Продрум Димов

Такова състояние на духа наблюдаваме не само в житейското, но и в творческото поведение на известната наша авторка Петя Цолова.

До този непоклатим извод стигаме, докосвайки се, общувайки с най-новата поетична книга „Градината на Ева”, предложена на читателите ни от издателство „Изида”.

В младите си години Петя Цолова навлиза в нашето литературно протранство като изключително усърдна журналистка в родния си град Търговище, а след това и в столицата.

Закърмена още от гимназиалната си младост с примамливата магия на мерената реч, макар че е работила дълги години като вестникар и редактор, посвещава творческото си дарование на поетичното слово.

Неслучайно първите й самостоятелни заглавия - „Земя през юли” /1970/, „Завръщане от лятото” /1975/, „Вторият ден на годината” /1978/ и др. я представят като многообещаваща талантлива лиричка.

Разбира се, питае определен неугаващ интерес и към мемоарно-документалния жанр, за което доста красноречиво говори и пиететът, с който написа книгата си „Художникът от сутерена” /1974/.

Но тя остана вярна на първата си творческа любов, която роди и следващите поетични книги - „Отвесно слънце” /1981/, „Падна есенес звезда” /1986/, „Хиляди вини” /1986/ и др.

Творчеството на Петя Цолова не впечатлява с някакъв внушителен обем, а преди всичко със силното си неотразимо идейно-естетическо и емоционално въздействие.

Нейните изключително чувствителни сетива улавят и най-неуловимите трептения в текущото ни социално-психологическо, политическо, духовно и интимно битие.

Това се чувства твърде осезаемо още в първородните й поетични творби, в които оживяваше динамиката, строителният ритъм и напрежението в душевността на нашия съвременник по време на възхдода на изграждаща се социалистическа България.

А в по-късните й произведения ставаме съпричастни на огромно разочарование от лавината на тоталната разруха след настъпването на т.н. демократични промени, които с безпрецедентното си беразсъдство съсипаха обществото и държавата ни.

Паралелно обаче с категоричното осъждане на социалните злини, от които се задъхва безпомощен днешният ни объркан ден, в творческото полезрение на авторката постоянно попадат и високите градуси, разтърсващи интимния смят на обезверения ни съвременник.

Всичко това резонира дълбоко в нейната творческа лаборатория, за да се излее в огнедишащ, горещ емоционален стих.

С този си познат литературен облик Петя Цолова присъства респектиращо и в най-новата си поетична книга - „Градината на Ева”. Тя се състои от три основни раздела: „Безсмъртна жар”, „Превъзмогване” и „Отрончета”.

Всеки от тях си има своя характерна атмосфера и дихание, отразявайки до голяма степен различни компоненти от социално-психологическия климат в душевността на нашето потискащо и угнетяващо съвремие.

Самото име на стихосбирката е доста подвеждащо, защото в нея ние далеч не се разхождаме само из загадъчните лабиринити на Евината градина, а ставаме съпричастни и на много други сериозни и напрегнати преживявания на авторката.

Но, както сподели поетесата пред мен, издателството я е заставило да маргинализира социалната тема, за да бъде изведен като по-атрактивен интимният свят на героинята.

А той наистина винаги е бил и си остава водещ стимулатор в живота на човека.

Затова на него поетесата придава подобаваща значимост и в новата си поетическа рожба. И това никак не е случайно, защото отсъствието на това велико чувство лишава от смисъл човешкото съществуване.

Ето защо още с докосването ни до едно от първите й стихотворения - „Когато лятото неусетно посърне”, усещаме преклонението пред магическата сила на любовта.

Сърцето жадува за нежна ласка, топлина и обич, за

„времето, което тъй високо те е издигало
над битието, бедите, света, дори над смъртта.
Трепва старата болка в сърцето
и някогашното оживява наяве почти…”

Любовта, когато е истинска и красива, дава криле за полет, извисява духа, ала тежко се преживява, когато човек я загуби, тъжен въздъхва:

„И бях! Ах, бях обичаща, обичана и щастлива,
станала сякаш безсмъртна, толкова жива.” /”Евина градина”/

И не само тук, в много други свои творби авторката, повела ни в своя сакрален мир, има усещането, че витае одухотворено по билото на най-възвишените си преживявания:

„Магично преобрази се всичко във мене
и край мене: земята, небето, вселената,
тъгата и радостта. Даже смъртта, щастливо забравена,
вдън земя сякаш се скри.”/”Не бях на съдбата избраница”/

Подобна възходяща интимна тоналност ни обзема властно и в цяла гореща лирична поредица - „Опит за обяснение в любов”, „Златен дим”, „Начисто”, „Дотук” и мн. др.

