Франтишек Мареш

превод: Атанас Звездинов

ПРЪСТЕН

Той може да е златен,
и от стебло трева,
безценен при това,
безценен при това.

Върви, вода налей.

На оня, който в глътката вода познае
каква до кладенеца стъпката била е,
дали като на тези, дето в късни нощи
безсънно мерят стаята си още,
на оня, болката комуто е позната,
на него дай водата.

Водата
тъй прилича на жените,
на дъното й таен пръстен скрит е.

ЗА ВИНОТО

Да вдигнем чаши с бяло вино.
Навън е мраз.
Там крачи вечерта, невинно
брои, щом глътна аз.

Задръж на свойта чаша пръсти,
задръж ги свити -
криле на птици, укротени в мрачината.
Сега на облаците безпокойството ще ги замята,
мечтите дръзки
по далечините.

Да пием, за да блесне капката отново
на твойте устни и остане там.
Преди зорницата да посребри стъклата,
преди да падне върху тебе светлината
и да загубиш дъх
от свян.

ТВОЯТА ЗЕМЯ

На Атанас Звездинов

Колко пъти още ще се връщам тук,
с колко приятели
като момчета пак ще бъдем щастливи..
На здраве ще вдигнем чашите,
ще отпием от виното
и като хляба
ще замирише на земя и нашата песен.
Колко пъти още ще се връщам тук
и колко пъти бих искал
да видя отново обичаните неща.
Когато денят залязва,
посягам за речните камъчета,
които нося вкъщи винаги,
когато се връщам от път.
Когато ми е тъжно,
както бих подал ръка на приятел,
стискам камъчето в длан
и си казвам пак „довиждане”.

ПЕСЕН НА РОДНИЯ ДОМ

Път на глинените нощи,
слепият музикант оковава твоите крачки,
за да останеш под магаренцето на цигулките
и флейтите на носа
тъничко да извият
при петите на всяка от твоите стъпки.
Мисля, че няма в света самоотричане,
с което паметта не би упрекнала човека,
както яловата жена.
И ти
някъде си, където ръка не може да достигне,
от ден на ден трепериш с човека
и не можеш да следиш с поглед своята сянка.
Когато слънцето стои ниско над хоризонта,
само твоите думи тъжно прелестни
притискат ръцете си в старинни мелодии.
Някой си те връзва на позорния стълб
и показва с ръка твоя клин.
Кой е бил с тебе навсякъде?
А някой изтрива позора със средата на хлябовете,
под прозорците на пруста, където друг е стоял.
И твоите думи -
крачки по тимпаните -
се завързват в примките на струните
и възбудени от непохватни пръсти,
докоснати от хубостта на слепотата,
носят навън песента -
сърцето на тая земя.

КАНИ

Възхвалявам каните,
възхвалявам мига на реч около тях,
и тихото с тях,
и пак ги възхвалявам,
когато не съдържат повече освен празното.

О, глино, жива в дланите,
звънлива,
мека,
на пътищата твърда,
солена от потта.
О, глино, грънчарска жено!
Възхвалявам времето, когато ще пробудиш любов
и в пръстите отново ще се издигне
вечното и крадливо трептене
и ще закръгли кана.

Обичам мълчаливците, когато въртят света
върху грънчарското колело,
и пия с тях.
Когато е вино, вино.
И им завиждам за любовта,
скъперническа на думи.

ПИСМО ДО СЕСТРА МИ

Сестро моя,
сестро моя, стояща винаги на крачка от дома
и до него по-близко,
пладнето на сенките прекрачи пътя.

Броя в колко още завръщания
местното влакче с нас ще тръгне обратно
и ще се сбогуваме със съседите.

Година след година
татко изпреварва зреенето на крушите
и вече за да откъсне плод,
трябва да огъне клоните, които са го надрасли.

Когато няма да има кой
да запече в колачите разсипания смях,
когато няма да има кой да забрави на дъбовата маса
брашно и сол и наронени от коричките трохи,
когато сънят стисне в челюстите си деня
и се заблуди в гърдите
и ръцете стиснат празното…
какво ще бъде тогава, сестро?

Ще вземем под петите си късче от родния край
и тамбурата на хълма ще звъни
тихо,
тихичко,
както когато заключваш.