Валерий Латинин

превод: Мина Карагьозова

Денят се смаляваше. На една от стените на болничната стая още танцуваха слънчеви зайчета, но на леглото и на нощното шкафче вече легнаха дълги, предвечерни сенки. И слънцето и сенките дразнеха еднакво. И аз, по примера на своя съсед по стая, сложих върху лицето си разпокъсано и похабено от четене издание на списанието „Смяна”.

Така, със списанието на пламналото си лице лежах, мълчаливо прехвърляйки в главата си хаотични, несвързани мисли, които, както си мисля, могат да се родят в мозъка или на много щастлив, или на много болен човек. Цял ден имах висока температура и цял ден в главата ми се блъскаха някакви глупости - откъси от нечии разкази, несвързани спомени и даже сюжети. Няколко пъти хващах молива, който лежеше на нощното шкафче и веднага върху списанието, което току-що лежеше върху лицето ми, започвах да драскам кривулици: „Цялата ми болка се съсредоточи между веждите, където се събират и веждите, и бръчките…”

По-нататък не можах да стигна и само в долния ъгъл на листа от списанието намирах думи за рими „в суров час… и мъже”

После по контурния портрет на брадат мъж започнах да пиша възможните заглавия на бъдещи скици или разкази: „Болнична стая номер тринадесет”, на този номер на своето временно жилище не можех да не обърна внимание даже с четиридесет градуса температура. Разбира се, на влизане в стаята не почнах да плюя през рамо или да се хващам за копче на палтото, но суеверната цифра се заклещи в моя възпален мозък и се изплиска навън.

По-нататък следваха заглавия, не „по-мъдри” от първото: „Доктор Охболи от Богучан”, „Веста - милосърдната сестра”. Скоро цялото списание беше изпъстрено с моливни записки от горе до долу, всяко късче беше натъпкано докрай  с думи, като следствен изолатор - с арестанти.

Оставих списанието настрани и едва сега забелязах, че в стаята няма нито слънце, нито сенки, а пълноправно царува мартенският здрач. Моят другар спеше неудобно полегнал на дясната си ръка, без да достига с отпуснатите си пръсти до списанието, което при всяко издишване се плъзгаше от лицето му на гърдите. В този зрял мъж имаше нещо толкова детско, че на човек неволно му се искаше да оправи смъкнатото в краката одеало. Освен това от време на време мъжът тихо, почти беззвучно стенеше или плачеше, както плачат беззвучно в съня си малките деца, когато след дневните впечатления им се привиди нещо страшно. Майките в такъв случай будят децата или ги обръщат на другата страна.

На мене ми оставаше само да чакам събуждането на моя необичаен съсед, за да полюбопитствам какво му се е привидяло и кого оплаква в съня си.

Събудих се от докосването на нечия ръка до рамото ми. Над мен се беше наклонил моят съсед:

- Чуй, братле, обърни се на другата страна, а то ми се струва, че сънуваш кошмари.

Не разбрах веднага за какво става дума:

- Какви кошмари?

- Ти стенеше или плачеше насън.

- Виж ти, - хитро се усмихнах, като гледах своя съсед, - а Вие също плакахте насън.

Съседът ми седна на своето легло и, като се понамръщи, изпи горчивото съдържание на мензурките, оставени от медицинската сестра на нощното шкафче.

- Изпий своите “сто грама”, - пошегува се той, - скоро ще донесат вечерята, ще пием чай. Трябва да пием повече водичка с мед и френско грозде - да сваляме температурата.

При електрическата светлина лицето му изглеждаше остаряло. По-сурово надвисваха подобните на храсти вежди, като хвърляха сянка на очите, по-контрастно се очертаваха  упоритите бръчици в ъгълчетата на устата. Но когато съседът се усмихваше, очите му светеха с детска палавост и чистота.

Докато пиехме чай, се запознахме по-отблизо. Като ми доливаше в чашата мед от елда, съседът се представи:

- Казвам се Вячеслав Чуйков.

Понечих да попитам: „А по баща?”, но навреме се сетих, че това не е съвсем уместно… Ако човек е споменал само своето собствено име, значи той иска да го наричат само по име.

Аз се представих.

Като усети моя любопитен поглед, Вячеслав попита:

- Опитваш се да отгатнеш кой съм аз ли?

