Димитър Кенанов

Остави ме на тоя самотен бряг през нощта,
дето само ръката на залива свети
и прелиства облаците, за да чета
синята библия на ветровете.

Към големите съвременни художници на  словото  от българския Северозапад в моя литературен „канон” досега съм причислявал двама калиманчани - Йордан Радичков и Радослав Игнатов. Сега добавям и  Иван Давидков от съседното - през баира - село Живовци. Неговият имажинизъм и експресионизъм, светът на неговата образност с непредсказуемостта си не просто са съизмерими с Радичковото образотворене, но в редица случаи Иван Давидков стои по-високо заради преодоляването на чисто „котловинното”, мистично-местностното своеобразие в багрите на думите и техните смислови внушения. Сигурно в националното ни оценъчно-критично съзнание никой не подозира колко голям багрописец с думи и с цветовете на живописните си картини  е Иван Давидков!

И досега пазя възхищението си от оформлението на стихосбирката му „Каменоломна” (1972) с негова картина: червени багри на есенен клен и непосредственото новообразно пиршество в стихотворенията, което пресътворяваше света с очите и сърцето на удивлението. Към Давидковите стихове се обърнах при написването на първата ми аспирантска статия, публикувана, благодарение на акад. Емил Георгиев, в списание „Литературна мисъл”, кн. 9/1976. В нея се опитах да надникна в поетическия език на „Житие на св. Йоан/Иван Рилски”, съставено от св. Евтимий, патриарх Търновски. В текста видях творчески усвоени уроците на библейската стилистика, напр. псаломското сравнение с елена и неговата жажда по водни извори, с което се обговаря копнението на цар Петър да види рилския пустинник: „Тичаше като елен в жътвени часове към изворите водни”. Спрях се на тълкуването в книгата „Физиолог” върху началото на Псалом 41 („Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!”). Заключението ми за Евтимиевото пределно експресивно изречение е: „Освен силната визуална представа, тук се внушават тактилни усещания: летните „жътвени часове” съзнанието свързва с надвисналия купел на жегата и затова още по-несравнима е еленовата жажда за вода”. [Приложил съм понятия, чути в лекциите по психология на доц. Димитър Василев].

Напълно противоположни, овбесени емоционални движения водят брата на пустинника в намерението му да го намери в Рила планина: „Облече се в ненавистта като в риза// и гневен обгърна го облак”. В действие е приведена псаломската „стилистическа симетрия” (Д. С. Лихачов) - не се съпоставят две явления, а два пъти с различни думи се говори за едно и също явление, тук - емоционалното състояние на ненавист и гняв. След кратък коментар в бележка към статията правя цитатна съпоставка с поезията на Иван Давидков: „Подобен модел за съставяне на образи и символи има в каноническите книги. В случая обаче Евтимий показва свои творчески инвенции. Не е без значение, че такова изграждане на образи се практикува и в новите литератури. В съвременната ни поезия пристрастия към подобна образност има Иван Давидков. Естествено освободеното творческо въображение разкрива нови области на художественото познание: „През тия години успя да спечели само//една риза от камък. Уши му я длетото//с конец от звуци” („Каменоломна”). Ще си облечеш риза от ек на бриз// и вратовръзка ще си сложиш - първата светкавица//на идващото лято” („Неизпратено писмо до Янис Рицос”).

Вълнуващите с образната си красота стихове на Иван Давидков, пряко или косвено, имат за несъмнен образец - непостижимите промислителни духовни пространства на книгата Псалтир, провидяни от псалмопевеца св. пророк и цар Давид. Ето откъс от Псалома за сътворението на света (Пс. 103:2-4):

Ти се обличаш със светлина като с дреха,
простираш небесата като шатра;
Ти градиш над водите Твоите горни чертози,
правиш облаците Своя колесница, шествуваш върху ветрени криле.
Ти правиш ветровете Свои Ангели, огнените пламъци  - Свои служители.

С този образен ключ можем да влезнем във вътрешния свят на поета и художника Иван Давидков и да го приемем за извънредно талантлив ученик на библейския псалмопевец - св. пророк и цар Давид и неговите последователи във византийската и старобългарската литература от „Златния век” на цар Симеон Велики.

