Александър Маринов

Станислав Сивриев много млад напуска родния Златоград и след София се установява в с. Боженци, Габровско. Там твори на тишина и спокойствие, но участва в културния и обществен живот на Габрово. Ето защо младото поколение на Родопите не познава много добре неговия живот и творчество. Въпреки че е далече от планината, той не забравя родния край и Родопите, които осезателно присъстват в неговото творчество.
Защо село Боженци, а не Златоград, ще се запитат някои? През 70-те и 80-те години на миналия век много интелектуалци закупили къщи и се заселили в Боженци, за да творят на тишина и необезпокоявани от шумната градска среда.
Ето какво пише Сивриев по този повод: “Боженци не е бягство от живота, както се струва на някои, не е болезнена мания за реставриране на къщи, не е самоизолиране. Това не е насищане на жажда за тишина, а почистване на окопите за нова литературна схватка, благодатно манастирско време за размишления.” (в. “Балканско знаме”, Габрово, 8 септември 1986 г.)
Тук в Боженци той създава едни от най-хубавите си произведения.
Творчеството на Сивриев, в зависимост от времето когато е писано, е предимно на антифашистка, военно-фронтова и армейска тематика и песенно-лирически жанр, посветено на българските воини, но и на Родопите, на съвременните проблеми, на живия народен език и народопсихология.
Настоящото съобщение няма за цел да прави характеристика и анализ на творчеството на Ст. Сивриев. С това са се занимавали и ще се занимават други автори и изследователи. Тук ще разгледаме каква е съдбата на неговото документално наследство, на неговия личен архив.
Какво става след Боженци, когато Сивриев не е вече между живите? Неговите наследници ревниво пазят всичко онова, което той е оставил като архив, дълги години недокоснат и непокътнат.
Едва през 2005 г. наследниците решават, че документалното наследство трябва да стане обществено достояние. В това начинание им помага техен близък – проф. Иван Киряков – декан на Биологическия факултет при Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. С негово съдействие личният документален фонд на писателя е предоставен за съхранение в Държавния архив – Пловдив, като дарение. Някои веднага биха запитали – защо в Пловдив? Та той няма никаква връзка с този град, не е живял и не е творил в него. Но такава е волята на дарителя и желанието на наследниците трябва да се уважава.
Проф. Иван Киряков събира всичко, което е запазено в Боженци, организира извозването до Пловдив и го предава в Държавния архив. Фондът е заведен под N 2644 и през 2006 г. е обработен и предоставен за ползване. Документите са описани в Инвентарен опис, който съдържа 227 броя архивни единици. Към инвентарния опис е приложена кратка историческа справка с биографични данни за Ст. Сивриев и сведения за неговия жизнен и творчески път.
Още приживе Ст. Сивриев е правил някаква систематизация на документацията си, която сега, при научно-техническата обработка, доколкото бе възможно, е запазена. За нагледност и удобство при ползването, документите са обособени в няколко раздела по съответно изготвена класификационна схема (приложена след историческата справка), а именно:
I. Документи от биографичен характер;
II. Документи от творческата дейност;
III. Документи от служебната и обществена дейност;
IV. Кореспонденция;
V. Изобразителни материали;
VI. Чужди документи.
В зависимост от вида и характера на документите в даден раздел, те са разположени и в подраздели.
Това улеснява още по-добре изследователя и интересуващия се, за по-бърза ориентация в многообразието от документи и получаване на търсената информация.

Първият раздел – Документи от биографичен характер, включва седем архивни единици. Това са документи от и за него, биографични справки за литературни четения, карти за членство в различни организации, интервюта в медиите за неговия жизнен и творчески път, дипломи и награди от спечелени конкурси, статии в печата, отразяващи юбилейните му чествания с поздравителни адреси, телеграми, писма и др.
В този раздел е запазена и дипломната работа на Стефан Първанов Стефанов (1979) – дипломант от Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, на тема: “Нравствената проблематика в творчеството на Станислав Сивриев” – една интересна разработка, която не е изгубила значението си и днес.

