Сона Ван

бележка и превод: Ваня Ангелова

На 24 април 2020 г. се навършват 105 години от арменския геноцид. По този повод публикувам автобиографичната изповед на изтъкнатата арменска поетеса, живееща в Ню Йорк, САЩ, Сона Ван, публикувана в книгата й „Либрето за пустинята”, която излезе в България през 2018 г. в мой превод. Лириката на Сона Ван е неразделна част от трагичната съдба на нейния арменски народ. Самият живот на поетесата е трагичен, въпреки че тя не се вглъбява в историята. В крайна сметка има и нейна собствена, лична история, в която се случват крушения и възкресение на световете. Като летописец Сона Ван е абсолютно и безпределно откровена. При това авторът на тази проникновена хроника не е заплашен от монотонно еднообразие. В поетичния поток се влива и копнежът по детството, и споменът за първата любов, и болката от претърпените загуби, и горчивината от пораженията, и омразата към фалша и лъжата, и тъгата по изгубеното завинаги, и триумфът от духовното възраждане, и страстният нажежен призив за нова любов.

ВМЕСТО АВТОБИОГРАФИЯ

Всеки път, когато по силата на въображението се забърквам с кервана на смъртта, преминаващ през пустинята Дейр ез-Зор, когато със способността на сетивата си мога да почувствам до своите гърди студенината на вкочаняващото се бебешко тяло, стенещо едва доловимо от болка, умиращо от гладна смърт заради осакатените ми зърна… или, призовавайки емоционалната си памет, аз започвам да дишам в един ритъм с избягалата от ятагана девственица - моето самодоволно перо, изпълнено с гняв, дълго се гърчи като змия по жълтите спомени на пясъците, докато не се сблъска с първата кост, и замръзва.

А вътре в мен със силно тракане се кикоти скелет, гаврейки се със смелостта и арогантността ми, сякаш ми казва: - Това е всичко, погледни! - Вече схванах този животински метод за неописуемо човешко унижение, както и чудовищната мярка за безпрецедентно мъчение и невиждана мъка, и то до такава степен, че сега мога да си позволя да предам всичко в конкретна форма и строфа.

И тъй като дори докосването до тази тема с пръстите на жертвата, която по никакъв начин не е свидетел на всичко това, отнасям към областта на правото, то тук, като хваната на местопрестъплението, изхвърлям в кошчето за боклук всичко, което съм размазала, надробявайки го на малки парчета.

Сигурна съм, че същата тази съдба би могла да постигне и опита ми да изложа своята автобиография, отнасяща се до Медс Йегърн (1), чийто ищец се оказва моето натруфено въображение, или моята бъбрива муза, но не и стогодишното мълчание на челюстите ми, набити с пясък; но не и порочният, непрекъснато нарастващ в ушите ми синтетичен шум на реката от истинска кръв.

Родена съм в Ереван в семейството на физика Анушаван Тер-Ованесян. Баща ми е родом от Ван, а през 1915 година той е бил само на годинка-две, когато заедно със семейството си се оказва в Нор Баязет (днес Гавар) в източната част на Армения заедно с баща си - свещеник във Ван, завършил на времето богословие и философия в Германия - Ованес Тер-Ованесян, а също така с майка си - дъщеря на богат търговец от Адана - маминка Мариам, с брат си - 7-8 годишния Храхия, както и с по-голямата си сестра - 18-годишната Феврония.

Придружавали ги двама от тримата им прислужници. По-възрастният, който нямало къде да иде и останал с господарите си, тъй като изпитвал към тях роднински чувства, се казвал Мехак, а вторият, по-младият слуга, в който била влюбена моята леля Феврония и който вече се смятал за неин годеник, бил Вахан.

От слугите в дома на дядо ми във Ван останала само туркинята Бърфи, обещавайки да се грижи за имуществото на стопаните до тяхното завръщане. Убеждавайки се, че не е възможно да повлияе на решението на дъщеря си (относно неподходящия неин избор), моят, жаден за знания, дядо изпраща бъдещия си зет Вахан в Полис - да изучава банкиране и счетоводство.