В книжовните духовни пространства ни пресреща удивлението и изумлението пред разума на човека, пред всеединството на Вселената. Мирогледния принцип за приобщеност към Бога и сътворената от Него Природа намираме в претворения  по светоотечески книги „Шестоднев” на св. Йоан Екзарх Български: „Като дойда до човека, умът ми се губи, чудя се и не мога да разбера в колко малко тяло се вмества толкова висока мисъл, която обхожда цялата земя и по-високо от небесата възлиза”

А в края на първото слово св. Йоан Златоуст в Симеоновия „Златоструй”споделя оптимистическата перспектива пред човека след грехопадението - Бог затваря завинаги достъпа до Едем, но предоставя хиляди райски „свидни кътчета” по цялата Вселена и с въплъщението на Иисус Христос отваря за праведниците, за светиите неръкотворния наднебесен и духовен рай - Горния, Вишния Йерусалим: „Да благодарим на Бога, че след като  загубихме рая („порода”), за нас хиляди раища по цялата Вселена посади, да благодарим, че след като сме загубили рая заради престъпление, в Царството небесно призвани бяхме с благодатта на Господа наш Иисус Христос - на Него слава с Отца и Светия Дух”. [Старобългарския текст вж. Кенанов, Д. Българистични простори, ИК „Жанет-45", Изд. „ПИК", Пловдив - Велико Търново, 2007, с. 31].

В този смисъл не е случайно, че в нашия национален химн по стихове на Цветан Радославов се пее: „Мила Родино, ти си земен рай!”.

На човека праведник се дава дар - духом да полети „и по-високо от небесата да възлиза”. Тогава небесата се разтварят, за да се открие и лицезре Светлината - Дома на Бога, Който по същност е недостъпен и непознаваем.

За разтваряне на небесата, където е Домът на Бога, се свидетелства неколкратно  в Новия Завет. Ето как св. евангелист Марк повествува за събитиятa на Богоявление: „И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Иоана в Йордан. И когато излизаше от водата, веднага видя да се разтварят небесата, и Духът като гълъб да слиза върху Него. И глас биде от небесата: Ти си Моят Син Възлюбен, в Когото е Моето благоволение” (Мк. 1:9).

При Иван Давидков „разтварянето на небесата” (връзката в случая може да е типологическа, ако не контактологическa), се претворява в мотива за разтворения  към Всемира дом, откъдето човекът съзерцава просторите на Вселената:

ПОКРИВ

А най-добре е покривът на всяка къща
да бъде къс небе. Да виждаш над стените
движението на всемира. И когато
сядаш да обядваш,
небето да постила на софрата ти
прозрачна сянка на отлитащ облак,
и да разрязваш своя черен хляб
със ножа на соколово крило.

Но ние се боим от тая откровеност
на небесата. И се скриваме под стрехи и тавани,
заключваме се зад врати и щори.
Ала природата намира ключа и влиза пак…
Погледайте зидаря:
с ръждиви като сипея ръце
той не нарежда звънки керемиди,
а крачи върху изгрев. И нозете му
се гънат над греди от кръгозори.

В началото на стихотворението е положен поривът да се битува в небесната отседналост и откровеност, в дома на космоса, отдето се вижда „движението на Всемира” и елементите на домовата софра - небето я постила с „прозрачна сянка на облак”, хлябът черен се нарязва с „ножа на соколово крило”.

Втората строфа приземява порива към онебесняване на къщата от човешкия страх/боязън пред откритостта и откровеността, пред споделеността и междучовешко- природната близост в битийността на човека - той предпочита да крие себе си и да се заключва „зад врати и щори”.

Последната строфа с Давидкова непредсказуема образна логика „детронира” култа към затвореност и отчужденост от Всемира с наглед привичната, опредметената  дейност на зидаря, който на покрива не „нарежда звънки керемиди”, а всъщност се космосизира и приобщава в споделена присъединеност към Вселената и „крачи върху изгрев”, „над греди от кръгозори”.