Във втория раздел – Документи от творческата дейност, е събрано цялото му литературно и публицистично творчество, като се започне от стихотворенията, следвани от есета, очерци, пътеписи, спомени, дневници, разкази, статии, публикации в различни издания, радиочетения, книги, песни, рецензии от и за него, репортажи, размисли, та се стигне до описа на литературните му произведения, едно богатство от всички видове жанрове, подредени по хронология. Разбира се, започва се с първото му стихотворение – “Пролетно писмо” (1943), следвано от множество стихотворения, печатани в различни вестници и списания, най-много във военни издания, но и в литературни такива, като сп. “Септември”, в. “Българска реч”, “Литературен подем” и др. Едно от стихотворенията е посветено на неговия приятел и съратник Кирил Маджаров (1954). С изненада откриваме, че Сивриев е правил преводи на стихотворения от чужди автори, най-вече от руски (1944-1958).
Тематиката на стихотворенията на Сивриев, както се спомена, е от войнишкия и армейския живот, партизанските борби и военните подвизи. По-късно, след 1957 г., стихотворенията му придобиват друг характер, почерпени са от заобикалящия го свят и актуални събития, като: „Синовност, „Балада”, „Кирил и Методий”, „Шипка”, „Сурва, сурва година”, „Гора”, „Весела е жълтата иглика”, „Не остана китка”, „Ако нямаше хора” и т.н.
От есетата можем да отбележим тези за Илия Бешков (1958), Николай Хрелков (1959), “Широка лъка” (1960), “Надпяване в Странджа” (1960), “Всеки е длъжен някому” (1963), “С динамит срещу старините” (1960) и др.
Интересни са и неговите пътеписи, в които се проявява като наблюдателен разказвач: “С баскетболния отбор на ЦДНА в Египет” (1956), “В долината на Нил” (1956), “Белите къщи на Беловидово” (1960), “Хората са навсякъде” (пътеписи от неиздадена книга – 1962), “Една планина се пробужда” (1962) и др.
От мемоарното творчество най-интересни са спомените му за Братан Шукеров (1954-1958), “Партизански спомени” (1955/60), скици-спомени “Средна Родопа” (1957), “На Мезаргидик” (1963), “На шестнадесет години” (1965) и др., някои публикувани, други не. Дневниците са свързани обикновено с партизанския живот, живота и работата му в армията, като “Опит за фронтови дневник” (1944-1957), “Дните станаха нощи” – партизански дневник (1949), “Комисарски дневник” (1972).
Във фонда са запазени и многобройните му разкази.
Сивриев особено се вълнувал от образа и подвизите на капитан Петко войвода. Написаните разкази за него са събрани в една архивна единица с около 108 страници, заедно с отзивите за тях в печата (1954-1960).
Сюжетите на разказите са почерпени от войнишкия и армейския живот (”Помощник командирът”, “Сила”, “Пачка патрони”, “Истинският другар на десета дивизия”), както и от обикновения живот на хората – “Колегата Цуклев” (1955), “Мантата” (1955), “Чижик” (1957), “Баща и син” (1958), “Вражда”, (1959), “Мариола” (1959), “След сватбата на Цветил” (1959), “Приказка за две мечета” (1963), “Последното бягство на бай Орлин” (1979) и др.
Многобройни са неговите публикувани статии по различни въпроси на обществено-политическия живот, по злободневни теми, както и по литературни дискусии и критически оценки (1952-1980). Те са обект на внимание на различни периодични издания, като автор със съвременно литературно и критическо перо, без да се страхува от конюнктурата на деня. Негови материали са публикувани и в чуждестранни издания на английски, френски и руски езици, най-вече през 80-те години на миналия век.
Станислав Сивриев откликва и на поканите за радиочетения, за които подготвя специални текстове: “Жеравите летят” (1957), “Родопски акварели” (1961), “Правото на почитателите” (1963) и др.
Той се интересува и от фолклор, преди всичко от Родопския край. През 1954 г. записва народни песни от Златоградско под наслов “Нашите песни народни”, ръкописи за музика и текстове на песни и работни варианти за текстове на песни (1946-1952) и издадени песни с текстове (1951-1969).
В този раздел от творческата му дейност са включени и рецензии и отзиви в печата за стихосбирката му “Батальонът с песни се завръща” (1952-1953), рецензии от него за филми, бележки върху проекта за речниково помагало – “Нежелани и ненужни думи в българския език” (1979), скици-рецензии по повод художествени изложби (1957-1963) и др. Този раздел завършва с Опис на литературния архив на Ст. Сивриев, изготвен от самия него, поради което можем да кажем, че е пълен и изчерпателен.

