Продрум Димов

Житейският и творчески свят на Константин Величков вече десетилетия наред вълнува немалко наши представители на литературно-критическата и културно-изследователската ни мисъл.

Из неговото житейско-творческо битие с подчертан интерес са се разхождали и писали за него Стефан Попвасилев, Данаил Юруков, Алеко Константинов, Никола Атанасов, Михаил Арнаудов, Цветан Минков, Симеон Радев, Иван Вазов, Георги Константинов, Надежда Драгова, Георги Веселинов, Велчо Велчев…

Да не говорим за пиетета, с който са се отнасяли към темата за Величков Иван Д. Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, а в по-ново време - Борис Делчев, Илия Тодоров, Иван Сестримски и др.

Към този внушителен низ от изтъкнати български критици, интелектуалци трябва задължително да причислим и Ангел Тонов, който също се нареди сред най-ревностните ни дългогодишни величковеди.

Този наш автор е посветил цели десетилетия и търпеливо, целенасочено се е ровел из оцелялото му културно-историческо наследство.

Това му позволи да предложи през 2015 година една върхова творба в националното ни величковедение.

Това произведение наистина синтезира и хвърли много обилна светлина върху цялостния житейски и творчески портрет на големия българин от Пазарджик.

И читатели, и поклонници останаха с впечатление, че Ангел Тонов с този си приносен труд сякаш каза всичко, което може да се каже за автора на „В тъмница”.

И това стана, след като беше видял бял свят през 2005 година последният, том пети от неговите събрани съчинения.

Оказа се обаче, че синът на Величко Петков е една все още недостатъчно позната вселена, из която трябваше още дълги години да бродят любознателните му изследователи.

Именно в това ни убеди и Ангел Тонов с новото си задълбочено заглавие „Константин Величков. Непубликувани статии и речи”.

Изданието беше предложено съвсем наскоро на читателската ни общественост от издателство „ИВИС” - Велико Търново.

Още в началото на новата си книга авторът е подходил изключително професионално, въвеждайки ни в многоликия темпераментен журналистически свят на Величков чрез внушителния си обстоен предговор „Публицистът Константин Величков”.

В него изследователят ни докосва до благородните си творчески усилия, които е положил, за да разкрие респектиращото мащабно присъствие на забележителния ни пламенен родолюбец, държавник, писател и ревностен строител на младата следосвобожденска България в някогашна вестникарска Източна Румелия.

Невероятното усърдие на автора в нескончаемите му творчески търсения му е дало възможност, пътувайки из захвърлената из позабравените архиви на маргинализираната ни румелийска периодика, да открие множество Величкови статии, останали извън полезрението на досегашните ни величковеди.

Тези статии, намерили място в известното издание на Драган Манчов - в. „Народний глас”, и в други вестници и списания, подредени сравнително хронологично по години, са групирани в основния раздел на книгата - „Публицистика”.

В сюжетно-тематичен план публикациите отразяват бурния пулс и динамиката на шеметно развиващите се обществено-политически, духовни и икономически процеси преди всичко в Източна Румелия, чийто център Пловдив ври и кипи.

По това време в града под тепетата са разгърнали сили и работят за благото на Отечеството не само Величков и Вазов, но и Петко Каравелов, П. Р. Славейков, Стоян Михайловски, Захари Стоянов - почти целия интелектуален потенциал и напредничав дух на тогавашна разпокъсана от Берлинския конгрес през 1878 година България.

Но в същото време от критичния поглед на родения журналист от Пазарджик не убягват и събитията в търсещото своя държавен облик Княжество България.

Полага на сурова критика налудничавото суспендиране на Конституцията от княз Александър Батемберг, погазил безцеремонно демократичните свободи на поданиците си, за да укрепва разклатения си престол.

В своята нелека проучвателска работа авторът, пък и не само той, споделя трудностите, на които се е натъквал при определяне авторството на Величковите материали, особено при общуването му с публикациите, поместени във в. „Народний глас”, излизал от 15 юли 1879г. до 31 август 1885 г.