В разтворената красота на Вселената, на нейните пространствени, предметни елементи е застлано ложето на любовта (срв. хедонистичното осмисляне на мотива при Робърт Бърнс, Микис Теодоракис, Александър Геров):

ПОСТЕЛЯ

Снех обувките прашни и шала.
От умора лютяха очите.
Ти леглото ми беше постлала
с една мартенска нощ ековита.

И се проснах връз синия сън на реките.
Шумолеше под лактите ехо далечно,
мрачината се диплеше като бразда
и усещах: подобно на камъче речно
под моето рамо
помръдва звезда.

Светът на любовта е пречистен от пряката еротична страстност с равновесната отдаденост в живота на природата, където е образът на Вечерницата/любима с премръзнали ръце, а гората и вятърът са участниците в любовното действо:

ВЕЧЕРНИЦА

Вечернице, дай да стопля с дъх
премръзналите ти ръце…
Гората се съблича за любовната си нощ със вятъра.
И шал от листопад си взима.
Високо на баира, до самите облаци, едно селце
от прежда на пътеки си плете фланела
за прииждащата зима.

Ще мога ли и такава дреха да си облека,
когато дойде мраз? Да ме затоплят
стъпките и говора на хора,
да расне под душата ми една река
и с листи-бързеи да шумоли в простора?

Или ще слезе мрак над кестеновите поляни,
а ти - с една усмивка озарила моя праг,
зад облак ще залезеш - и в дланта ми
само ще остане
перо от чезнещ вик и шум на безпощаден сняг.

Образът на лятото е напомнящо олицетворение за любимата и нейните обещания („Хотел”):

По тесни улички, под сводове от мрежи
и от весла, ще тръгнеш да си поговориш
с кръжащите съновидения на чайките.
И нечий поглед нежен
ще те докосне по къдриците. Ще се обърнеш. -
Лятото върви насреща.
Като момче, обикнало за първи път,
ще те прегърне мълчаливо.
И под неговата длан гореща
задъханите ти слова ще закръжат.
Ще стигат облак, ще докосват птици,
ще святкат луди риби покрай тях
и ще тече по твоите ресници
на лятото ликуващия смях.

И ти ще обещаваш да му пишеш
писма по мокрите вечерни дюни -
както на мен си обещавала. И ще мирише
на далнина лицето му, когато те целуне.

Давидковото цветописно образолюбие  - „мисленето в образи”, обаче не затваря и херметизира яснотата, остротата на мисълта, както става при символистите.

Не само с тази близка за мене метафоричност си обяснявам защо съм привързан към северозападния български поет и художник Иван Давидков (1926-1990), когото познавах само по написаното негово слово - твърде важно е, че битийните реалии от някогашното българско село са ми познати и уседнали любовно в сърцето -  напр. крайречната воденица с обрашнения мливар и водата, която върти мелещия камък, волската кола с натоварените чували  брашно: „Защо мливарят носи на гърба си//чувалите на есенните облаци” („Мелници”).

Както и при Иван Давидков, помня ябълковото дърво до дома, „цигански чергила”, табуни, одимената ковачница с тайнството на духалото и огъня, наковалнята и творителните удари на чука върху разжарения къс желязо. Разгарянето на „жарките въглени” с пробягващи струи въздух от духалото се образопретворява: „подскачаше вятър с почернели пети”.

О, колко неочаквани, неудържими преноси на словни значения -„циганче пие// от пръстена чаша не вода, а зора”, а утром - „по оградата пееха” сторените от огъня и майстора „изковани,//червени, огромни като слънцето петли” („Ковачница”):

Ковачницата сивееше долу, до реката.
Сенки се удряха по стените. Чувах
как духалото скрипти.
По жарките въглени подскачаше вятър
с почернели пети.

Желязото се виеше - меко като хартия.
Циганката поглъщаше огъня върху своите бедра.
И виждах как в ъгъла едно циганче пие
от пръстена чаша не вода, а зора. <…>

А когато мъгли се степваха над Балкана
и дълго не можеше да се развидели,
по оградите пееха, от него изковани,
червени, огромни като слънцето,  петли.