Погледнах неговите лъснати до блясък униформени обувки  и отговорих:

- Не гадая, а знам, ако искате, всичко ми е ясно: Вие сте летец…

Съседът ми в първия момент се учуди, но после също насочи погледа си към обувките и злорадо се разсмя:

- Ама си и разузнавач! Браво… Дай ръка и повече не ми говори на “Вие”. Все пак не сме на служба.

Общ език намерихме бързо, без дълго взаимно проучване. Едва почнахме да говорим и след няколко минути се почувствахме близки - доверчиви събеседници, приятели. Тази първа вечер на нашето запознанство дълго тревожеше паметта ми и, в края на краищата, стана сюжет за този неизмислен разказ.

Когато дойде времето за сън, дълго време не ми се спеше. Дежурната сестра угаси светлината в стаята… Но аз се въртях от една страна на друга, броих до сто, повтарях едни и същи думи: „Да спя, да спя, да спя”, но сънят не идваше. Съседът ми не се въртеше, но също не спеше. Това определих по тихите въздишки, които от време на време се чуваха от неговото легло.

- Не ти ли се спи, Вячеслав?

- Опитвам се да заспя, - някак вяло отвърна Чуйков, - но мислите, разбираш ли, ми пречат.

- Какви мисли?

- Ами, различни.

Съседът не искаше да ме тревожи, надяваше се, че аз ще мога да заспя.

- На мене също не ми се спи. В главата ми се въртят всякакви глупости. Как в детството си пасях кравите. Езерцето на гъските с мътна и топла вода, дъбовата гора, поляната, щурците свирят. Вода със зелена блатна леща и кравите лениво лежат на брега.

- Детски впечатления преди кръста.

Тези думи той произнесе със затаена болка, при дълбоко, като стон, издишване, без да поставя ударение нито на една дума и в същото време тежко отрони последната част на изречението: „…преди кръста”. А според интонацията излизаше, че не е преди кръста, а като тежък кръст.

- Нашето семейство преди войната живееше в Сталинград, - без да вдига глава от възглавницата, Вячеслав започна своя разказ. Зопочна го без излишни думи, като че ли въртейки в паметта си отдавна известен филм. - Добре живеехме. Баша ми служеше във вътрешните войски, майка ми се занимаваше с нашето възпитание - три момчета в семейството, разбери се с тях, ако можеш… Но живеехме дружно. Родителите ни се обичаха. Баща ми и на службата преуспяваше, и майка ми нямаше никакви грижи - с всичко снабдяваше къщата, можеше да върши всичко. Всеки ден у дома беше празник - смях, песни. А после - война…

Няма да разказвам за Сталинград по време на войната, това сега го знае всеки ученик. Само че с войната свърши празникът в нашето семейство. Баща ми можеше да не воюва, все пак вътрешните войски са предназначени за други цели. Но той доброволно подаде рапорт и скоро замина на фронта. Загина в първия месец още. Аз по това време бях на пет години,  най-големия ми брат Иван - на девет, а Миша - на седем. А майка ми нямаше никаква професия. Хукнала да се омъжва от училищната скамейка..

След известието за смъртта на баща ми - майка ми като че ли полудя. Започна да заменя вещите си за ракия. Плаче и пие, пие и плаче. А като се напие - започва да танцува. Наметне бял шал над бялата фланелка, сложи обувки на токове и върви по стаята като потропва с крака: „И ще пием, и ще играем, а смъртта като дойде - ще умираме…”

Ние всички заедно се хващаме за нея: „Майчице, не бива.”А тя като започне да вие, та цялата махала да я чуе: „Къде да се дяна с вас сега, как да живея с такова наследство?”

Съседите я успокояваха колкото можеха, уредиха да работи в Сталинградския танков завод. Нас ни хранеха по-малко - понякога пшеница, понякога картофки ще ни донесат…

Иван и Миша ходеха за дърва, носеха вода, поддържаха огъня в печката. Иван вареше каша, хранеше ни и чакаше мама. Тя си идваше късно, безразлично ядеше постната каша или варени небелени картофи, и, като сваляше фланелката и валенките, без да се съблича се бухваше в леглото.

Така беше до евакуацията от Сталинград. Нас ни изпратиха в Казахстан, в малкото градче Калмиков на река Урал. Отделиха ни мъничка стаичка в препълнена с хора барака… Майка ми се устрои в някаква работилница да кове сандъци за патрони. Работилницата не е завод, дисциплината не е същата, дажбата не е същата, хора разни са събрани, нямаше между тях здрава спойка, както при заводските работници. И майка ми пак залитна, пак почна да пие. И преди оскъдна дажба носеше, а след нейните запои съвсем започнахме да гладуваме…

Ти, например, си спомни реката, поляната, кравите лениво лежащи в сянката. А аз даже не съм запомнил имаше ли в този град трева, гнездяха ли там птици и показваше ли се слънцето? На мене и досега ми се струва, че небето там винаги беше оловно-сиво, земята замръзнала, а дните се точеха безкрайно, защото винаги бях гладен.

