Димитър Кенанов

Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.

Св. ап. Павел:1 Кор.13:4-8

Завършени са всичките ми жестове…
Христо Фотев

Иван Пейчев, както и неговото непосредствено продължение - Христо Фотев, без да са езически магове, са изключителни сугестивни лирици - ретранслатори, които владеят вътрешната енергия на думите като извеждат звуково-емоционалната и смисловата им пълнота: взривяват, разпръскват и едновременно я събират в стихове внушения.

Настъпва край на равнодушното „автоматизирано” протичане и възприемане на думите - читателят е въвлечен в бурната стихия на поетовите изповедни вълнения, съпреживява ги в катарзисен/пречистващ „страх и състрадание”, чиято загадъчна природа първи провижда Аристотел.

Мнозина съвременни българи прегърнаха илюзорните ценности на глобалисткото „отворено общество”, отчуждиха се от своята „татковина”, тръгнаха да дирят друга „земя рай”. За тях е неприемлив образът на „татковината”, на нейното „име сладко” (Петко Р. Славейков):

Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.
На уста ми сладка дума -
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!

За традиционния българин планините и равнините с техните извори и реки са „бащино огнище” - дори когато тези планини и равнини се допират до брега на морето.

А в стихосбирки като „Есен на брега” (Варна, 1968) Иван Пейчев се опитва да забрави планинеца и равнинеца в себе си, да осмисли живота си чрез Морето, въпреки че като Пол Верлен си остава „моряк на суша изоставен” (Пол Клодел).

И все пак, маринистът Иван Пейчев съзнава непроменимостта на съдбовната си отседналост в планината/равнината - романтиката на обещаваните от Морето пътувания водят до тъжни, до страшни открития (напр.: Америка) и съветва себе си: „Не пътувай” (Срв. при старобългарския книжовник св. Йоан Екзарх Български: „Не пътуване ни е потребно, а вяра”):

С книжните кораби
няма да стигнеш до никъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш до всякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотилии,
не пътувай, мой нежен Колумб.
Истинските тъжни и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай.

В предметно/веществените и сугестивни очертания на стиховете маринистките понятия се превръщат в символи - корабът е образ на живота, морето е сцената на живота с неговата спокойна или безпокойно-бурна шир, с крайната точка, където стига и спира житейският кораб, който се люшка и се самоопознава с попътните антитези на разделите и неразделите, на мъжкото търсене на адамовото „ребро”, от което Бог сътворява спътницата на мъжа и „майка на живота”/Ева.

В явния и скрития контекст на творчеството си Иван Пейчев е вътрешно родствен с „прокълнати поети” като Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артюр Рембо или с „Гарванът” на Едгар Ален Пол с неговия безспирно повтарящ се сумрачен възклик: „Nevermore/Никога вече”:

В късна нощ - преди години - сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; -
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука -
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
„Някой гост навярно чука - казах, вслушан в тихий звук. -
Някой гост - и никой друг!”
Бе декемврий - помня още! - Мрак и мраз от всички нощи; -
от камина блед отблясък пред прага береше дух. -
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест и алилуя името „Ленора” тук!
Светлото и рядко име, що шепне вече тук
на земята - никой друг!
<…>
Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; -
не намирах - и пак дирех смисъл в този отговор. -
Никой смъртен - уверявам! - не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: „Nevermore!”
Превод: Георги Михайлов

Безотрадното „Nevermore!” поражда в българската поезия цяла вълна от стихотворения, в които властват измеренията на отчаянието и безизходността.

А в елегията „Раздяла” Иван Пейчев съумява да преодолее демоническата тъма на „Никога вече” и да просветли с обич напускащата го любима с речеви жестови повеления („И с този смях и вопъл „няма никога”/ далечния й път благослови”; за да не похули любовта, си заповядва: „прокълни сърцето си невинно//, задето тъй скърби и чака бриз”; да осъзнае през скрити сълзи, че „младостта, тъй светло безсърдечна,/не ще се спре заради мен сред път”; и да простене повелително от брега на безпощадното Море: „Защо стоиш? Отивай си! Върви!//Морето никога не връща нищо”). В първите два стиха, а и по-нататък, се подхваща мотото, заето от Артюр Рембо („Сърцето ми на кораба замина”):

Сърцето ми тъгува на брегът,
а корабът не ще се върне вече.
Зелената вълна шуми, разсечена
и смазана от кила. И скърбят,
скърбят със мене чайки и скали,
и заливи, и острови и дюни,
защото тя склони за сбогом лик
и няма никога да ме целуне.
И „няма никога” - мълви вълна.
И „няма никога” - морето вика.
И с този смях и вопъл „няма никога”
далечния й път благослови
и прокълни сърцето си невинно,
задето тъй скърби и чака бриз,
и тази скръб приижда и звучи
като в голяма, бяла раковина.
Сега тъмней, смалява се брегът
за кораба, отплувал надалече,
и младостта, тъй светло безсърдечна,
не ще се спре заради мен сред път.
Заради мен тя няма да се спре.
Делят не морски мили, все едно е
дали е тясна ивица море -
тя никога не ще е вече моя.
Сърцето ми тъгува на брегът,
а корабът не ще се върне, зная,
ще се стопят във синята безкрайност
платна и мачти и ще погребaт
вълните в своя грохот всеки вик
и всяка дума, стон или въздишка.
Защо стоиш? Отивай си! Върви!
Морето никога не връща нищо.

Безименната при Иван Пейчев любима в световната любовна поезия може да носи име, реално или измислено, като Елена, Галатея, Беатриче, Лаура, Диотима, Маргарита и т.н.

Ала всъщност мъжът, поетът не „досътворяват” ли реалната си „дама на сърцето”, не измислят ли образа на любовта с „жената, която не съществува”:

„Богат съм, спокоен съм и мога да чакам. Да, нищо не е било, нищо не е ясно и сигурно, но и нищо не е изгубено безвъзвратно и окончателно, и нищо не е невъзможно. Зная, че по света има много разтворени прозорци, в които почуква пролетният ветрец, много слънчеви отблясъци по метали и водни повърхности, много празни седалки в купетата, много разлюлени човешки потоци и огрени лица, които се мяркат сред тях. Предчувствам и хиляди други непознати възможности и начини. Зная, че навсякъде и винаги може да се появи Елена - жената, която не съществува. Само да не престана да я очаквам!” (Иво Андрич, Елена - жената, която не съществува).