Обществената му и служебна дейност съвсем не е малка. Тя е обхваната от документите в третия раздел. Това са покани за участия в различни мероприятия, известия в печата за избирането му за народен представител и общински съветник, получени награди за дейността му като общественик (1949-1984), бележки, доклади, предложения на Сивриев за някои културни проблеми в Смолянско (1962), за дейността на Ансамбъла за песни и танци при БНА (1950-1952), заповед, правилник и отзиви по създаването и дейността на литературния кръжок “Дмитрий Фурманов” (1952-1954); авторски материали на писателите Веселин Андреев, Михаил Лъкатник, и др., с рецензии от Сивриев (1954-1963); отзиви в печата за дейността на Кабинета на военните писатели, в чието ръководство е и той (1956-1959); програма, афиши за събора надпяване на Рожен, със слово за откриването, написано от Ст. Сивриев и четено от Тодор Живков (1961); докладни записки по уреждане на посещението в България на Ласло Наги и други унгарски писатели (1974-1979) и ред други.

Един от интересните раздели във фонда е четвъртият – Кореспонденция. Това са писма от него и до него. Радостното тук е, че той е запазил черновите на своите писма и отговорите до различните кореспонденти, в които, свързани хронологически, може да се проследи какви са контактите и взаимоотношенията му с организации, институции и отделни лица, за неговия неспокоен и бърз бяг по стръмнините на живота, по преодоляване на всевъзможни пречки и приумици от най-различно естество. От тези писма може да се напише цяла книга за неговия кратък и необикновен живот, пример за родолюбие и обич към родната страна, пример за патриотизъм, който днес често ни липсва.
Общо писмата от и до Сивриев са по културни, литературни и обществени въпроси. Така например той пише до издателство “Български писател”, с предложение да се отпечата сборник с народни песни от Златоградско, за подготвяната от него книга за Петко войвода и книга с партизански разкази (1954-1958). В писмо до секретариата на ЦК на БКП се възмущава за безогледното предаване на “Вторични суровини” на книги и издания още от Възраждането, които са с голяма стойност; за неправилното третиране на приноса на Васил Дечев за развитието на Чепеларе; писма до Богомил Райнов (който тогава е в Париж), за културния живот в столицата и др.
Много интересен е отговорът на Сивриев на писмо от ЦК на БРП (к) от 3 юни 1947 г., с данни за взаимоотношенията между членовете на партизанския отряд “Пею Шишманов” – Никола Палагачев, Кирил Василев, Иван Радев, с командира им Братан Шукеров, както и истината за неговото убийство.
В писмата със Сава Чукалов, Иван Бурин, Райчо Даскалов и др., става дума за изпращане на разкази за отпечатване в пресата, с Тасо Примо – за издаване отново на “Родопска мисъл”, за отпечатване в него стихотворение за Братан Шукеров и статия за Кирил Маджаров.
Интересна е кореспонденцията му с Николай Хайтов. Хайтов се обръща към него с “Башоолу”, а Сивриев – с “Хайтоолу”, с мнения за печатани разкази и техните герои (1943-1961).
Многобройни са писмата с издателства, организации, редакции, литературни кръжоци, писатели и др., по подготовка на сборник със стихотворения за фронта, организиране на литературни четения, отпечатване на книги и пр. (1947-1959).
Това са Найден Вълчев, Георги Караславов, А. Тиргинов, Ив. Захариев, Цв. Генов и др.

С изненада разбираме, че Ст. Сивриев е рисувал много добре. Това се вижда от материалите в предпоследния раздел “Изобразителни материали” – графики, рисувани с молив от самия Ст. Сивриев и Л. Зидаров (1952), чернобели карикатури и шаржове от времето, когато е бил военен в армията и от цивилния живот.
От рисунките му личи тънкото чувство за хумор и самоиронията, с която изобразява своята фигура. Това е един интересен щрих от работата му като творец, който не е известен досега.

От последния раздел – “Чужди материали”, могат да се отбележат творби на други автори, попаднали у Сивриев, като “Интервюта, изказвания и части от “Тетрадка” на Илия Бешков (1954-1955), интересния брой единствен на вестник “Родопски вик”, издание на среднородопското студентско дружество в София “Млада Родопа”, с редактор Анастас Саламбашев от 24 май 1939 г., в който са включени статии на млади, по-късно утвърдили се родопски деятели и общественици; отзиви в печата за посещението на съветския писател в България Константин Паустовски (1953); материали от дейността на редколегията на сп. “Родопи” (1976-1978) и др.

Не е възможно в един такъв кратък обзор да бъде обхванато цялото жанрово многообразие на творчеството на този самобитен писател. Но той насочва изследователите и интересуващите се за мястото и обема на неговото документално и книжовно наследство, което заслужава да бъде проучено и анализирано, защото Сивриев е оставил следа в родопската книжовна съкровищница и тя не бива да се погуби. Ето една благодатна, все още недоизорана нива за младите родопски литератори, езиковеди и литературни историци.