В него наред със Стоян Михайловски в началото Вазов, Захарий Стоянов е работил и Величков - с известни прекъсвания, като продължително време е бил и негов главен редактор.

Прякото си участие в това издание на Драган Манчов, както посочва и авторът, Величков прекъсва от 23 октомври 1880 г. до 16 септември 1881 г. Когато пребивава в Париж, за да учи правни науки. Но и от френската столица той продължава да сътрудничи на този вестник.

И докато е отсъствал, Вазов е оглавявал въпросното популярно и влиятелно на времето румелийско издание. За съжаление двамата приятели са ангажирали често немалко колони на вестника без подпис или са използвали различни псевдоними.

А това поставя и днес на сериозно изпитание техните изследователи, които нерядко гадаят кои публикации са Величкови и кои Вазови.

В случая за ориентир им служат стилно, езиковите им похвати при изразяване на характерни мисли и заключения.

За щастие, Ангел Тонов е успял с нескрито удовлетворение да открие и значителен брой подписани от Величков статии.

Темите за Величковите публикации, както отбелязва и Ангел Тонов, са злободневни, актуални и разкриват широката му обществена култура, ерудиция и разностранните му интереси, темперамент и патриотизъм.

Дълбоко го вълнуват проблемите на общественото и държавно устройство на живота в Източна Румелия. Красноречиво за това говорят статиите му: „Неоспорима истина е, че съдилищата във всяка държава са мярка за народното благоденствие”, „За чужденците, поканени да служат в Областта”, „Грозно и неимоверно намерение, с което се отнасяме въобще към делото на държавното устройство” и мн. др.

Паралелно с това в немалко от публикациите си ни впечатлява с изненадващия му интерес и към икономическата проблематика на младата следосвобожденска България. Неведнъж споделя в печата и своите виждания в тази насока.

Доказателство за това са и статиите, които е успял да открие авторът:”За горите”, „Без съмнение Дирекцията на земеделието, търговията и общите сгради има най-голямо значение в Областта”, „Отварянето на едно индустриално училище е една нужда”.

Голямата загриженост на Величков по навременното изграждане на новите български държавни органи на управление нито за миг не е вогла да го отроди и отклони от вроденото му пристрастие към духовния живот.

В това ни убеждават и множеството статии, които предлага Ангел Тонов на читателите. Сред тях се открояват с очакваната настойчивост и компетентност публикациите му: „За Законопроекта за печата, разглеждан в Областното събрание”, „За нуждата да се даде живот на един български театър”, „Към нищо не сме толкова равнодушни, колкото към делото на народното просвещение”, „Между другите правилници е правилникът за устройството на областните мъжки и девически гимназии”, „Изпитите се свършиха и за многобройния ученически народ” и др.

Те разкриват само част от неуморните му усилия да реформира българското образование и културата ни на базата на постиженията на духовна Европа.

А тези свои високи благородни цели той успява до голяма степен да осъществи като директор на Дирекцията на народното просвещение в Областта, а след това и като просветен министър след Съединението през 1885 г.

Авторът ни въвежда и в света на множество Величкови публикации, посветени на преклонението му пред герои от национално-освободителните ни борби, Априлското въстание и великото освободително дело на Руско-турската война от 1877/78 година.

На вниманието на читателите е визирана и една внушителна поредица от забележителни речи на Константин Величков, голяма част от които са произнесени пред депутатите от Областното събрание.

Чрез тях ние се потапяме в неспокойния бързей на някогашния прохождащ обществено-политически, духовен и икономически живот на възкръсналото ни от тъмните робски векове Отечество.

От тези огнени речи, парещи словесни откоси, затулени в мълчанието на миналото, усещаме, че се докосваме до неудържимия дух на човек, който се е заел да строи ревностно не само духовното бъдеще на своята татковина, но и с изненадващ хъс не жали усилия да работи и за икономическия просперитет на родината си.

И всичко това се постига с респектиращия му ораторски талант, подплатен с висока култура и неугасимия огън на голямото му родолюбиво сърце.

Всичко това прави новата книга на Ангел Тонов за Константин Величков едно незаменимо настолно четиво по родолюбие и патриотизъм.