Продрум Димов

За жалост, бездуховното време, в което ни е отредено да живеем, се оказа безпощадно към мнозина наши творци на изящната словесност, които отивайки си от тоя свят, са обречени на недопустимо забвение.

Сред тях е и Стоян Бакърджиев - един от най-надарените ни и приносни водещи преводачи на нашето съвремие.

Вече повече от две десетилетия ни делят от неговата преждевременна кончина през 1998 година и сякаш изведнъж потъна безследно в света на забравените.

Поведение, което буди само съжаление и не може да не възмущава здравия разум.

Сякаш този всепризнат наш интелектуалец, поет в превода, както го наричаха колегите му, нищо не е сторил за приобщаване на нашия съвременник към културната и духовна съкровищница на човечеството.

А това мълчание ни заставя по повод посмъртния му юбилей да възкресим, доколкото, разбира се, позволяват тези скромни страници, отново неговия творчески и човешки портрет.

Всъщност кой е Стоян Бакърджиев? Роден е на 9 март 1929 година в Пазарджик, където израства в скромно, но будно, родолюбиво семейство.

Природно надарен със солидни умствени заложби, той завършва успешно средно образование в родния си град, а след това право и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Скоро обаче му се вижда скучен и безинтересен светът на юридическата професия. С други думи, в адвокатската кантора и в съдебните зали младият Бакърджиев усеща, че няма възможност да разкрие своята дълбока философска, интелектуална и човешка същност.

И твърде скоро, в началото на 60-те години, се отдава всецяло и базвъзвратно на преводаческото поприще.

И така, бъдещият ревностен преводач тръгва решително по избраните нови професионални коловози.

И е убеден, че навлизайки в необятните лабиринти на световната литература, ще допринесе за духовното обогатяване на своите съотечественици, чиито предшественици са тънели векове наред и в духовно робство.

А новоизбраният „занаят” наистина изисква висока културна ерудиция, задължителен усет към художественото слово, потребен професионален интелект и неизбежни специфични изисквания. Да не говорим за необходимостта от широк поглед върху лексикалното богатство и граматичния строй на чуждите езици.

Инак как едно чуждо оригинално произведение ще заговори на родния ни език, с атмосферата на своя емоционално-образен свят и естетическо-художествен инструментариум.

И нетърпеливо открехва плахо вратичката на бъдещата си примамлива кариера. А няма опит и тръгва по стъпките на онези, които са проправяли някога пъртина към литературното богатство на Европа и света.

„С подчертан интерес - споделял е той пред мен - съм анализирал преводите на Константин Величков, Пенчо Славейков, Александър Балабанов…За мен те са една своеобразна школа, от тях съм видял какво мога да използвам и какво не.”

По-късно, когато се развива стихотворната техника в българския език и се появяват по-модерни ритмически стъпки, на поетическия ни небосклон изгряват имената и на нови талантливи преводачи. От тях също се е учил.

„За мен - казва той - изключително интересен и модерен преводач е Георги Михайлов. От него възприех доста неща. Не по-малко съм задължен и на Николай Лилиев, на Асен Разцветников, превел през 30-те години великолепно „Тартюф” на Молиер. Превод на същата френска пиеса публикувах и аз през 1977 година”.

Пътьом, Стоян Бакърджиев се интересува, учи се от завидните постижения и на руските преводачи, които, според него, са на световно равнище. Намира, че тяхната преводаческа школа е водеща в света.

Затова винаги говори с преклонение за творческите възможности на руските си колеги.

Те са му помогнали, както се изразява той, да допринесе за обогатяване народната ни стихотворна техника и на българския поетичен език. А този процес не бива да се разглежда като негов личен принос, допълва преводачът, а като национално постижение.

Тук му е мястото да отбележа, че интересът му към превода се заражда още през гимназиалните му години.

На 17-годишна възраст в ръцете му попада една балада на Мережковски и пламва от възхищение, когато се потапя в нейното съдържание.

Изпада в плен на превъзходните й художествено-естетически качества. Дълбоко съжалява, че не е написана от българин и се заема с нейния превод.

