НА КОНСТАНТИН СИМОНОВ
превод: Елисавета Багряна
НА КОНСТАНТИН СИМОНОВ
Луната висне в клони обгорени.
В мъглата чезне синкавият дим.
Далеч е утрото. Седни до мене.
Да си побъбрим. Виж какви звезди.
Край огъня тук не прикрива мракът
годините, които ни делят.
Когато първи път аз бях в атака,
ти първи път погледнал си светът.
С годините в свой път вървял е всякой,
като за общо благо е мечтал.
Но ураганът връхлетя нечакан
и всички пътища в един той сля.
В туй жарко лято, в танковия тропот
и в боя възрастта се изравни -
четирийсетгодишния ми опит
с младежкия ти порив изравни.
Когато час удари за разплата
и спрат на запад черните беди,
нас заванието - „старите солдати” -
навек в света ще ни обедини.
В куршуми и снаряди проверени,
и двамата с прошарени коси,
на пира на победата ний редом
ще седнем, както тук сега седим.
1942
——————————
***
На жребий ни се падна труден век.
С меч огнен писани рождени дати.
От пеленки привиква се човек
към бъдещата участ на солдата.
Бий вятърът на боя разкален,
а той, в туй време хищнишко и подло,
върви, от подивяване спасен
чрез своя блян за братство, мир и отдих.
Съдба. С желязото се примири.
В кълбата дим зората зрее вече.
Живота славим, като мрем дори.
Животът е непобедим и вечен.
1942
——————————
НОЩНА УЛИЦА В РИМ
Римски пинии с царски корони,
с поскребрени от скреж стари клони.
А по масите говор нетрезв,
полусмях, полуплач в буйна смес.
Тръби гърлести вият в бара.
А пред бара, по тротоара,
под рекламните светлини,
в своя жалък шик, жалко напети,
зъзнат в ъглите млади жени.
И потракват като кастанети,
като зъби на гладни вълчета,
тънки токчета в зимния здрач
към случайния минувач.
- Спри се, мъж непознат, без име.
Запуши с мене, мъж, погледни ме.
Нощта дълга е,
хладна,
аз сама съм
и гладна.
Пъстър глобус върти се сънливо,
автобус под навеса заспива.
И изниква трамвай изведнъж
цял в порой бял от волтов дъжд.
Запустяват барове сънни,
хлътват двойки из входове тъмни.
Канцонетите са вече изпети,
но неспирните кастанети,
сякаш вият вълчета от глад,
тракат, тракат из пустия град.
- Като в сън се яви, мъж без име,
наклони се към мен, позови ме.
Нощта тъмна е.
Хладна.
Ледна.
Аз сама съм.
Бедна.
Гладна.
В океан млечен, необозрим
плува месецът бледен над Рим.
Гасне сетната светлина.
Като дървоядец в стена
тракат токчета в тишината.
По тавана играят петна.
В студ настръхнала нощ саката.
Влажна кърпичка мачка ръката.
Тракат токчета, тракат в нощта
като зъби на гладни вълчета.
Не - то бие безсънно в скръбта
на малкия човек сърцето.
1960
***
Константину Симонову
Луна висит над опаленным садом.
В ночном тумане тает синий дым,
Рассвет не скоро. Сядь на бурку рядом.
Поговорим. На звезды поглядим.
Здесь, у костра, не скрыть ночному мраку
Всей разницы повадок, вкусов, лет.
Когда я первый раз ходил в атаку,
Ты первый раз взглянул на белый свет.
Своей дорогой шел сквозь годы каждый,
Мечтая счастье общее найти,
Но буря к нам нагрянула однажды,
Слила в одну дорогу все пути.
Тем знойным летом, слыша танков топот,
Мы побратались возрастом в бою,
Помножив мой сорокалетний опыт
На твой порыв и молодость твою.
Когда пробьет урочный час расплаты,
На запад схлынет черная беда, -
В высоком званье старого солдата
Сольются наши жизни навсегда.
Испытанные пулей и снарядом,
Виски свои украсив серебром,
Мы на пиру победы сядем рядом,
Как в эту ночь сидели над костром.
Под Ржевом
1942
——————————
***
На нашу долю выпал трудный век.
Железом выжжены рождений наших даты.
С пелёнок привыкает человек
К своей грядущей участи солдата.
Горячий ветер войн шумит над ним.
И он сквозь время, хищное такое,
Идёт, от одичания храним
Мечтой о мире, братстве и покое.
Таков удел. С железом подружись.
Созреет утро в чёрной прорве дыма.
Ведь мы, и умирая, славим жизнь,
А жизнь бессмертна и непобедима.
Под Ржевом,
1942
——————————
НОЧНАЯ УЛИЦА В РИМЕ
В кронах пышных романских пиний
Сединой серебрится иней.
Бродит шалый хмель по столам.
Смех с рыданьями пополам.
Ржут горластые трубы в баре.
А за баром, на тротуаре,
В беспощадном свете реклам,
Дрогнут девушки по углам.
С жалким шиком они одеты.
Каблучки их, как кастаньеты,
Как клыки голодных волчат,
Торопливо дробью стучат.
- Прикури у меня, мужчина!
Посмотри на меня, мужчина!
Ночь длинна.
Холодна.
Я одна.
Голодна.
Сонно крутится пестрый глобус.
В стойле спит усталый автобус,
И трамвай возникает вдруг
В белом ливне вольтовых дуг.
Опустели ночные бары.
Растворились в подъездах пары.
Канцонетты давно пропеты,
Но упорные кастаньеты,
Как клыки голодных волчат,
По пустой мостовой стучат.
- Появись, как во сне, мужчина!
Наклонись ты ко мне, мужчина!
Ночь темна.
Холодна.
Я одна.
Я бедна.
Я одна.
Голодна…
В млечном море необозримом
Бледный месяц плывет под Римом.
Гаснет свет в последнем окне.
Древоточцем в старой стене
Каблучки стучат в тишине.
Пляска бликов на потолке.
Зябко ежится ночь-калека.
Скомкав влажный платок в руке.
Каблучки, как клыки волчат,
Все стучат, стучат и стучат,
Это бьется в ночной тоске
Сердце маленького человека.
1960
