интервю на Продрум Димов с поета Дамян Дамянов

Предлагам на вниманието на читателите ни последния ми разговор с поета, състоял се на 10-ти февруари 1999 г.:

- Дамяне, напоследък все повече ме безпокои лошото ти самочувствие. По този въпрос сме разговаряли много пъти с теб, но все пак къде трябва да търсим причините за това?

- Ние сме в непрекъснат двубой в обществото и със себе си… Чувствам как гасна физически и психически. С тия вълци можеш ли да се разбереш? Изгонихме човека от себе си, егоизмът и егоцентризмът най-цинично се издигат едва ли не в ранг на държавна политика… За какво да живея? Кому съм нужен? Трябва да си отивам!

- Какво говориш! Тебе те ценят стотици хиляди читатели, обичат те милиони хора у нас!

- Как може да ти се живее в една стая, прикован на стол, пред една машина, на която вече не мога да пиша. Мъча се с един пръст…

Недостойно е за човек като мене, оставил зад гърба си около 50 книги, непрекъснато обсипван с уверения от писатели и общественици, че го обичат, че са готови да направят всичко за него, да живее в пълен дискомфорт.

Не ме разбирай погрешно, става дума не за мене, а за участта на интелектуалеца в днешна България.

- Ти, както винаги, болееш повече за другите?

- Да, ако народът ни живееше поне малко по-добре, и на мен щеше да ми е по-леко. Но в тая безпътица…

- Много пъти съм говорил за твоя автобиографичен роман. Ще се завърнеш ли към него?

- Зарязах го, нямам ищах за работа. Това, което сега изживявам, е антиживот. През последните години България даде поне два пъти повече жертви, отколкото ако беше във война. Да не говорим за страхотните нравствени, морални и духовни загуби…

Тези неща не ме оставят на мира ни денем, ни нощем.

Много пъти съм си мислил дали народът ни не случи с управници или управниците не случиха с народ.

Склонен съм да приема първото заради бездушието, което ни съсипва.

- И ти като мене изпитваш носталгия по миналото?

- Колкото и странно да звучи, Тодор Живков с цялата си малообразованост и елементарност понякога беше по-приемлив държавник отколкото днешните демагози.

Питам се: какво толкова различно направиха новите „демократични” управници?

Вече няма и помен от социална справедливост. Но пък си навъдихме толкова престъпност, насилие, убийства, самоубийства, наркомания, безработица, несигурност…

Между всички грехове на старата система виждам един немалък - достатъчно беше да пуснат поне пет американски филма от заливащата ни сега всеки ден свръхпродукция на Холивуд, вместо да ги забраняват, за да видим какво наистина представлява бленуваният американски рай.

- Но днес си имаме свобода, демокрация!

- Ако вземем една тетрадка-речник с вертикална линия по средата на всяка страница и започнем да бележим плюсовете и минусите в днешното време, ще се изненадаме.

Защото в графата на плюсовете ще останат една-две придобивки. И първата е свободата на словото. Но има ли я всъщност? Случаят с Ани Заркова е потресаващ. Къде е истинската демокрация? Май никъде по света я няма, а у нас само се жонглира с понятието.

А минусите на така наречените демократични промени нямат чет.

- Но медиите поне уж са свободни?…

- Свободни! Не в рупор, а в жалка слугиня се е превърнала националната телевизия. Тя се измори да манипулира по един недостоен начин нашата общественост и да я дезинформира в услуга на силните на деня.

Отдавна вече не защитава нашите национални и социални интереси.

Народът ни не заслужава подобна унизителна участ.