ДА ТЪРСИШ НАСТОЙЧИВО СЕБЕ СИ

Продрум Димов

Това се е постарал да ни покаже с инструментариума на поетичното слово Йордан Атанасов в новата си поетична книга „Необясим захлас”, която ИК „Алфатрадо” предложи неотдавна на читателите ни.

Името на този амбициозен наш автор навлезе в света на родното ни литературно пространство преди три десетилетия, през 1989 г., когато дебютира с първородното си заглавие „Токов удар”.

С появата на бял свят на първата му литературна рожба е забелязан в културните ни среди, чийто интерес към него събужда и извиква на живот неподозирани сили за изява на литературното поприще.

Това го импулсира и го заставя все по-напористо да общува с белия лист. Така още през 1992г. в ръцете на читателите му се оказва и второто му издание - „Невидима рана”, последвано от „Монолог на дресьора” /1993/, „Вода, пясък и дух” /1997/ и други произведения, които го нареждат скоро сред най-ревностните литературни творци на Прехода.

В своите упорити и безотказни творчески търсения насочва чувствителните си сетива към разгорещените измамни и противоречиви социално-психологически процеси на обърканото ни съвремие, търсейки пътя към примамливата нравствена чистота и жадувана хармония в човешките взаимоотношения, погазени брутално от безразсъдната лавина на ненаситната алчност за власт и пари.

Невероятната морална разруха, донесла толкова огорчения и разочарования за милиони наши съвременници, не угасява вярата му в доброто и светлото в човека, което намира израз и в немалко други негови творби - „Душата се завръща” /2000/, „Овъглена светлина” /2002/, „Насълзената трева ми каза всичко” /2005/ и др.

Подобна емоционална, сюжетно-тематична насоченост присъства, при това твърде осезаемо, и в новото му издание - „Необясним захлас”, в което авторът ни доверява своите безпокойства и разсъждения върху „необяснимия захлас в мислите, чувствата и озадачаващите преживелици на нашия съвременник, хукнал да се спасява и оцелява от връхлетелите го житейски беди.

Книгата му се състои от осем безименни цикъла, които като съдържание и идейно-естетически заряд съществено не се различават и оформят общия художествено-естетически облик на творбата.

Още в първите стихове поетът ни потапя в потока на горещите си преживявания, разтърсени от смайващите сътресения, от които се задъхва днешното ни несигурно и обезверено общество. Сам авторът е обект на безпрецедентна дезинформация и безпътица. Неговият герой е потресен от наложените нравствени и социални недъзи на днешния унизителен ден, в който „свестните у нас считат за луди, а глупака всеки вредом почита”. Дезиориентиран, той се лута и търси спасителния брод. За жалост, жестока и коварна е участта на човека, изхвърлен на произвола на съдбата:

„И неусетно как във някакъв необясним захлас:
вървях ли, виках ли - не знам,
и аз до лудия се озовах.” /”Необясним захлас”/

Не по-малко актуално звучи и стихотворението „Избор”, в коего дори и зайчето, което мечтае за свобода, се отказва от днешната измамна свобода и предпочита да остане затворено, оковано, но сигурно в кафеза си.

Неведнъж поетът изразява напиращите в гърдите му болка и смут, породени от злобата и бездушието на уродливото ни безнравствено съвремие, в което човекът напомня стрък, изоставен, брулен от безмилостните ветрове на развилнялата се низост и падение. И няма кой да се смили над изпадналите в беда, защото

„Прииждат дните на времето,
вълните им поглъщат
грешни и безгрешни.
Играят песъчинките…” /”Дух”/

Острото социалноперо на автора ни поднася с не по-малка доза тъга и състрадание минорна обагреност и в стихотворенията „Сметище”, „Смъртта на София”, „Белите вълци” и други творби.

Тези и други стихове поставят несъмнено автора с огнедишащата си актуалност до Георги Константинов, Матей Шопкин, Таньо Клисуров и други ярки представители на днешната ни социално-гражданска поезия.

Йордан Атанасов е удостоен от съдбата да поеме щафетата на една забележителна поредица от литературни творци от родното му с. Драганово, Горнооряховско в лицето на Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Камен Зидаров и Румен Стоянов.

