Беата Курацинова

превод: Елка Няголова

Има такава страна, която расте заедно с нас
и от нашата болка соли своя каменен хляб.
От нашата радост се възпламенява
и в тъмните ъгли на паметта
нарязва клечки и драсва кибрита си.
Като шев в хастара на свойто палто я носим.
И ни е топло в дланите й отворени!
Ала знам, чужденец е този,
който не може да вдиша нежност от камъка,
защото малко е дал или сам той е камък.

Скалиста страна и неравна.
И сякаш с ръка е отсечена.
Оставена е неопазена и без охрана.
Притиска се леко от удар дори на перо.
И падаме върху лицето й като във езеро.
Оставяме само кръгове в него,
без да можем от тях да излезем…

Има такава страна,
в която хората с думи са свързани,
и с обещания тайни,
докоснали техните устни с леки усмивки.
Така те изписват топлата утринна линия,
а после се връщат по раменете
и малко по-ниско,
с лице срещу слънцето.
Припламват пречистени,
а слънцето трие всички детайли.
И само човешките ни силуети
чернеят пред него изправени.
И вдишват горещият камък,
поставил знак на челата.
Така с изгорелия знак
пътуваме към планината нагоре.
И носим Високото вътре във себе си.

Познавам тази земя на пръсти,
до корените на своите длани
и зная колко болка е нужна и смърт,
докато роди се отново във себе си,
ала различна -
като зимната глина под преспите снежни,
като ранната пролет, когато проникваме
в тайните на хлорофила.
О, колко ли сила е нужна,
та да пожълтее и хляб да роди!
Затуй когато докосна отново ръба на масата,
на всичко и всички благодаря,
че имахме хляб, а и любов.

Това, което поемам, е нищо,
но всмуква го коренът ми и листата.
Току-що измих калта от челото си,
то носи все още мъчителни тайни,
до глезен пораснали в нашия разум.
Стократно могла бих и тук да не съм,
докосване, мрак, а и смях да не зная,
да не усетя под кожата тънка
бодливите пръсти на любовта,
да не познавам с години вкуса на сълзите,
дори половината от този разпад…
Но има все пак и нещо красиво,
което съвсем не е случайно:
това е, че масата ни е направена
от здраво словашко дърво.