Той все още бил там, когато започнали политическите безредици и преследвания. Моят дядо свещеник, оказвайки се в черния списък, след третия обиск е обвинен за „използване на църквата за политически събирания, за притежание на оръжие и за бунтовни проповеди на вярващите” и е изпратен в затвора.

Дядо ми, един от най-влиятелните хора в региона, човек интелигентен, владеещ няколко езика, имал много приятели и събеседници от различни националности, сред които бил и турчинът молла Мустафа, който в продължение на много години общувал със семейството на дядо и бил един от любимите му събеседници.

В записките си дядо описва Мустафа като „човек, притежаващ бистър ум и свободолюбиво мислене, който в преобладаващата наоколо атмосфера на фанатизъм не изгубил безпристрастността си по отношение на своята преценка и добросъвестност, намирайки се сред зверове”…

Моллата произхождал от семейство на високопоставени чиновници и имал големи връзки в системата на законовия ред и на структурите на властта. Неговият син Саид по това време учил в Германия във военната академия.

Моллата, бивайки осведомен за политическите планове на държавата, предупредил дядо ми за намеренията на младите турци няколко години преди това - „да се отърват от малцинствата”.

Но атмосферата в страната изглеждала спокойна и арменците били в еуфория, сигурни, че се намират под покровителството на турското и германското правителство.

Зачестили обществените и културните инициативи и те станали причина за съмненията на моя дядо свещеник. Предчувствайки, че ще се случи някакво злощастие, дядо ми се опитвал да предупреди своя народ, да събуди хората и да им даде съвети.

Новината за това обаче достигнала до съответните органи и присъствието на дядо ми станало нежелателно. Моллата също бил в течение на всичко това и убеждавал дядо ми „с първия кораб да замине за Европа”.

Тази мисъл обиждала дядо ми: „…че как така; как мога да се откажа от своите хора и да замина, спасявайки собствената си кожа?!… Как ще ги гледам после в очите и как ще живея в хармония със себе си?!…”

Дядо ми все още не се бил опомнил от кошмарите на Малкото клане (2), когато неговият баща свещенослужител бил убит пред входа на собствената си църква.

Жертви на това клане станали също така майката на моята баба Мириам и двете й сестри близначки. Моллата се опитвал да убеди дядо ми, обяснявайки му, че не е в състояние да повлияе на хода на този вече започнал процес; че самият той може да изгуби живота си и да изложи на опасност семейството си.

Скоро след това, както и предупреждавал моллата, десетки хиляди затворници били пуснати на свобода с инструкциите да извършват насилия, грабежи и убийства.

При първото си посещение турчинът злодей намерил дядо ми в далечния ъгъл на огромната ни фамилна градина с натегната на лицето мрежеста маска и зает със своите пчели.

Пчеларството било една от многото страсти на моя дядо свещеник. Той дълбоко вярвал, че кошерът е първообраз на идеалното общество. По-късно, премествайки се в Източна Армения, той взел със себе си и внесените от Германия две книги, едната от които се наричала „Ръководство по пчеларство”, а другата - „Наръчник по теология и морал”, което в превод на моя баща физик звучало като „Наръчник за анатомията на греха”.

Разбойникът още не бил успял да пристъпи към черната си работа, когато пчелите, освободени от отворения връх на кошера, като облак се стоварили върху лицето на злодея, и той побегнал с викове.

„Бог има хиляди начини да спаси човека, ако е такава волята Му”, казал тогава остроумният ми дядо.

По време на второто посещение на въоръжени разбойници дядо ми отсъствал. Бил в дома на някакъв покойник - за молитва и утеха. След като претърсили къщата и не намерили нищо, по-младият от двамата злосторници забелязал сватбена рокля и воал, които висели върху една преплетена кука на огледалото на леля ми, подготвяща се за брак.

Той започнал да се подиграва с „жаждата й да бъде обичана, когато светът жадувал кръв”. „Който иска, нека се бори; който иска, нека обича” - непресторено и сякаш разговаряйки със себе си отговорила леля ми. Злосторникът с презрение съдрал и смачкал воала в ръката си. „Ти няма да облечеш това!” Той ритнал с крак появилата се отнякъде котка, а после излязъл, обещавайки, че следващият път няма да бъде толкова добър, и заминал с онзи, другия, който го чакал пред вратата.