Най-ясно си спомням киселата миризма на черния хляб от трици. Ежедневно чаках фургона при лавката за хляб. Не, не се молех за хляб, молех каруцаря да ми разреши да разтоварвам хляб, за да мога да душа, колкото исках кисловато-ситата миризма на черните шупнали хлебни тухли.

Гласът на моя съсед звучеше приглушено и чувствах, че с труд произнася всяка дума. Моето сърце също се  развълнува и ме заболя от нахлулите чувства. Остро, до гъделичкане в носа, почувствах острата миризма на хляба. Да ми прости читателят за това, че когато Вячеслав говореше за черните шупнали тухли от хляб, виждах самуните „Бородински” хляб във фирмена опаковка, чувствах ръжената киселинка на аромата и вкуса именно на този хляб, защото друг, за голямо щастие, на нашето поколение не  му се е налагало да опитва.

- Пролазвах под каруцата и между краката на хората, заобиколили фургона, се стараех да попадна на дървената протеза на еднокракия разносвач на хляб - продължаваше Вячеслав. - Изцапан и окъсан, изскачах изпод каруцата и като повдигах посинялото си от студа и глада лице, молех: „Чичко, дай да ти помогна да носиш хляба.”

Първият път той с горчива усмивка ме отстрани от каруцата: „Аз самият имам седем такива помощници, катерят се из къщи.” През следващите дни по няколко пъти викаше към хората: „Граждани, чие е момчето? Вземете момчето.”

Но нямаше кой да ме вземе. От нашата гладна, замръзнала, вмирисана на евтина пшенична водка  стаичка отначало избяга Иван, като остави бележка на масата: „Мамичко, не ме търси, нека моята дажба да я ядат Славик и Миша, за мене не се безпокой.”А месец по-късно Миша изчезна, въобще без бележка.

- А бе, какво ми вадиш душата - не издържа веднъж разносвачът на хляб, - да не би и без тебе моята мъка да е по-малко? Върви при майка си, нека тя да те храни. Майка имаш ли?

- Имам - отговорих аз и веднага се разплаках.

Наблизо се оказа съседка по барака, притисна ме към края на полата си, откъсна късче хляб от завитата в парцал дажба:

- В запой е тяхната майка, в запой, а децата гладуват…

По-късно тази жена ме хранеше по малко, а безногият разносвач на хляб - също, ту с краещник хляб ме гощаваще, ту с бучка захар. Чак след много години разбрах каква огромна щедрост е било това в ония времена.

Сега, като чета вестници, списания, често обръщам внимание на нарастващия брой на самоубийствата. Хората се отчаяха да се измъкнат от безнадеждната мизерия, те не виждат смисъл в живота, нямат опора и поддръжка в обществото. На обществото не му пука за тях, а и на тях за обществото, като песента от филма „Последния дюйм”: „Каква работа имам аз със вас, а и вие с мен?…”

А в далечното провинциално градче Калмиков уморени, полугладни, непознати хора ме топлеха край своите огнища, хранеха ме, откъсвайки късче от своята оскъдна дажба, стараеха се да върнат към нормалния живот моята майка, моята отчаяна, безволева майка, загубила всякакъв контрол над себе си. Тя даже не осъзна бягството на по-големите си синове. А когато много по-късно прочете бележката на Иван, даже не заплака над нея. Навярно беше убедена, че нашата страна, нашето общество няма да даде на синовете й да пропаднат.

След освобождението на Сталинград се върнахме вкъщи. Нашата квартира беше оцеляла, но вместо трите довоенни стаи, на нас ни дадоха една, а в двете други настаниха семейството на многодетния бригадир на строителите - чичо Коля с всичките му роднини. Чичо Коля помогна на майка ми да се хване на работа на строеж, а след това чрез него тя се запозна с Кузмич.

Постепенно душата й започна да се стопля и в семейството настъпи относително благополучие. Нейната работническа дажба ни стигаше за двама. Освен това често се отбиваше Кузмич. Той като майстор със златни ръце - по разказите на чичо Коля, печелеше прилично. И при нас започнаха да се появяват кутии с рибни и месни консерви, сланина, лук. От целия този списък на мене се падаше малко, но все пак беше по-леко.