За съжаление, интимният живот на човека никога не е само нескончаем низ от щастливи възходи, а нерядко го съпътстват и разминавания, съмнения, отчаяния, които давят влюбените в безсъници и мрачни, безизходни преживелици.

Авторката обаче чрез своята лирична героиня разкрива себе си, своя корав характер, който като несъкрушим вълнолом преодолява нравствената неустойчивост. В това ни уверява и твърдата й изповед:

„Но аз света да обичам, няма да спра,
защото докато ти след любовта предпазливо подтичваше,
аз й се дадох цялата. И тя високо ме вдигна.” /”Вина”/

В стиховете й обаче, посветени на социално-гражданска тематика, Петя Цолова наистина дава израз на своята творческа същност.

За нея любовта е отдушник от задушаващата атмосфера на днешното лицемерно, демагогско, унижаващо ни капиталистическо битие.

Именно това я принуждава да развихри острото си поетично перо, за да воюва дръзко и смело срещу развилнелите се и обезумели социални неправди.

Светът се гърчи смачкан от ненаситна алчност, смазан от уродливост и падение, които извисяват до небесата егоизма и егоцентризма. И авторката недоумява:

„Докъде ли ще стигне? - се питам понякога.
По тази пътечка, гъсто минирана със себелюбие само,
всеки е сам - единак” /”Пущиняк”/

Затова и има стихове, които парят от гняв и възмущение, трудно се живее в общество, изтъкано от коварство, фалш, „подлост и зло безконечно”. Те повеляват да се извиси гневен глас, за да се озапти самозабравилият се властник:

„Спри се! Под показното съпричастие на думите ти
към болката и мъките на другите прозира ясно
как ти безсрамно блудстваш с Добротата.”
/”И пак за добротата”/

Същата атмосфера дишат задъхани от негодувание и много други нейни творби - „Препънателни знаци”, „Не в Дания”, „Юзди” и мн. др.

Петя Цолова искрено страда и более не само за безцеремонно погазената социална справедливост, но и за целенасоченото погубване на изконните ни национални традиции, безумното разединяване на нацията ни, за което страстно зове да си припомним за снопа на хан Кубрат:

„Време е, време, този сноп, развързан, да съберем
и в душите си с въже изплетено
от обич, вяра и думите родни, здраво да го завържем.”
/”Въпрос към всички ни”/

А пък лаконичният остроумен език на финалните „Отрончета” са едно изненадващо допълнително обогатяване на творческия портрет на поетесата.

В много от тях Петя ни потапя в един носталгично сладък изблик, напомнящ с тъга и умиление неотекващите години от детството и младостта.

Това са страници, в които чуваме гласа на романтиката, нестихнал с красотата си, възкресяваща незабравимите трепети на любовта. За жалост, сега всичко в душата запустена и онемяло.

Дори и телефонът, който някога е сипел охотно много обич, сгрявал сърцето, днес безчувствено, упорито, тягостно мълчи. А колко много има още незаглъхваща обич да сподели!

Някои от тези горестни размисли карат читателя да се абстрахира от сивото безсъдържателно всекидневие и да се замисли върху смисъла и съдържанието на човешкото съществуване. И всичко свършва с една помрачена тъжна въздишка, защото

„За нищичко един живот не стига -
остава недопята песента.
И любовта остава недопита.
Неразгадан остава си света…”

В „Градината на Ева” обаче Петя Цолова е осъществила всъщност един сериозен опит да разгадае себе си, своята философска същина с отдаващия й се инструментариум на поетичното слово.

Книгата й не е натруфена с крещящи самоцелни художествено-естетически одежди, за да демонстрира литературна мощ.

Но в замяна на това пък вълнува дълбоко читателя с умението на авторката да търси и открива високите измерения в интимния ни свят.

Но в същото време ни грабва и с неистовия си социално-граждански порив и безотказния, неудържим стремеж да се търси човекът в съвремието на днешното вес повече обезчовечаващо се общество.

31 декември 2019 г.