Когато родителите й се върнали и научили какво се е случило, дядо ми, дълбоко осъзнавайки сериозността на това посещение, и за да не наруши семейния мир, за пореден път обърнал инцидента в шега: „През целия си живот уповавах на живия Бог, но дойде време и непознат покойник да ме спаси”, - казал той и се засмял.

Когато разказал какво се е случило на своя приятел, моллата, онзи отново започнал да увещава и пришпорва дядо ми, колкото се може по-скоро да събере семейството си и да си тръгне: „И на теб, и на мен е добре известно, че сега не е време за идеологически размисли, а е време да си спасиш главата. И е неразумно да смяташ, че и третия път ще имаш късмет. Това, което се е случило, е само началото, но най-лошото предстои, повярвай ми. Не мисли, че на мен ми е лесно да изгубя приятеля си” - през сълзи си признавал моллата.

А леля ми, опиянена от любов, се възмутила за миг, а след това отново се озовала във въображаемото пространство на очакване и копнеж, сортирайки и подреждайки своя чеиз в наследения от майка й шкаф от ценна дървесина с резбована овална корона (този шкаф дядо ми успял да транспортира с помощта на моллата до източния бряг заедно с други ценни предмети, килими и книги, част от които все още се съхраняват в музея на град Гавар, в експозицията от предмети под надпис „Фамилните къщи на Ван”).

„Малко остана да чакаме. Скоро след това нашият приятел моллата, както и обеща, ще помогне на Вахан да се върне вкъщи от Полис, и нищо повече не ще попречи на щастието ми. Единственото легитимно задължение на жената е да бъде щастлива”, - това било кредото на моята леля, но времето на нейната любов, красота и щастие съвпаднали с кървавия апетит на владетелите на света.

С туптящо сърце тя очаквала своя възлюбен, който всеки миг можел да влезе. С всеки звук на приближаващи се стъпки тя подскачала, готова за желаната среща.

В такива размисли леля ми свалила и закачила в закрития гардероб сватбената си премяна. „Казват, че е лош знак, когато младоженецът я види преди сватбата, а воалът може да виси на огледалото. Така изглежда по-добре и освен това Вахан отдавна вече бе видял наследения от майка й воал. След малко ще се чуят стъпки и Вахан ще се втурне в стаята с цветя в ръце.”

Но ревът на отварящата се врата бил последван от удар на ботуш. С насочен напред пистолет влязъл един аскер, след него - друг. Обвинението било все същото - притежание на оръжие и боеприпаси в къщата и църквата.

Било неделя по обяд, но родителите й не били вкъщи, и моята леля, известна с мудността си, едва-едва се канела да посрещне деня. Единият от аскерите излязъл да проведе обиск в другите части на огромната подковообразна къща и околностите, а междувременно по-младият аскер, когото леля ми познала веднага от предишното му посещение, останал в стаята.

„А къде е сватбената ти премяна? - попитал презрително аскерът, поглеждайки към воала. - Да не би да са отсекли главата на любовника ти?” „Годеникът ми е извън града, а роклята е в гардероба”, - като ученичка отвърнала леля ми, чудейки се какво значение има това, когато търсят оръжия и боеприпаси?

Злодеят отворил дрешника и на върха на меча си вдигнал сватбената рокля и я поднесъл към леля ми. „Облечи я!”

Объркана и, като дете, не осъзнавайки напълно сериозността на ситуацията и концепта на смъртта, тя попитала: „Ще ме убиеш ли?” Бълвайки неприлични думи, мерзавецът започнал да й се подиграва: „Султанът няма да ми прости. Ти си добра стока за харема, - казал аскерът, още по-силно притискайки леля ми към стената. - Облечи я, ти казвам!”

Постепенно, сякаш събуждайки се от лош сън, леля ми направила опит в началото да се изтръгне от лапите на аскера, но после решила да го подкупи с дебелия златен ланец, който висял на врата й, надявайки се да пристигне навреме туркинята прислужница Бърфи с поднос чай и да завърши този, както изглеждал, нереален кошмар.