Аз тръгнах на училище. За пръв път видях птиците, облаците, дърветата. За пръв път разбрах, че може да дружа, да се карам, да се помирявам с връстниците си. За пръв път разбрах, че може да има и други интереси, освен онази  единствена грижа, която ме преследваше - да намеря препитание.

Моята тридесетгодишна майка се опитваше да си намери нова опора. Тя, като кукувича прежда, не можеше да живее самостоятелно. Като срещна Кузмич в своя живот, вече не се отлепваше от него, денем и нощем се увиваше около него навсякъде, като съвсем забрави за моето съществуване. На мене, както и в Калмиков, нерядко ми се случваше да прекарам цял ден, без дори семенце от мак в устата и да заспивам на възглавница, мокра от сълзи.

Кузмич се отнасяше към мене прилично, но аз го ненавиждах дори само за това, че отвеждаше майка ми със себе си в неизвестни за мене места, неизвестно за колко време и защо. На мене ми се струваше, че всички беди са от него. И затова веднъж, в порив на детска неудържима ревност и обида, заявих на майка си: „Или - аз, или - Кузмич!”

Чуйков наля в чаша вода от каната, която стоеше на нощното шкафче, разбърка в чашата лъжичка с мед и отпи.

- Искаш ли вода с мед?

Отрицателно поклатих глава.

Той направи възглавницата по-пухкава и, като се опря на нея с гръб, полуседнал, полегна на леглото, като скръсти големите си мургави ръце на гърдите.

- Майка ми жестоко ме наби, наруга ме с много лоши думи и без палто и шапка ме изхвърли на стълбищната площадка.

Отчаянието ми нямаше граници. Осъзнах с цялата си детска чувствителност и с цялата си, горяща от побоя кожа, че с мене никой не смята да се съобразява, че на никого не съм нужен.

Всички деца, особено в ранното детство, са егоисти. За тях най-голямата трагедия е невниманието от страна на родителите.

Отначало изпаднах в дива истерия - ритах с крака по затръшналата се зад гърба ми врата, неистово крещях до прегракване, сълзите изгаряха лицето ми. Обръщах се към сърцето на майка ми. В онзи момент тя беше все още за мене майка, жена, която ме беше родила и възпитала. Даже се чувствах виновен пред нея за толкова категоричното изказване. Плачех и се молех: „Мамичко, прости ми, повече никога няма да говоря така. Мамичко, прости ми…мамичко, пусни ме вкъщи, студено ми е.”

Но никой не отговаряше зад вратата, нито когато крещях, нито когато мълчаливо седях на течението, обхванал с ръце моите измръзнали слабички коленца.

„Майка ми не ме обича” - рядко някое дете е способно да произнесе такива думи - те са като кощунство над великата сила на майчината любов. Но аз си казах такива думи, казах ги не на глас, помислих си така и започнах бавно да слизам надолу по стълбата.

В мазето изгоних една котка от стара изпокъсана фланелка и, като навлякох тези парцали, достойни за градинско плашило, затътрих се в посока на железопътната линия.

Още край вратата на нашата квартира в мен узря решение да замина в Смоленск при брата на баща ми - чичо Семьон. Нямах нито пари, нито… адреса на чичо ми, нито предства в каква посока трябва да пътувам, за да попадна в Смоленск.

Вървях по безкраен коридор от товарни вагони. Пропълзявах под композициите и отново попадах в точно такъв коридор.

Когато пропълзях под поредния вагон, влакът тръгна. Като се страхувах да не попадна под колелата, се хванах за някаква тръба и, изплашен, без да съобразявам нещо, се повлякох зад вагона. За щастие редом се намираше някакъв дълъг, мазен сандък. С мъка успях да се вмъкна в него. Бодливият мартенски вятър се разхождаше в сандъка, но аз пътувах, аз лежах, като бях намъкнал върху главата си вехтото решето на фланелката и под ухото ми колелата силно изчукваха неизвестна, плашеща и зовяща попътна мелодия.

Вкочанясан, едва жив ме намериха кантонерите на гара Салск. Три месеца ме лекуваха в градската болница от пневмония и дистрофия, а после ме закараха в местния детски дом.

