Продрум Димов

На 16 декември 2019 г. се навършиха 125 години от рождението на този ревностен певец на борбата за социална справедливост в българската поезия и публицистика, но за жалост тази годишнина, както и за други приносни имена на родната ни духовна съкровищница, се посрещна с пренебрежително мълчание в литературните ни среди на днешна капиталистическа България.

В случая обаче не бива да ни учудва нездравото поведение на обслужващите дясното политическо пространство, които са доказали, че не могат да ценят изконните ни национални духовни стойности. Жалко, че мълчат и онези, които се представят за защитници на лявата кауза и свързаните с нея ценности.

Николай Хрелков е извън обсега на най-забележителните ни люде в духовния ни национален генезис, но като поет, публицист и непоколебим борец за щастието на онеправданите, за социални и човешки правдини си има своето място в най-новата ни история.

А това мълчание и пренебрежение към неговото житейско и творческо дело, а също така и на други стотици наши достойни предци и съвременници, трябва наистина да безпокои здравия български разум.

И той, както мнозина други негови литературни колеги, отдавна е напуснал, изгонен от родното ни образование, затова и името му нищо не говори на днешните млади поколения.

Очевидно с неговите идеи и литературно творчество той се оказа не само непотребен, но и неудобен за сегашното ни безвремие.

Последното не се нуждае от високи духовни, нравствени и човешки пориви и измерения. Бухалът, както ни го представя Стоян Михайловски в своята басня, не може да понася светулките, които светят и му пречат в мрака.

Така и този поет е вреден днес с огнедишащата си социално-гражданска поезия, която зове народа за борба против социалните неправди на новия ни налаган цивилизационен „избор”.

Всъщност кой е Николай Хрелков? Роден е на 16 декември 1894 година в гр. Бяла Слатина. Завършва гимназия в София, макар че е имал голямо желание да се учи в Рисувалното училище, с което се разминава поради пропуснати срокове за записване.

Още от юношеската си възраст проявявал жив интерес към литературата, а той се засилва още повече след запознаването му в столицата с младите по това време поети и писатели Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов и др. творци, сродени вече в националното ни литературно битие.

Сприятеляването му с тях се оказва решаващо за неговото професионално бъдеще. Макар че постоянната оскъдица го притиска и не му дава възможност да учи повече, той успява да се добере до по-високи духовни хоризонти по пътя на самообразованието.

А за да изкарва прехраната си, работи като дребен чиновник в Министерството на финансите, коректор в издателство „Цвят” /1919-1929/. Междувременно /1917-1918 г./ отбива военната си служба и участва в Първата световна война.

По-късно, по време на следвоенната стопанска и политическа криза и разруха, работи и като служител по доставките на малочислената ни войска с облекло и обуща. /1922 г./ Кървавият деветоюнски преврат през 1923г. Го сварва като контрольор по трамвайната линия София-Княжево.

Буреносното развитие на събитията по време на войните, причинили две пагубни за народа и отечеството ни национални катастрофи, довеждат до масово олевяване на масите.

В развихрилите се остри социални сблъсъци младият Хрелков избира окончателно своя житейски и творчески път и още в началото на 1919 година влиза в редовете на БРСДП/т.с./ и първите му поетични рожби се появяват по страниците на списанията „Социалистически преглед” и „Червен смях”.

От 1922 година се сближава с Антон Страшимиров, Гео Милев, Христо Ясенов, Марко Марчевски, Людмил Стоянов и др.

Особено плодотворни са творческите му общувания с Гео Милев, с когото редактират заедно сп. „Везни” и полагат основите и на сп. „Пламък”.

След априлските събития от 1925 година е подложен на полицейско преследване, минава незабавно в нелегалност, емигрира във Виена, където е куриер на Задграничното бюро на БКП, а по-късно работи в Международната организация за подпомагане на революционерите /МОПР/.

Налага се често да прекосява нелегално граници и по време на едно пътуване со Загреб е заловен и осъден през 1927 година на строг тъмничен затвор в гр. Нови Сад.

По време на престоя си зад решетките заболява от туберкулоза, която го съпътства, с известни прекъсвания до сетния му земен ден през 1950 година.