Но било вече късно. Бърфи се втурнала в стаята, уплашена от дивите крясъци, и намерила момичето с разкъсана сватбена рокля върху копринения лъскав килим, с голи окървавени гърди, цялата трепереща и почти в безсъзнание.

„Аллах ще ви накаже! Това е невинна кръв!” - изкрещяла Бърфи яростно и се навела над момичето. „Аллах тебе ще накаже, кучко, че се унижаваш пред гяурите.” Аскерите погледнали часовника и си заминали, а Бърфи, след като свестила леля ми и й превързала раните, побързала да се обърне към моллата за помощ (3).

След като моллата научил за случилото се, пристигнал още същата вечер и преместил семейството на приятеля си в своя дом.

Почти по същото време други двама аскери били изпратени в църквата, където намерили дядо ми, арестували го и, завързвайки ръцете и очите му, го откарали със скачащата из дупките карета, която се носела напред, а дядо ми мислено се опитвал да отгатне откъде минават и накъде отиват.

Само за да запази ума си ясен! Иначе каква е ползата от това да знае накъде го карат и на какво ще прилича този ад. Дядо ми, който свързвал честта си с достойнството на своя народ и заради неговото благо бил готов да се пожертва, не би могъл да се вълнува от това.

После го вкарали в някаква стая и, сваляйки превръзката от очите му и развързвайки ръцете му, хвърлили в лицето му надменно: „Сега си свободен. Можеш да викаш към своя Бог, колкото си искаш”.

„Имаше само един дървен стол, на пода лежеше малък изтрит килим за молитва, мръсна метална мивка, прикована към стената, и несъразмерно голямо, грозно огледало”, - спомня си дядо ми в своите записки.

Единият от аскерите заповядал на дядо ми да си свали наметалото и дрехите, и преди да му даде арестанските дрехи, го накарал да седне, увивайки около врата му наметалото като бръснарска мантия, след което го подстригали и обръснали.

После хвърлили на пода полепналата с косми пелерина върху валящите се вече там синджир с голям кръст и Евангелие, които аскерът му отнел, преди да завърже ръцете му.

Ето как дядо ми си спомня този ден в своите бележки: „Когато излязоха, се приближих до мръсното огледало и се загледах в него: оттам ме гледаше някакъв съвсем друг човек. Не го познавах. Аз бях там - под гънките на наметалото с полепнали косми, което лежеше на пода. Вече не се виждах. Тази мисъл първо ме уплаши, а след това ме вдъхнови. Да бъдеш невидим - това приличаше на нова форма на свобода… Колко хубаво е, че това не бях аз. И че всичко това не се случва с мен…”

С такова усещане дядо ми преглътна ужасната загуба на своята същност и след това чу обвинението, смесено с ругатни и вулгарни думи: „Това е политическа измяна. Дори твоят Бог, висящ на кръста, не ще те спаси от съда.”

През втората половина на следващия ден отношението на тъмничарите рязко се променя. „Ако имаха възможност, и брадата, и косата ми щяха да върнат на предишното си място”, - пише дядо ми, уверен, че цялата тази промяна е дело на неговия приятел моллата.

Той бил прехвърлен в по-светла и по-голяма стая, където имало не само маса и легло, но и книги, списания, табла и шах.

На дядо ми била предложена диетична храна, предвид на стомашната му язва, което още повече го убедило в съпричастността на моллата.

Първите пет седмици той описва в дневника си като „седмиците, прекарани в здравния център”, а след това като „…седмици, които с календарна точност съвпадат с клането на арменските знаменитости и дните на защитата на Ван”.

Дядо ми е освободен, намирайки се в непосредствена близост до уплашеното си семейство, което намерило убежище в къщата на моллата.

Отстранен през тези дни от политическите събития, дядо ми разбира за зверските разправи с любимите му писатели, представителите на интелигенцията; за гибелта на хора, загинали геройски в битките за овобождаването на родния град, и всичко това по същото време, когато той пребивава на сигурно място, храни се с диетични блюда и чете книги.

Той научил, че турчинът кръвопиец с ножа си и с не по-малко острите си зъби е оставил такива неизлечими рани върху гърдите на дъщеря му, че дори и на другия, изглежда, по-благоприятен бряг на реката, тя никога вече не би могла да се освободи от спомените за този ден, държейки постоянно ръка върху раната на дясната си гърда.

