Маргарита Алигер

превод: Елисавета Багряна

ПИСМО ОТ БОЙНАТА ЛИНИЯ

В бита суров, в землянки задимени,
до огъня на линията бойна,
отнасяха се хората към мене
доверчиво, открито и спокойно.
На обед място правеха ми в миг,
подаваха най-хубавата чаша,
говореха ми с братски мил език:
- Седни тук, скъпа гостенко ти наша!

И вглеждайки се в техните лица
и в тази яснота, по тях разлята,
все питах се - отгде е добротата -
такава щедра в техните сърца,
отгде - топликът ласкав, непонятен?
Но чудо нямаше тук в радостта,
в гостоприемството така сърдечно.
„Там”, зад гърба, домът бе, челядта,
в мен виждаха - онези „там” далече.

Когато на война, до гинещ брат,
под огъня с оръдия се бориш,
ти вярваш, че оставил си отзад
достойни за защитата ти хора.
И тази вяра тук човек крепи,
сред боя на живота му тя свети
и само за достойните той бди
на първа линия пред враговете.

И тук, сред тези златни хора, знам -
от техните обноски тъй човешки -
за много опущения и грешки,
за дни дребнави, аз изпитах срам.
В ръката, стиснала метала боен,
в грижовността на воина суров,
е на децата ми сънят спокоен,
на масата ми - ръкописът нов.
Човеци живи заслоняват нас,
като стена пред огъня изправени,
за собственото щастие забравили.
Това да помним ние всеки час.
Да няма ни лъжи, ни суети.
Целта се знае, срокът проверен е.

Когато, мили мой, получиш ти
това писмо, ще поразмислиш с мене -
че трябва да е в този век суров
човечна и сурова нашата любов,
че и за нея леят кръв поройна.
За тази кръв да бъдем ний достойни.

1943

——————————

ЗАБРАВА НЯМА!

Какво, война, от мене искаш ти?
Нима не отзвуча в гърмежа меден
на нашата,
голямата победа?
Нима се ний
не разплатихме с чест?
Какво очакваш и сега от мен?
Вземи каквото искаш ти освен
надеждите и вярата последна -
че бъдещите дни ще бъдат ясни
и че светът голям е и прекрасен.

Като в мъглива пелена земята
обгърната е още от войната
и как да я разпръсна в тоя час?
Добро ли, рязко ли да сторя нещо?
Прозорци да разтворя, да разместя вещи?
Или съвсем да я забравя аз?

Да те забравя?
Та това желаеш,
това очакваш, за това мечтаеш,
ти за това ме молеше унило!
Забрава!
Ала паметта е сила
и няма аз да я отдам без бой
в годините с привидния покой.

Ти сбърка!
На земята се бори,
живее без миражи поколение кораво.
И нека споменът за теб душата му гори -
то в себе си като барут ще крий
сух огън.
Не, то няма да забрави!

1945

——————————

***
Когато гръм и мълния трещят
и тътне под вихрушката домът,
в завивка топла, в полусънен час,
сънувам все едно и също аз:
на морско дъно уж лежа в покой,
над мен от пясък и от тиня слой
и никакво движение и път,
нито решения и грижи ме морят,
нито стремеж и мисъл в моя ум -
над мене само монотонен шум -
водата с нейния кипеж велик…
И, боже мой, как искам в този миг
в света на труд, тревоги, боен гръм -
в четирийсте години пак да съм.

1947

——————————

ПРОСЕКА

В моя лес белее път проправен,
дето
сутрин,
вечер,
посред ден
някой иззад боровете прави
неотклонно взира се към мен.

Не отмества поглед по-далече,
право в мене гледа и шепти:

- Аз пък мислех, че си друга вече,
а все същата и днес
си ти…
Все така ли се погубваш? Колко
бих се радвал
дните ти да са…

Вдигам рамене виновно, с болка
и насреща вглеждам се в леса.

Виждам над главата си спокойни
облаци, ели, простор без бряг,
после - едър сняг, вековна хвойна…
Лято, есен, зима, пролет пак…
Спомням си живота отначало
и неволно крачката поспре…

Що успях?
Не туй, що съм мечтала.
Що извърших?
Малко, не добре.
Все живея, както си умея.
Но дали умея аз - и как?
Все надявам се, че ще успея.
Само после да не плача пак,
само късно да не бъде вече.
Вярно ли задачите реших?

Някой гледа строго и сърдечно
от простора недостъпно тих.