Всички от тази внушителна петица ги сродява голямата обич към родния край и литературното творчество, но, разглеждани поотделно, всеки си има свое специфично, приносно присъствие в националното ни духовно и литературно битие.

Това, разбира се, е тема за задълбочено изследване от родните ни литературоведи и културолози.

Общуването ни обаче с последната засега творба на Йордан Атанасов - „Необясним захлас” определено нахвърля немалко щрихи от неравния житейски и творчески път на този дръзновен съвременен литературен съзидател.

Роден в Германия в разгара на Втората световна война, през 1943 година, бъдещият поет и семейството му, изпаднали в жестока беда, са се добрали до своето физическо оцеляване, преодолявайки множество трудно поносими бариери.

И ми се струва, че това калява неговия дух и характер, инак как би се озовал и открил своето призвание в спасителното литературно поприще.

Житейският вятър го отвява завинаги може би в Старозагорския край, но той не престава постоянно да носи дълбоко в срцрето си обичта и синовната привързаност към родното място.

Поетът искрено разголва душата си, когато ни отвежда в атмосферата на младите си романтични преживявания и се гмурка в сладостните вълни на първата си любов, пламнала край бреговете на милата му Янтра.

Прехвърлил билата на толкова години, авторът още живее с опиянението от живителния дъх на родния чернозем, плодните поля и простора на вълнообразната благодатна Дунавска равнина.

Истинско умиление обаче ни обзема, когато се докоснем до творбите му, в които възкръсват живи и красиви вековечните яки народни традиции, сватби, празници, отшумелите вече сякаш завинаги селски тлаки и седянки с обичайните весели закачки на млади момци, моми и невести. Уж са отминали, а все още идват и се нижат в услужливата му памет:

„Прииждат ония години младежки -
там спомени люшкат се - тънки конци…
И глътката пак ще е кратка, но жежка.
И малката стая се пълни… с момци.” /”Момци”/

Тежкият живот обаче, който не престава да ни мачка и унижава, ни заставя да търсим избавление в най-великото човешко чувство - любовта. Неслучайно натам ни препраща и поетът в немалко свои творби. Логично и възрастният вече автор се връща нерядко към първите си интимни трепети:

„Една нежност, до днес непозната
по тялото ми странно върви.
В миг…сякаш олекнах внезапно.
Момичето тихо захлипа.” /”Винено цвете”/

До сходни интимни преживявания той ни докосва и в стихотворенията си „Нощно къпане”, „ Момиче”, „Случка”, „Роза” и др.

Йордан Атанасов обаче не може са избяга от себе си и никога не остава безразличен към безковпромисните социални злини, които съсипват безпощадно нашия съвременник.

Те не оставят на мира и неговото остро критично и дълбоко отзивчиво, състрадателно перо. Колко много нещо е похитено безнаказано в обезверените гърди:

„Крачоли запретнали,
сеем пак вяра в душите излъгани.
Гребем от площада клоаката,
всъщност - чистим България.
По-рядко се смеем, по-често се кръстим.” /”Ноев ковчег”/

Мисля, че това е истинският Йордан Атанасов.

В книгата са поместени и немалко поетични посвещения на Гео Милев, Димчо Дебелянов, Достоевски, Микеланджело, Ван Гог, Лотрек, Артур Рембо и други наши и световни знаменитости. Сред тях откриваме и едно силно синовно преклонение пред недостижимия връх на българската нация - Васил Левски.

„За Него не бих се решил да пиша
нито обикновено, нито възвишено.
Над думите и времето прескочи Левски.
Не се побра в бесило, нито в песни…” /”Не се побра в бесило, нито в песни…”/

Тези редове наистина ни убеждават колко са високи нравствените и тврочески измерения на Йордан Атанасов.

Стиховете му не блестят с някакви самоцелни художествено-естетически одежди, но са дълбоко реалистични и силно въздействащи.

Те отразяват напрегнатия поетичен свят на един талантлив творец, който продължава да търси себе си.

4 декември 2019 г.