интервю на Продрум Димов с писателя Ефрем Каранфилов

- Вие навярно сте най-търпеливият и страстен изследовател на творчеството на Захари Стоянов, доказателство за което е капиталното Ви произведение „Най-българското време”, претърпяло вече три издания. Бихте ли се върнал отново към тази тема?

- Винаги и с удоволствие. Летописецът е неоценимо богатство не само за литературата, но и за отечествената ни история, за националната ни душевност. Преди всичко Захари Стоянов е едно изключително талантливо явление в нашия духовен живот.

Неговото дело е вечно и непреходно. На неговия талант постоянно са завиждали бездарниците и посредствените. И неслучайно именно те са се бояли и са се чудили как да атакуват човека, незавършил престижни университети, а университетите на живота.

- Преди повече от две десетиления на среща с читатели в Пазарджик заявихте, че за Вас авторът на „Записки по българските въстания” си остава най-значителният български писател. Днес споделяте ли тази пристрастна оценка?

- Това е дълбоко мое убеждение, което продължавам да поддържам. Смятам „Записките” за една от най-ярките и силни творби на българската белетристика.

Тази книга и романът „Под игото” на Иван Вазов са внушителни върхове в нашата литература. Да не говорим за това, че Захари Стоянов е и страстен, блестящ публицист.

За съжаление неговата публицистика все още не е достатъчно задълбочено проучена и анализирана, но тя е достатъчно силна, за да се учат от нея и съвременните му колеги по перо.

- Вече сте пред прага на своята 80-годишнина. Каква равносметка правите на изминалия път?

- Никога не съм съжалявал, че грабнах перото - то осмисли живота ми. Досега съм издал 50 книги. Въздържам се да се спирам на тяхната стойност. Не съм в състояние да посоча и кое е най-сполучливото заглавие.

Смятам, че това е работа на литературната ни критика. Не мога да се оплача и от липса на обществено признание. Аз съм единият от тримата академици от Кюстендилския край.

Другите са Йордан Иванов и моят дядо Ефрем Каранов, от когото, по всичко личи, съм взел доста неща. Радвам се, че успях да стана продължител на неговия завет в духовната сфера.

- Може ли да се говори за някакъв спад в литературната дейност на Ефрем Каранфилов през последните години?

- Мисля, че не създавам такова впечатление. Вярно е, че годините неусетно се трупат, но аз продължавам да пиша. Инак не се виждам, такава ми е природата.

Ето, неотдавна издателство „Херодот” предостави на читателската общественост най-новата ми книга „Моят Исус”. В нея съм се постарал да разкрия образа на Иисус Христос в светлината на четирите евангелия.

Известно е, че Господ създава човека, но не му казва защо, а изпраща Иисус на земята, за да му каже защо. Тази моя последна творба ми е много мила, защото Иисус е върхът на онова, което се нарича хуманизъм.

- Какво ново ще прочетем от Ефрем Каранфилов през близките месеци?

- Навремето влязох в литературния живот с книгата си „По стъпките на младостта”, а сега подготвям „По стъпките на старостта”.

- А как намирате състоянието на съвременния литературен процес у нас?

- Все по-сериозно ме безпокои съдържанието на книжния ни пазар. А той несъмнено оказва не особено благоприятно въздействие върху формирането на литературния вкус на читателите.

Намирам за опасно ликвидирането на държавната мрежа за книгоразпространяване.

Днес става така, че продавачът преценява какво да продава, т.е. той определя какво ще четат хората. В случая комерсиалното взема връх и натрапва един нездрав поглед и критерии, което, естествено, е с опасни последици за настоящето и бъдещето на нашата духовност.

Време е да се разбере, че съдържанието на книгопредлагането е не само личен търговски, а важен национален въпрос.

Не по-малко тревога буди и издаването на книги. Много кадърни и талантливи автори, доказали своята творческа зрялост, днес не са в състояние да отидат до  читателя поради липса на средства.

А в същото време колко много бездарие залива сергиите на книгопродавачите! Тези неща не бива повече да се заобикалят с мълчание и бездействие от политици и държавници.

- И все пак може ли да се говори за по-оптимистично бъдеще на литературата ни?

- Никой и никога не е успял да убие литературата. Тя е съдбовно свързана с България и народа ни, спасявала го е от гибел и през най-мрачните години от многовековното ни развитие. Българската литература е била, е, и ще бъде!

Но днес тя се нуждае от повече внимание и грижи.

31 октомври 1995 г., София