Това е и първата му преводна творба, към която сетне често ще се връща през студентските му години и ще прогони юридическите му интереси.

За съжаление тази балада е публикувана чак през 1967 година в антология на руската поезия. А първата му творба, която вижда бял свят през май 1955 г. в сп. „Септември”, е Шилеровата балада „Златна чаша”.

С течение на времето все повече се усъвършенства и българският стих, а паралелно с това растат и творческите възможности на преводача.

Неслучайно той показва силно впечатляващ интелектуален ръст в превода си на „Безсънни нощи” /1961/ от Леся Украинка.

При нейното публикуване Димитър Методиев, както ми обяснява авторът, проявява изключително старание, прецизност и взискателност, за да бъде включена в антология „Украинска класическа поезия”.

Не по-малко изисквания към себе си предявява постоянно и Бакърджиев. При всяко ново издание на преводните му творби винаги е нанасял немалко поправки.

А това безспорно е извисявало хедожествено-естетическите стойности на произведението.

При непрестанното си общуване с чуждоезичната литература по принцип избягва да се разхожда из света на второстепенни и третостепенни издания.

Обект на компетентния му поглед са преди всичко високите образци, шедьоврите от европейската и световна литературна класика.

А това го задължава да работи добронамерено и отговорно, пускайки в действие безрезервно всичката си творческа енергия и пределните възможности на наличния си интелектуален потенциал.

Моите наблюдения и общувания с него са ме убедили, че Бакърджиев питаеше особен интерес и се отнасяше с впечатляващ афинитет към испаноезичните поети.

Неслучайно от испански е превел много неща, но не всичко е успял да публикува. Затова и немалко от неговите стойностни преводи видяха посмъртно бял свят.

Приживе успя да издаде една пиеса на Лопе де Вега, поезията към „Дон Кихот” и някои отделни стихотворения от други автори.

В издателските му намерения присъстваха непубликувани преводи на пиеси от Лопе де Вега, Калдерон и други испаноезични творци, а също така и една антология с творби на испански и американски поети, непознати на нашия читател.

Някои от тях предполагам, че са включени в посмъртните му преводи, издадени от „Жанет-45″, Пловдив.

Като го сравнявам с други наши преводачи на испаноезична литература, Стоян Бакърджиев се нарежда сред най-ревностните и изискани преводачи на поезия, сътворена на езика на великия и вечен като времето Сервантес.

Озвучаваше на български с охота стойностни испански и латиноамерикански поети. Имаше неукротим пиетет към тези автори, възхищаваше се от художествено-естетическото майсторство на творбите им.

А това преклонение роди и чудесните му преводи на „Песни за живота и надеждата” /1967/ от Рубен Дарио, „Лирика” /1970/ и „Втора зора” /1981/ от Хуан Хименес, „Мащехо и майко моя” /1970/ от Блас де Отеро и др.

В творческото си всекидневие, съпроводено от непрестанни прецизни търсения и грижливи отсявания, откриваше и превеждаше големите поети и сред малките народи на Европа и света.

Инак как би обогатил духовния свят на българските читатели, ако не беше ги докоснал до шедьоври от Райнер Мариа Рилке и Стефан Цвайг от Австрия, Вилем Клос /Холандия/, Хенрик Ибсен /Норвегия/ и мн. др.

И може би това е дало основание на Здравко Петров да изрази своята признателност към неговото благодатно перо. „Стоян Бакърджиев, пише той, беше пренебрегнал всякакви лични и човешки потребности, за да ни даде няколко часа радост с голямата поезия”.

Беше влюбен в преводите си и нерядко, по време на литературни срещи и четения рецитираше с патос наизуст голяма част от своите преводи. Впечатляваше ни с феноменалната си памет. Беше уникално творческо явление.

Обект на приоритетен интерес бяха също и полски автори, пък и други талантливи творци от славянското езиково семейство.

Подчертано пристрастие обаче проявяваше към Адам Мицкевич и ни предложи особено силно звучене на неговите сонети на родния ни език. Не по-малко ценеше и Юлиус Словацки.