Как би могъл да знае, че увлечен от своя светоглед и от своето разбиране за Бога, няма и да забележи, че неговата красавица, неговото прелестно дете ще успее да се превърне в млада дама и дори да се влюби.

Че тя - неговата дъщеря - никога не ще познае удоволствието от кърменето на собственото си дете, никога не ще се зарадва на чудото от съвършенството на собственото си тяло и от трепетното очакване на женското щастие, поради което той вече беше взел решение да се откаже от всичко и да напусне станалия опасен вече за него бряг.

След емиграцията леля ми загубва първото си дете - Нарек, неспособна да го кърми заради така и незарасналите по гърдите й рани.

Дядо ми, лишен от същността си пред огледалото, отново почувствал безполезността и срама на очакваните от него дни; той бил убеден в невъзможността да служи едновременно и на своето кредо, и на идеята, и на семейството си.

„Човек, който следва своите убеждения, няма право да има семейство”, „Убежденията свършват там, където започва болката в корема на твоето дете”.

Тези и други подобни фрази показват раздвоеното му, тежко психическо състояние, което го придружава до последните дни от живота му.

„Загиналите се наричат мъченици, падналите в битка - герои. А как трябва да наречем тези, които живеят, за да се срамуват всеки ден от своето съществуване?” - казвал той тъжно.

Словоохотлив в разговорите и в четенето, човек с весел нрав, на новото си местожителство моят дядо става мълчалив, необщителен; той избягвал всякакви срещи и книги.

„Всичко това са празни приказки, - казваше той. - Тези идеи живеят само в книгите”.

Той никога повече няма да поиска да възвърне предишната си външност на свещеник или да си пусне брада. Стига дотам, че се отказва от частицата „Тер” (4) пред своето фамилно име, казвайки: „Тер остана в онази затворническа килия, на пода, под гънките на наметалото и моята брада, между кръста и Евангелието. Тер е този, който умря на кръста. Тер-Ованисян беше баща ми, който умря на кръста редом с народа си. Какъв Тер съм аз?”

Мъката и отчаянието не го напускат: „Небитието има хиляди форми и най-безболезнената от тях е да бъдеш мъртъв”.

Въпреки че семейството му било материално осигурено и можело да възобнови проспериращия си живот в Европа, дядо ми предпочел Източна Армения, която била по-близо и му давала надежда някога да се върне отново.

Приятелят му, моллата, със свои собствени транспортни средства лично се занимавал с ескорта и откарал членовете на семейството, прислугата и всички техни вещи до спасителната граница, като там се сбогувал с тях, с надеждата да ги види отново.

На мястото на процъфтяващото, луксозно минало на патриархалното семейство дошла пълната с лишения реалност на емиграцията.

Но животът, въпреки всичко, продължавал.

Изглежда, че на другия бряг на Аракс спасеното семейство трябвало да очаква нова възможност за благоденстващ и достоен живот. Въпреки това, погребан в гънките на движимите вещи, от тази страна на границата се промъкнал и „призракът на паплачта” - автор на материалните и нематериални рани, който по много специален начин станал тук постоянен спътник, променяйки линиите на съдбата на всеки един от спасените заедно членове на семейството.

В индивидуалния живот на всеки от тях Йегърн продължавал.

Дядо ми, свещеникът, с обичайното си пестеливо отношение към думите, събрал цялата тази мъка в една-единствена фраза: „… Моят дял от Йегърн ми беше даден във вид на спасение”.

——————————

Бележки:

1. Голямото злодейство. Така арменците наричат Арменския геноцид в Османската империя (от арменски).
2. Става въпрос за масовите убийства на арменци през 1894-1896 година, които отнемат живота на много десетки и дори на стотици хиляди арменци в цялата османска империя.
3. По-пълната версия на тази история, с портрета на моята леля, като най-яркия и впечатляващ женски образ, ще бъде обобщена в есето „Моята леля”, което по волята Божия ще съпътства тази книга, за да направи видима историята на Медс Йегърн за моето семейство, видяна през цветните очила на влюбеното момиче.
4.„Тер” означава „Господ”.