Видяните и запомнените през детството явления на битийната красота са внесени в Давидкови стихове, есета и романи като израз на копнеж по уседналост. От друга страна - неизбежното преодоляване на уседналостта  в живота и поезията на Иван Давидков идва от противоположния копнеж към опознавателно предвижване из чужди земи, по градове и места на любими поети и мислители - Овидий, Франсоа-Рене дьо Шатобриан, Артюр Рембо с мистичните преображения на неговия „Пиян кораб”. Естествено е в такива случаи, както и при Пол Клодел („Верлен. 2. Непоправимият”), и Иван Давидков да посвети изплакани редове за тях, за да огледа себе си в тяхната битийна несрета:

СМЪРТТА НА РЕМБО

Морето ще е старо одеяло,
закърпено със острови. И в есенния ден
ти ще лежиш във бедната марсилска болница,
от бога и дявола забравен. Ще горят
мостовете на Сена като късове хартия
под слънчевата лава. А Верлен
ще се разхожда - твой кумир и демон -
и бледото му чело ще блести
като пустинен камък.

А как се носеше под тия призрачни мостове
пияния ти кораб! Ти стоеше
до мачтата и белите криле на ангел
плющяха в твоите платна.

Къде останаха ония дни,
когато - озарен - по пътищата скиташе,
като вихрушките в Шарлероа,
и имаше единствено богатство -
илюзията, че си се докоснал до тайните на Бога… И къде остана
измамата, че си намерил
единствената истина в житейските наслади
по острови и по пристанища?

И ето те сега - самотен и забравен -
лежиш във болницата на Марсилия,
изгубил и последното съкровище. И чакаш
откъм морето да долитне оня ангел,
който сподиряше пияния ти кораб -
да вейне със крило и да ти върне
илюзията - твоето единствено богатство,
че някога си знаел тайните на Бога
и бил си с него равен. След това
да духне бриз, да угаси свещта
и морският простор да те загърне
с най-тъмната, неразгадана тайна.

*     *    *

Когато пристъпвах към написването на признателните редове за поетическото изкуство на Иван Давидков, имах намерение да започна с имажинизма на Сергей Есенин и Никола Фурнаджиев („Пролетен вятър”) като близкосъответствени/синхармонични поетически ателиета за Иван Давидков.

Точността на тези мои помисли  потвърди прочита на есето „Завоевателите на Парнас”. Тук Иван Давидков ни връща към студентските литературни кръжоци и обсъждания в тях - „ковачници, където трябваше да се закалява стоманата на словото”. Изискванията на времето тогава налагат диктатурата на гражданската поезия, която много трудно се постига и жертвено се заплаща (Владимир Маяковски, Никола Й. Вапцаров, Пеньо Пенев).

Иван Давидков отстъпва от себе си конформистки, за да издаде първата си стихосбирка, подкрепен от Никола Фурнаджиев. След време съумява да се върне към привичното си образно писане. [Подтик за това завръщане дава промяната на социалната атмосфера през средата на миналия век, появата на Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски и други съветски поети. През 1969 г. в Библиотека „Съветски поети" у нас се отпечатват стиховете на Борис Пастернак. Дори и в превод подобна на Давидковата образност се чете в стихотворението „Лято" (превод на Кръстьо Станишев): „Жени изпотъпкаха нежния злак.// Пасяха си облаци във висината. <...> Светкавици вдигаха като елени//рога и от длани ядяха трева. <...> И есен - о, чапла със крясък далечен". Срв. там и  предното стихотворение „Петли". Пастернак, Б. Избрани стихотворения, НК, С., 1969, с. 34].

Вместо заключение, предавам откъси от „Завоевателите на Парнас”:

„Спомням си, че и аз се осмелих да прочета веднъж в студентския кръжок две стихотворения. Едното беше „Украинецът с бялата хармоника”, получило първа награда в конкурс на в. „Народна младеж” (мислех, че това ще спре безпощадните критици), а в другото рисувах пейзаж от моя роден край. В стихотворението за украинеца имаше такъв куплет:

Виеше се бялата хармоника.
Есенни звезди над нас се ронеха
и една като червена капка
светна на войнишката му шапка.

