Продрум Димов

На 6 юни 2019 г. се навършиха 20 години от кончината на един от най-обичаните и популярни поети на родната ни българска съвременност - Дамян П. Дамянов. Неговото име на млад и талантлив литературен творец нашумя в младежките и литературните ни среди в началото на 60-те години на миналия век.

Времето нареди категорично името му до трагично загиналия преди половин век Пеньо Пенев. Гимназисти и студенти, а след тях и цялата ни общественост направо го боготворяха.

А това едва ли щеше да стане, ако не беше се появила на бял свят през 1958 година неговата първа поетична книга - „Ако нямаше огън”.

Тя сложи сякаш спонтанно началото на невероятнтата му популярност с искрените му и дълбоко изстрадани стихове.

А те навярно бяха един своеобразен лиричен изблик на неукротимата му енергия, завирявала се с болката в душата на младия поет още от най-ранните му детски дни.

Безспорната голяма сполука на дебютната му стихосбирка, пък и на следващите - „Очакване” /1961/, „Лирика” /1962/ - изляха неугасващата горест, страдание и вяра на този млад човек в светлия бъден ден, заставиха респектиращо издатели и критици да го забележат и открият като нова, свежа струя в младата ни поезия по онова време.

И следващите десетилетия му отреждат заслужено място сред най-талантливите ни съвременни поети. Името му отдавна е прекрачило границите на отечеството ни и се произнася с не по-малко уважение и в чужбина.

За щастие неговият творчески и житейски път вече години наред е част от духовната история и на нашия край.

Поетът, придружаван от своята съпруга, поетесата Надежда Захариева, децата си, близки и приятели, е посещавал неведнъж Пазарджик, Панагюрище, Ракитово и други селища в областта ни.

И винаги навсякъде е посрещан възторжено от хилядите му почитатели и читатели. В паметта ми още не са стихнали вълнуващите срещи на поета с културната общественост от града ни през последните години от неговия нелек, но рядко плодотворен живот. Това са неоценими страници от духовната летопис на Пазарджишкия край.

В съзнанието ми често оживява онзи неповторим 24-и януари на 1995 година, когато зала „Устрем” на младежкия ни дом се взриви спонтанно, посрещайки поета от Сливен, придружаван от Надя, вече покойния им син Петьо и близкия им приятел Величко Хинов. Всички, станали на крака, аплодираха въодушевено човека Чудо.

Из множеството, наелектрезирано до краен предел, заизригваха горещи и неудържими възгласи: „Браво!”, „Добре дошъл, Дамяне!”…

Очите на Надя се наляха, лицето на мъжа й пламна плувнало в руменина, неспокойният му поглед заобгръща гальовно разбунената като разроен кошер многолюдна аудитория.

А Марин Кадиев, този неуморим популяризатор на български поети и писатели, трудно намираше сила в себе си да озаптява напиращия порой от обичайните си суперлативи за гостите. Той се поразходи с нескрит пиетет из творческия свят на Дамян. Сякаш и сега ми се счува неговото стихотворение „Българийо”, което прочете пред публиката:

„…И нямам име да те назова!
Молитва няма да ти се помоля!
Не се побирам в имена, слова!
Самата ти си в мен, молитва моя!”
/Из „Молитва в полунощ” - 1986г./

Не по-малко запомнящо се и впечатляващо е гостуването на Дамян и Надя и в нашия град на 23 октомври 1997 година.

Големият салон на Младежкия дом се задъхваше буквално от стотиците ценители на неговото творчество, които напираха отвън, за да се докоснат до възпламеняващото поетично слово, до богатия му човешки свят.

За жалост това посещение на Дамян в Пазарджик се оказа последно. На следващата година, на 14 май 1998 година, Дамян и Надя успяха да осъществят двамата своето последно посещение в нашия край, посрещнати с много вълнение и радост от читателската общественот на град Ракитово.

И всъщност това беше и последното докосване на живо с поета на хилядите му читатели и искрени ценители от Пазарджишкия край, с който беше пълнокръвно сроден.

Едва ли ще избледният в паметта на подрастващите, учащите се в Пазарджик, оказвали винаги толкова радушен и топъл прием на поета.

Неговите живителни контакти с Пазарджик са част от историята на местната гимназия по икономика и мениджмънт, с чиито възпитаници ентусиазираната учителка по литература Пенка Генурова организира рядко задушевни срещи с този голям наш лирик и неговата съпруга.

Нещо повече, тази невероятна наша литераторка разпространяваше с възрожденско усърдие книги на Дамян и помагаше на семейството му материално, изпаднало в незаслужена беда след настъпването на демократичните промени.

Връщайки се назад във времето, ми се ще да припомня, че Дамян Дамянов беше не само високо надарен творец като поет, даже и като белетрист, сатирик, но и обладаваше богата душевност в личен човешки план и интелектуално-творчески аспект.

Неговият дом беше винаги широко отворен за гости, колеги, приятели и непознати негови почитатели. Винаги е давал топло рамо на младите литературни творци.

Неведнъж съм водил при него не един и двама млади, прохождащи на литературното поприще ученици и студенти от нашия край. Разговорите и срещите със скромния и гостолюбив домакин са истинска школа, стимул за творческо развитие.

В този ред на мисли смятам, че поетът Дамян Дамянов има свое присъствие и определен принос в творческото израстване на младите поетеси Христина Димова от Ракитово, Даниела Капинчева от Пазарджик, Борислава Ганева от Батак и други.

Дамян Дамянов обичаше искрено и страдаше за хората, родината и болееше с тях. Това беше неговият голям огън, който винаги го е крепял и в най-трудните му мигове. В едно интервю неслучайно сподели: „Разберете - аз не се бозпокоя за себе си. Моето вече се е видяло. Страхувам се за бъдещето на България.”

Поетът ценеше високо и нашия най-четен и авторитетен областен вестник. За това говори недвусмислено в едно от интервютата си, което съм вземал от него, следният автограф:

„На читателите и редакторите на в. „Знаме”.
Да държат високо знамето на честта
и духовността в тези трудни времена!
Другарски поздрав: Дамян Дамянов.
25 октомври 1994 г. - София”