при подобни обстоятелства.

Колко голяма ще да е била вътрешната сила на Цанко Церковски, колко здрава е била любовта към родната земя и измъчения народ, се вижда най-добре от ония писма, в които той дава съвети и обяснява характерни душевни прояви на българския селянин.

Съзнанието, че той е преди всичко един идеен водител на този народ не го напуща нито за момент в затворническата килия.

До там е засилен неговият политически интерес, че само тук-там той си спомня е поет и че преди всичко в живота си е вярвал само по трепета на голямото си и преизпълнено с любов сърце.

Тази любов дори и в затвора го кара да пише писма до близки идейни другари, че никакво отмъщение не трябва да се дири, че напротив, ще трябва водачите да усмирят възбунената душа на народа, за да се спрат преследванията, за да настане мир на българската земя.

„Писма от затвора” на Цанко Церковски се нареждат на първо място между всички негови литературни произведения.

Наред с чудно поетичните му идилии, наред с пропитите от любов към човека негови драми, писмата ще бъдат един ценен документ не само за преживяванията на големия поет през ония тежки дни, но и за характеристика на целия български живот.

Много страдания дават и много мъдрост и затова писмата от затвора на Цанко Церковски трябва да станат настолна книга за всички честни и събудени хора, които наистина са решили не да правят лична кариера в живота си, а да служат на народа.

В това отношение бедността на Цанко Церковки, който беше пет години министър на България, трябва да им свети като вдъхновение и да усилва куража им в борбите.

Само безкористните като него обществени работници имат право на народната почит и благодарност.

Жизненият подвиг, примерът на Цанко Церковски с все по-голяма сила ще изгряват в съзнанието на бъдещата будна интелигенция.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, бр. 187, 26 март 1933 г.