След излизането си от затвора заминава под чуждо име за Париж, откъдето се завръща през 1928 година в България, като нито за миг не напуска избрания вече път.

Успява да се започне работа като библиотекар в МНП през 1931 година, става един от основателите и ръководителите на Сюъза на приятелите на СССР и Сюъза на трудово-борческите писатели, оглавяван от Тодор Павлов.

Пренебрегвайки тежките условия, при които е принуден да живее и твори, Хрелков се включва във всички инициативи, които провежда Работническият клуб на „Позитано” в столицата, участва в литературни четения неведнъж и в провинцията.

Същевременно е и един от най-дейните членове на столичния Окръжен комитет на БКП. За левите си убеждения е уволняван от властта и се е налагало да бъде подпомаган от партийни и ремсови организации.

През периода 1941-42 година поддържа дружески връзки и с Никола Вапцаров, но след разстрела на големия поет от Банско е интерниран в с. Лъжене/дн. Квартал на Велинград/. Последните години от живота си прекарва в Горна баня.

След девети септември 1944г. се включва активно в духовния ни и обществено-политически живот. По негова инициатива се създава през 1948г. културната бригада „Република”/Елин Пелин, Александър Балабанов и др./, с която организира литературни четения в София и страната.

Междувременно не щади творчеси усилия в изграждането на новия социалистичеси интелектуален облик на родината ни, като често навестява страниците на текущия ни печат с актуални статии с нравствено и естетическо съдържание, пише сатира, притчи, прави преводи торуски, украински, френски автори.

Разхождайки се из неговия труден драматичен живот, не бива да оставаме с впечатление, че Николай Хрелков се е посветил само или повече на политическото ни битие през първата половина на миналия век.

Напротив, както отбелязахме вече, той се увлича в литературните си пристрастия още през най-младите си години.

Поел в бързея на политичесите стълкновения, той не се колебае да прегърне марксическите идеи, прописва стихове и още в първите му творби, гостолюбиво приемани в „Червен смях” и „Социалистически поглед”, се чувства спонтанното му сродяване с динамиката и стремежите на трудовите хора в рискованата им борба с експлоататорите и кожодерите на народа ни.

С остри социални произведения сътрудничи също така по-късно и в списанията „Везни”, „Хиперион”, „Пламък” на Гео Милев. „нов път” на Георги Бакалов и на Поляновото списание „Наковалня”.

Творчесото му съпричастие в тези списания му помага да се освободи от увлеченията му по модерния за онова време символизъм. И в следващите си литературни изяви в „РЛФ4″ „Кормило”, „Заря” и др. издания той се явява още повече като твърд и безкомромисен проводник на критично-реалистичното направление в тенденциите на литературното ни творчество през 30-те години на миналото столетие.

А за да стъпи така сигурно и уверено на тези здрави реалистични позиции, навярно немалко са му помогнали литературните уроци, които е получил от Георги Бакалов по време на плодотворното му сътрудничество в сп. „Нов път”.

От този период твърде впечатляващи с идейната си атмосфера са стихотворенията му, посветени на погрома на Септемврийското въстание - „Сън”, „Разгром”, „Песен, „Недовършена страница” и др.

Тази сюжетно-тематична линия авторът следва още по-осезаемо в началото на 30-те години, когато излизат от печат баладите му „Среднощна коситба”, „Балада за три сестри”, „Смърт под Габровница”.

Критиката обаче намира за своебразен връх в идейно-емоционален и художествено-естетически аспект баладата му „Среднощен конгрес” - творба, която е гневно осъждане на кървавото минало на войната и сурово предупреждение към бъдещето.

В това върхово свое произведение Николай Хрелков е разкрил всичката си творческа, филосфска и човешка същност.

Съвършено друга, ведра, креативна атмосфера дишат творбите му след деветосептемврийската победа през 1944 г., когато страната ни плувна спонтанно в неповторимото опиянение и ентусиазма от бликналата свобода.

Авторът откликва искрено и заселва в стиховете си възторга на младите, благодатния съзидателен труд на народа ни, тръгнал да изгражда ново, социално справедливо общество, мечтано от загиналите в антифашистката борба.

