Димитър Кенанов

Въртят се колелата
в грънчарните. Разцъфват
черешите и падат
звезда подир звезда.
Девойките се кичат
със здравец от Балкана -
и аз със бяла риза
минавам по света!

През ученическите ми години в Хасково имаше две книжарници - за български и руски книги. Често си купувах издания на български и руски поети. В моята ученическа библиотека със сигнатура 0067/64 е стихосбирката на Никола Инджов „Пътища и любов” (София, Издателство „Български писател”, 1964).

Сега осмислям наслова като изречено прозрение, съзнавано или несъзнавано, за житейската участ на самия Никола Инджов, движен, осъществяван от Пътища и Любов…

Във вътрешното стихово пространство се търси и разгадава метафората символ роза - червена, бяла („народът, майстор на кавала,// отглежда върху бяла преспа една чудесна роза бяла.// Такава бяла - че вихрушка// я вие като сняг в снега си.// Такава нежна - че се люшка// и от цъфтежа на цвета си”; „Каква огромна роза иде// от равнината! Гръмоли// по ледените керемиди// на воденици и къшли.// Развихря преспите на ската, разветря мрака на рида.// Цъфтяща сприя народи// виелицата-роза! Скита// из Бузлуджа студена, бяла// в петляна заран разцъфтяла…”).

По род - от равнинна Тракия, а с поглед - към планината, Никола Инджов с нежни и бистри цветови акварели „отпечатва” и споделя съкровени вътрешни състояния на родинна обич, на копнения за повторимост на първата любов и сбъдване на пропуснати озарения.

И досега се питам - сигурно е Елена - градчето „високо в планината”, чиято „сянка синя” иде „с реките в жълта равнина”. А е толкова необхватимо далече - не преставаш да го търсиш с очи и сърце, защото там е това, „което съм пропуснал”, „там е повторима // и първата любов дори”. Каква красота, каква надежда за преодолимост на преходността:

Високо в планината има
градче със име на жена.
Приижда сянката му синя
с реките в жълта равнина.
Така високо, непонятно,
че посред житното поле
понякога орел тук падне
с поръсени от сняг криле.
Така далече… И аз чувствам,
че мога да намеря там
това, което съм пропуснал,
което знам и все не знам.
Навярно там е повторима
и първата любов дори.
Навярно там случайно има
полуугаснали искри
от огън, който ми е светил,
от поглед, който съм видял.
От всичко вчерашно, което
живял съм и неизживял…

А ето го и библейския символ - обещаната от Бога небесна дъга на омиротворението и нейната седмоцветна красота с „дъждовната жена” - мираж и мистична поетова действителност - „отдавна и сега”:

На края на дъгата
като искрица дъжд
жената със дуката
просветна изведнъж.

Старинният й наниз
сърцето очерта…
Придойде с бавен заник
във мене вечерта.

Със багра на тинтява
самата планина
угасва; прозвънтява
дъждовната жена.

И ето тя отмина,
отдавна и сега,
със своята старинна
и пееща дъга.

И ето тя отива
към друг далечен дъжд.
- Бъди, бъди щастлива,
обичана веднъж!

… В моето ученическо битие срещата ми с тихите акварели на „Пътища и любов” вписа признателно сърдечно съпричастие с поезията на тракиеца Никола Инджов.

Виждам по страниците как с молив съм определял анапестната или ямбичната съзерцателна ритмика на някои стихотворения - тогава вече сигурно съм четял „Теория на литературата” от Леонид Ив. Тимофеев. Книгата ми предостави моят учител и класен ръководител Янко Христозов…