В моя лес една пътека има -
в гъсталака
път, пробит за мен…
Шепна аз:
- Почакай! Не кори ме!…
Все ще съм щастлива някой ден…
Ще надвия, свято обещавам,
подлости, неправди и вражда…

В отговор дочувам:
- Ти си права.
Аз ти вярвам. Ще почакам да…
Мен какво… Но как е с теб?

- Не зная.
- Все пак гледай да успееш ти…

Този път - животът мой е. В края
неизменна светлина блести.

1958

——————————

***
Стихотворението - както синя вена -
свободно в нея ли тече кръвта,
не твърде бързо, с мярка сгорещена,
тогава ни изглежда синя тя.

Но в тази синя жилчица ако прелее
кръв гъста и я пръсне някой ден,
тогава виждат хората, че в нея
кръвта е тежка, буйна, с цвят червен.

1960

ПИСЬМО С ПЕРЕДОВОЙ

На кромке боя, на краю огня,
в сыром чаду земляночного быта,
поглядывали люди на меня
доверчиво, охотно и открыто.
Мне уступалось место за столом,
мне отдавалась лучшая посуда,
мне говорили братским языком:
- садись поближе, милый гость оттуда.

И вглядываясь в ясные черты,
теплом неубывающим согрета,
я всё искала, всё ждала ответа:
откуда столько щедрой доброты,
откуда столько ласки и привета?
Но в ласковом гостеприимстве том
не укрывалось никакого чуда.
Там, за спиной, остались мир и дом.
Меня любили, - я пришла оттуда.

Когда живешь к лицу с войной
и под огнем хлопочешь у орудий,
ты веришь, что остались за спиной
достойные твоей защиты люди.
И эту веру человек хранит,
как собственную жизнь оберегая,
что только за достойных он стоит
перед врагами на переднем крае.

И средь вот этих золотых людей,
от их рукопожатий и улыбок,
мне стало стыдно многих мелких дней,
моих уступок и моих ошибок.
В металле, что спокойною рукой
сжимает воин, строг и озабочен,
моих детей веселость и покой,
порядок на столе моем рабочем.
Живые люди заслонили нас,
стеною встали на переднем крае,
про собственное счастье забывая.
Об этом нужно помнить каждый час.
Не может быть ни лжи, ни суеты.
Открыты цели, выверены сроки.

Мой милый друг, когда получишь ты
моей рукой написанные строки,
подумай: наша горькая любовь
должна быть человечней и суровей.
Ведь за нее течет родная кровь.
Так будем же достойны этой крови.

«Красная звезда», 1 мая 1943

——————————

НЕТ ЗАБВЕНЬЯ!

Чего ты хочешь от меня, война?
Ведь ты же отзвучала в медном громе
Большой победы. Разве не сполна
Мы разочлись?
Но ты все ждешь чего-то,
Какого-то последнего расчета.
Какого же? Бери, что хочешь, кроме
Моих больших надежд, пускай они,
Как прежде, верят в будущие дни,
И в то, что мир прекрасен и огромен.

Как будто-бы туманной пеленою,
Земля еще подернута войною,
И я не знаю, чем ее разбить.
Добрее ли держаться или резче?
Открыть ли окна, переставит вещи?
Иль без оглядки про нее забыть?

Забыть тебя? Так вот чего ты хочешь?
Так вот о чем мечтаешь и хлопочешь!
Так вот о чем ты жалко попросила!
Забыть тебя… Но память - тоже сила!
И я ее без боя не отдам…
Прикинувшимся мирными годам.

Ты просчиталась!
На Земле живет
Лишенное иллюзий поколенье,
Пусть память о тебе жестоко души жжет,
Она ее, как порох сбережет сухим огнем!
Не может быть забвенья!

1945

——————————

***
Когда гуляют молния и гром,
когда гроза захлестывает дом,
в тепле постельном, в смутном полусне
одно и то же глухо снится мне.
Как будто я лежу на дне морском,
затянутая илом и песком, -
и никаких движений и дорог,
и никаких решений и тревог,
и никаких ни помыслов, ни дум,
и надо мной многопудовый шум,
и надо мной великая вода…
И, боже мой, как хочется тогда
в мир вечных битв, волнений и труда,
в сороковые милые года!

1947

——————————

***
Стихотворенье - голубая жилка.
Покуда кровь течет свободно в ней,
не слишком торопливо, в меру пылко,
становится она лишь голубей.

Но если в хрупком голубом сосуде
ей станет тесно, крови, -
рвёт она
его в клочки.
Тогда лишь видят люди:
кровь тяжела, тревожна и красна.

1960