Започнаха да разчоплят стихотворението стих след стих и се захванаха със звездата. „Известно е - казваха най-разпалените, - че червената петолъчка е родена от кръвта на падналите в революционните битки. А авторът какво ни говори - че тя е паднала от небето. Сигурно е изпусната от някой ангел? Какво можем да наречем това, ако не безидейност и попщина…” Аз правех опити да се браня - не сте ли виждали как есен красиво падат звездите, нима една от тях не може да светне върху шапката на боеца? - но те оставаха безмилостни в своята присъда.

Още по-сурови бяха упреците към другото стихотворение. То започваше така:

Буките постилат жълта шума,
сенките им да лежат на меко.
И по опнатите бели друми
ние ще отминем надалеко,
дето в бродовете до баира
ризата си слънцето изпира.

Допусках, че ще ме обвинят в безидейност, и наистина всички, които се изказаха, не пропуснаха това. На кого служи един такъв пейзаж? На никого!… Но после нещата се задълбочиха: „Към какво призовава авторът? - питаше един от моите критици. - Към бездействие! Да се лежи на меко - и то точно сега, когато започва всенародното бригадирско движение! Как можем да оценим една такава постъпка! А и тая безсмислица със слънцето, което пере ризата си… Къде е човекът”.

След време аз поправих двата последни стиха така:

Дето в бродовете до баира
ризата си тракторист изпира…

и моите  поетически съмишленици доволни се усмихнаха, като ми предсказваха добро бъдеще, ако вървя по тоя път.
И аз тръгнах по него.

В новите си стихотворения започнах да отбягвам поетическите образи, защото вече ми бяха внушили, че в тях се крият корените на самоцелността и формализма, наместих в строфите изкопи, арматури, язовири, украсих ги с цъфнали овощни градини, сред които вървяха щастливи звеноводки. Всичко беше просто и ясно и понякога от вестникарските статии ги отличаваха само римите, но за сметка на това стиховете имаха едно решаващо качество - бяха идейни и нужни на народа, в което ние виждахме главната задача на поезията. Така, приглушил цветовете, които винаги са ме привличали, и напрегнал гласа си, за да изглежда по-мъжествен, аз подготвях своята първа стихосбирка. <…> Излезе друга статия от известен през ония години критик - дребен на ръст бивш юрист, дълго живял във Франция, и завърнал се оттам с рогови очила и широкопола барета. Той направи на пух и прах нашите стихове. Критикът пишеше, че ние не знаем основното правило в поезията - тя е мислене в образи, - че не само шинелите, но и душите ни са сиви. <…> Една вечер, близо десет години след като бях издал първата си стихосбирка, видях Никола Фурнаджиев в Клуба на журналистите. Седеше сам до чаша вино на същата маса, където съм го виждал с Ангел Каралийчев и Светослав Минков. Покани ме да се почерпим и дума по дума стигнахме до времето, когато той с щедра ръка благослови нашите скромни книги прощъпалници.

- Защо вие, майсторът, не ни казахте, когато редактирахте първите ни книги, че това, което пишем - патетично и оголено, - е далече от поезията? - попитах го аз. И той, като отпи от чашата с мавруд и ъгълчетата на устните му потрепнаха, сякаш глътката му закисиля, отговори:

- Защото и аз тогава бях минал между мелничните камъни и смятах, че поезията трябва да бъде такава. Чели сте стиховете, които писах през ония години, и знаете какви са. По-късно се помъчих да се върна към онова, от което бях тръгнал, но не знам дали сполучих. В ония години редактирах и своите стари стихотворения. Исках да ги опростя, да ги изясня. Мнозина ми казват, че съм ги развалил…

И той отново посегна към чашата, на чието дъно беше останала само мътилка - като спомена, към който го връщах сега…”

——————————

ЛИТЕРАТУРА:

Давидков, Ив. Избрани произведения. Т.1: Лирика; Т.2: Есеистика, Издат. „Захарий Стоянов”, С. 2008.

Кенанов, Д. Библия и старобългарска литература. Учебно помагало за 9. клас, ИК „Жанет - 45″, Пловдив, 2006, 9-14; https://uni-vt.academia.edu/DimitarKenanov

Кенанов, Д. Страници от книжовното наследство, Изд. „ЖАНЕТ 45″, Пловдив, 2014.