ЖИВОТЪТ
Коледна приказка
превод: Георги Карадобрев
I.
В затънтения гъсталак на старата мрачна гора, току над сивите, обрасли с мъх буци на блатото, се издигаше бор. Слънцето почти никога не поглеждаше към това влажно място. Още от малко коренче, лишен от живителна топлина и светлина, винаги обгърнат от отровните блатни изпарения, борът израсна уродлив - с изкривен, чепат ствол и пожълтели, съхнещи клонки.
Денем долу, върху кривите му коренища, се приплъзваха кафяви гущери, а нощем безшумно прелитаха сови под неговата рехава стряха. Често в зимните нощи, когато дърветата, покрити с плътна пелена от сняг пращяха от жестокия студ, той чуваше гладния вой на вълците и виждаше искрящите им очи.
Когато вятърът стенеше и ридаеше по вършините на стария мрачен лес, в унилото скрибуцане на бора се чуваше ропота на набранато с годините недоволство: „Колко е скучно, колко е страшно да се живее!”
В същата тази гора, съвсем в края, близо до оживения път край прохладния ромонлив поток, хубавееше стройна зелена елхичка. Волно и весело растеше тя, ту милвана от горещите целувки на лятното слънце, ту блестяща с всички елмази на своята снежна премяна в лунните зимни нощи.
От сутрин до здрач, върху нейните ароматни смолисти клонки звънко чуруликаше пернатото птиче царство, а нощем то дремеше чак до изгрев слънце. Пътят край елхата никога не пустееше.
По него постоянно пъплеха дълги кервани, крачеха пешеходци, а по-рядко прехвърчаха образцови екипажи. От ничий поглед не убягваше красотата на елхичката. Всеки с удоволствие й се любуваше и казваше: „Какво прекрасно дръвче”, а елхичката, потръпваща от изобилния живот и ласки, му пригласяше с шепот: „О, колко прекрасен е животът! Колко добри са хората!”
II.
Светло, горещо пладне. С уморени старчески стъпки пъпли богомолец по нагретия прашен път. Разнебитеното му тяло проси отдих, изпепелените от слънцето очи търсят сянка, напуканите му устни жадуват вода. Съзрял приятната сянка на елхичката, той ускорява ход. Още минута само и богомолецът вече е до ручея, загребва студена водица с брезова кратунка.
Старецът пие дълго и ненаситно, без да отделя устни от кратунката, а после се унася в сладка дрямка, изтегнат върху меката, сочна трева.
И додето сънят го оборва, той усеща смолистия аромат от сенчестите клонки на елхата, дочува нейде над себе си чезнещото в далечината чуруликане на птичките, и устните му умилително зашепват: „С цялата си премъдрост сътворил…” А елхичката нежно разпънала върху му своя прохладен шатър, също като грижовна майка, надвесена над своята рожба, го приспива с тихо шумолене…
Ухаеща, топла пролетна нощ. Гората сякаш е омагьосана, замряла, обляна цялата от сребърната светлина на сияйното небе. Страстна и тържествуваща ехти и се разнася песента на славей. И звуци, и ухание, и сенките на всичко се сливат в една обща хармония на пролетната любов.
Под стройната елха един до друг са се сгушили двама влюбени. Омаяни от красотата на чудната нощ, те се боят да не погубят нейното очарование било с думи или с целувка. Техните мисли, чувства и всеки удар на препълнените им от щастие сърца се сливат в съзвучие с пролетната хармония.
Младата, стройна елха слуша и разбира тази вечно млада, вечно прелестна хармония и задъхана от щастие, шепти: „О, колко прекрасен е животът! Колко добри са хората!”
Не! Недъгавият, изкривен бор не видя нищо подобно в своя влажен ъгъл. Рядко, твърде рядко се случваше човек да се отбие насам, и ако да минаваше, то беше все такъв - с лоши мисли и недобро лице.