Такъв благороден въздух ни облъхва, когато се потопим в в мислите и преживяванията на поета в оптимистиччния свят на произведенията му „Девети септември”, „Знамето на свободатата”, „На класата”, „Димитровград” и мн. др.

През тези разкрепостени за духа му години Николай Хрелков сериозно натоварва своя творчески потенциал. Настъпва и в сатиричния жанр, бичувайки нравствените недъзи на нашия съвременник в сатирите се „Благоразумният”, „Мисли мои” и „Нашенските маяковци”.

Усилено събира материал за отдавна замисления си роман „Последният бой” и се заема с основно преработване на своето емблематично произведение - „Среднощен конгрес”, подготвяйки го за ново доплнлено и преработено издание.

Значително част от творчеството му обаче вижда бял свят след преждевременната му смърт през 1950 година. Това са стихосбирката му „Дочакан ден” /1952/, сборник с хумористични и сатирични творби - „Неотразимото” /1953/, избрани творби /1960/ и други избрани произведения.

Почувствал се по-свободен, нагазва с нескрит хъс и във водите на преводаческото изкуство. С подчертан афинитет предлага на български език книги на Т. Шевченко, В. Юго, П. Беранже, К. Хамсун, М. Горки, А. Блок, А. Пушкин и мн. др. европейски автори.

Връщайки се назад, оставам с впечатление, че творческите изяви на Николай Хрелков са били обект на неслучаен интерес в литературните ни среди и след неговата кончина, но за жалост той е тенденциозно забравен от безразсъдните знаменосци на така наречената криворазбрана демокрация след 1989 г.

За щастие, преди тоталния разгром поетът и неговото творчество се радваха на заслужено внимание.

Неслучайно домът, в който е живял Хрелков в Горна баня, беше превърнат в музей, а за творчеството му са се появявали в различни печатни издания толкова много публикации - отзиви, рецензии, които високо оцеляваха неговото престижно присъствие в литературния ни живот.

За него и творбите му са писали с благодарствен език Д. Осинин, Д. Хаджиилиев, Т. Янчев, Ив. Бурин, Н. Фурнаджиев, Г. Цанев, Ив. Мешеков, Г. Бакалов, Цв. Минков, Г. Белев, Кр. Кюлявков, П. Зарев и мн. др. изтъкнати творци на литературно-критическата ни мисъл.

Името на Николай Хрелков заинтригува и моята скромна особа през младите ми години. Ровел съм се из неговия популярен „Среднощен конгрес”, чел съм понякога негови стихове, които ми допадаха с емоционалната си нагласа и идейно-тематична насоченост.

При него всичко е дълбоко преживяно и изстрадано, излято искрено върху белия лист. Вълнуваше ме дълбоко неговата житейска и творческа съдба.

Именно това преклонение пред него като творец и личност ме отведе през м. юли 1962 г. в последното му местоживеене, в Горна баня, поддържано вече като музей от признателната ни власт.

В скромната битова обстановка, която го е приютявала през последните му години, ме посрещна вежливо млада уредничка.

Тя ме върна назад в годините, чиято самота е била прогонвана и стопляна от медицинска сестра, която се е грижела за битовото и здравословно обслужване на поета.

Неговото здравословно състояние е било вече доста разклатено и се е нуждаел от подобна подкрепа.

И сега е пред погледа ми е малката дървена масичка пред леглото му, направена специално за него. Същата е поставял пред себе си и върху полегатия й плот нахвърлял като сръчен косач словесните откоси, напиращи от дълбините на напиращата му неспокойна творческа мисъл.

Така е сътворявал последните си напористи литературни рожби. За съжаление все по-често са го навестявали различни болести, които поглъщали безпощадно сетните му оцелели физически съпротивителни сили и на 27 август 1950 година си отива от тоя свят.

Навремето Николай Хрелков беше високо оценен като поет, публицист и непримирим боец за социална справедливост, на която посвети по ботевски своето талантливо борческо перо и всеотдайния си житейски и творчески път.

Това повелява да бъде поставен завинаги на приличен пиедестал като неугасващ маяк, за да свети с нестихващата си обич към хората и отечеството на днешните и бъдни поколения.

13 януари 2020 година