Истинска интелектуална наслада обаче изпитваше, когато се потапяше в примамливите води на руската литература. „Няма - казва той - български поет, който да не е контактувал с поезията на Русия и да не се е учил от нея. Превеждал съм Пушкин, Лермонтов, Мережковски…”

От творческото му полезрение не убягваха и надарени грузински поети. Спомням си изключително радушния прием там на изискания му превод на „Витязът в тигрова кожа” от Шота Руставели.

Увлечен до замеметяване в благородната стихия на преводаческата си ревност, той неусетно загърби надареното си поетично перо, макар че понякога, епизодично се появяваше в печата и със свои оригинални творби.

Даже по едно време беше заселил цяла тетрадка със свои стихове, но тя беше изчезнала.

И понеже не им придаваше особено значение като поетическо постижение, реши, че мястото му не е там и си остана докрай в света на любимото си творческо пристрастие.

Но така или иначе, Стоян Бакърджиев се открои като един незаменим, рядко талантлив поет в превода.

За разлика от мнозина наши интелектуалци от неговия ранг, той остана чужд на трудно преодолимия магнетизъм на столицата и извървя своя житейски и творчески път в родния Пазарджик.

Но това не му пречеше да общува с върховете на световната поезия и да обогатява духовното съвремие на сънародниците си.

Знаеше цената си, никога не се е надпоставял, държеше се подчертано скромно и живееше с пулса на културния живот в града ни.

Рядко пропускаше интересни изяви, свързани с духовното битие на съгражданите му, които дълбоко ценяха високия му човешки и иинтелектуален ръст.

В беседите и разговорите си с хората винаги е давал израз на непримиримия си, неугасващ патриотизъм. За него родината беше над всичко.

Не търпеше неправдите, но никога не е плащал данък на политически пристрастия, макар че след настъпването на т.н. демократични промени някои господа се почувстваха огорчени от категоричния му отказ да бъде въвличан в настървените им долнопробни политически игри.

Не напусна нито за миг своята барикада на честен и авторитетен интелектуалец. Това го извисяваше още повече в очите на обществото ни.

И никак не е случайно, че всеотдайният му труд за приобщаването ни към значителна част от световната поетическа съкровищница се радваше на заслуженото признание на родния ни интелектуален свят.

Остават завинаги в светлите анали на литературната ни история високите оценки за този именит наш съгражданин на Леда Милева, Николай Хайтов, Йордан Вълчев, Александър Миланов, Симеон Янев, Радко Радков, Стоян Илиев, Александър Шурбанов, Симеон Хаджикосев и много други върхови имена на съвременна духовна България.

Той не преставаше най-усърдно да се рови из световната поетическа класика, откриваше нейните бисери и щедро ги даряваше на своите сънародници.

А с това по вазовски показваше невероятните изразни възможности и на родното ни слово.

За „нашия Идалго от Пазарджик”, както го наричаше Симеон Хаджикосев, това беше най-голямото му щастие. И това беше смисълът на неговия рядко съдържателен живот.

„Всъщност, изповядва той, българският език е моята истинска и единствена родина”.

И в същото време изпитваше натрапчивото угризение, породено от неудовлетворението, че все още много неща не е свършил, а има още толкова неща да стори, макар че не е извървял напразно и безплодно своя житейски и творчески път.

А времето му все не стигаше. Започна да му изневерява и здравето. Неочаквано се загнезди в гърдите му и безмилостна пневмония, която погълна безпощадно сетните му оцелели сили и на 12 май 1998 година го отведе в гроба.

Неговата ненадейна смърт е неоценима загуба не само за духовна, но и за човешка, българска България.

Остави ни в наследство своя неоценим творчески труд. И днес, както споделя и проф. Симеон Хаджикосев, „трудно обозримото му преводаческо дело чака своя проникновен изследовател, който да се заеме и оцени високите достойнства на художествения му превод”.

С този благороден акт ще измъкнем от смълчания мрак на безотговорното забвение един от най-забележителните творци на духовното ни съвремие.

29 януари 2019 г.