Понякога в черните непрогледни нощи, по време на проливните дъждове, идваха бракониери, и на бора му се струваше, че със своите предпазливи, грабливи движения и поведение, те са родни братя на хищните вълци.
Понякога през гъсталака път си проправяше някой бродяга. Злодеяние и страхът от преследване го пращаха да търси убежище по тези мрачни места.
III.
Веднъж, в едно хладно есенно утро, през сивата пелена на гъстата мъгла, до бора достигнаха непознати за него живи, весели звуци: тропот и цвилене на коне, звънък, задъхан лай на кучета, възбудени викове, резките тонове на рог. Шумът се усилваше и борът застина в тревожно очакване.
Изведнъж от горския гъсталак изскочи елен, великолепно животно с дълги, стройни крака, треперещ от уплаха и от бясната гонитба. На стотина крачки след него се появиха гончетата, капнали от тичане, с изплезени червени езици.
Благородното животно спря за секунда сред коренищата на бора. В този миг, прорязвайки плътната завеса на мъглата, срещу него блесна червеникав пламък. Гората потрепера от тътнежа на изстрела и еленът направи два-три скока, а после обзет от конвулсии, се строполи на хълбок.
Цялото му тяло потръпваше. Големите му черни очи, изпълнени със сълзи, изразяваха такова страдание, молба и упрек, че надигнатата над жертвата ръка на ловеца се поколеба преди удара. Късно вечерта, следвайки миризмата на кървавите дири, до бора дотича глутница измършавели вълци. Те не откриха нищо и завиха, изопнали нагоре глави.
Когато вятърът застена и зарида из короните на старата мрачна гора, в унилото скрибуцане на бора можеше да се чуе ропота на набраното с годините недоволство:
- Колко е скучно, колко е страшно да се живее!
IV.
Така си минаваха годините. Постарому борът и елхичката повтаряха своите песни, постарому борът, свеждайки се все по-надолу към отровното блато, виждаше само мрачния живот на непроницаемия горски гъсталак, постарому елхичката се радваше на слънцето, топлината, въздуха и простора.
В един светъл зимен ден в окрайнината на гората се появиха двама души в полушубки и с брадви в ръце.
- Ето едно отлично дръвче! - каза единият.
Другият, без да пророни нито дума, захвърли полушубката си на земята. Блесна острието на секирата…Елхичката цяла се разтресе от силния удар, и от клонките й леко се посипа снежен прах. Тя изгуби съзнание.
Вечерта се събуди в красива зала с високи двуредови прозорци. Огромни полилеи и безбройни канделабри струяха потоци светлина. Елхичката стоеше в средата на целия този блясък, украсена със стотици свещички, златни и сребърни панделки, бляскави камбанки, скъпи подаръци, китайски фенерчета и цяла колекция от плюшени птички, станиолови бръмбари, водни кончета, пъстри пеперудки и рибки.
Около елхата, под веселите звуци на музиката, сновеше множество от пременени деца с възбудени от възторг очи, които гръмко възклицаваха и се звънко се смееха…
Детският празник от минута на минута ставаше все по-шумен и весел. Малчуганите се хванаха ръка за ръка на хоровод и с шумен възторг се понесоха край елхата, а тя шепнеше, цялата сияеща в светлина:
- О, колко прекрасен е животът! Колко добри са хората!..
V.
В същата нощ, в която елхичката беше царицата на детския празник, в мрачния гъсталак на старата гора се случи нещо ужасно: върху разкривените вейки на уродливия бор някакъв скитник завърши своя нещастен живот.
Оттогава мястото се смята за прокълнато от местните и хората го обикалят отдалече. Все по-надолу и по-ниско се свежда над блатото старият бор, покрит с червена ръжда от отровните изпарения. Листата му съвсем изсъхнаха и пожълтяха, стволът му стана още по-грозен.
- Колко е скучно, колко е страшно да се живее! - продължава нескончаемо да роптае той.
А на мястото на отсечената елхичка вече се надигат млади, свежи филизи.
1895 г.