След това беше техническото училище, работата в завода, армията, авиационното училище, летях повече от десет години и вече много години наред осигурявам полетите…

„Ами братята ти, майка ти, така и не  ги  ли видя повече?” - искаше ми се да попитам, но неизвестно защо не се реших, надявайки се, че Вячеслав сам ще продължи разказа си.

Съседът ми си облече пижамата, обу униформените си обувки и се приближи към прозореца, зад който като бледа ивица  започваше изгревът.

- Разсъмва се, ние с тебе очи не сме затваряли. Наистина, до каква степен те замаях … Отново е март зад прозореца, както тогава, по времето на моето изгнание.

Той отвори малкото прозорче:

- Мирише на пролет. През пролетта се старая да не гледам в огледалото, играя с децата на детски игри и ми се струва, че през тези месеци се подмладявам.

Спомних си закачливия блясък на неговите по детски чисти очи и си представих как Вячеслав гони с момчетата футболната топка, как се сражава на шахматната дъска. Той наново преживява детството си, той е пораснало дете. А на много ли от нас е даден този дар - до солидна възраст да оставаме млади?!

- Майка си видях още веднъж - като че ли опомнил се, произнесе Вячеслав. - След войната в нашия детски дом попадна един търсач на приключения. Повъртя се някое време, пък си призна, че има в Сталинград родители, които живеят в здраве и благополучие. Когато възпитателката реши да го закара вкъщи, аз също съобщих, че  имам майка в Сталинград. Много ми се прииска да я видя. Възпитателката не ми повярва много, но въпреки това ме взе със себе си.

С голям труд намерих познатата улица и къща. Влязохме в квартирата. Майка ми в кухнята готвеше пирожки, Кузмич поправяше часовник.

- Здравейте, казахме едновременно с възпитателката.

Кузмич от учудване даже се понадигна от табуретката, а майка ми, както си стоеше до примуса, така си и остана да стои там, само обърна глава към нас:

- Здравейте.

Възпитателката се изчерви от неловкост и от затегналата се пауза:

- Ето, доведох Вашия син от детския дом. Отначало казваше, че няма никакви роднини, а после си призна, че майка му живее в Сталинград…

- Нямам никакъв син и никога не съм имала.

От тези думи залитнах и, за да не падна, се хванах за касата на вратата.

- Мамо, това съм аз - Славка!

Кузмич тихо изпсува и каза:

- Какво си намислила, Полина? Защо от родното си дете се отказваш, или ослепя?…

Тук тя се изплаши.

- Не го познах, - казва - източил се е, изменил се е в лице, сега по очите виждам - наистина е Славка. Появи ли се, все пак?

Поседяхме на семейната маса, пихме чай, поговорихме за това-онова и започнахме с Ана Александровна да се готвим за връщане… Възпитателката разбра, че съм излишен в това семейство, затова и не настоя, когато майка ми с равен глас пророни:

- Обратно ли ще тръгнеш? Би могъл и да останеш.

- Имам приятели там, в детския дом, без тях не мога…пък и свикнах вече в детския дом.

Оттогава не съм виждал майка си. Понякога си разменяхме поздравителни картички за празниците. Няколко пъти ме канеше да отида. Но все някак си нямах време.

Братята си  намерих след около десет години. Иван тогава се беше устроил на буксирен катер. Капитанът го осиновил. Сега Иван живее в Астрахан, пътува по Волга като капитан на пътнически параход.

Михаил преподава в Саратовския университет.

Всички станахме хора, както се казва, свои гнезда свихме. Живеем добре, срещаме се, пишем си и въобще всичко е както трябва да бъде при родни братя.

Преди няколко години умря Кузмич. На погребението никой не ме беше канил и всъщност разбрах за това от единственото писмо на майка ми. Смисълът му беше горе-долу такъв: „Славка, скъпото ми синче! След смъртта на Иван Кузмич останах почти без средства за съществуване. Моята мизерна пенсия не ми позволява да живея човешки. И това на стари години, като имам трима сина. Надявам се, че ще съжалиш старата си и болна майка и, ако не ме вземеш при себе си, то поне част от твоята заплата ще ми изпращаш ежемесечно. Смятам, че това няма много да те затрудни, както и твоите братя Иван и Михаил… Нима трябва да ви съдя, за да получа полагащата ми се по закон издръжка.” Това е цялата история, братко.

Вече се беше напълно разсъмнало. Чуйков седеше на леглото, облегнат на възглавницата, с покрити с одеяло спуснати на килимчето крака. Лицето му беше побледняло в утринната млечна светлина и сякаш на него беше застинал печат на неостаряваща болка.