интервю на Продрум Димов с поета Дамян Дамянов

Тези тревожни мисли сподели пред мен на 15 октомври 1994 година големият български поет. Този разговор сложи началото на едно доста плодоносно творческо сътрудничество и близко приятелство. До този момент, макар че бях чел негови стихове, виждал съм го неведнъж по телевизията, но лично не се познавахме и изпитвах известно стеснение, но Дамян се оказа рядко гостоприемен и разговорлив събеседник. Бях го сварил в добро настроение и приказките ни, несмущавани от обичайния му труден говор, потръгнаха. Скоро напиращата ми любознателност ме поведе из не особено лицеприятния талвег на житейското му и творческо битие.

- Дамян Дамянов е едно от най-нашумелите ни поетични имена. Но да се върнем назад в света на детско-юношеската възраст. Кога усетихте у себе си първите поетични трепети и как се роди първото Ви стихотворение?

- Бях ученик в четвърто отделение. Още от дете ме вълнува много природата, промените в нея. Затова и първата ми нескопосана стихотворна история, ако мога така да я нарека, се казваше „Пролет иде”. Всъщност това бяха едни обикновени детски преживелици, излети от несръчната ръка на едно 12-годишно момче в някаква недодялана мерена реч.

- А кога и къде се появи на бял свят първата Ви публикация?

- Това се случи през 1949 година. Местният вестник „Сливенско дело” ме удостои с внимание, като помести мое стихотворение, посветено на Сталин, който тогава беше светая светих и се превъзнасяше до небесата. Колко е заслужил, това е друг въпрос, но нали трябваше да се прославя 70-годишнината на вожда. Беше много слабо като поезия, по онова време се котираше конформистката литература. За съжаление и сега нещата са такива, истинската поезия и изкуство невинаги си пробиват лесно път.

- А на кого дължите това невероятно пристрастяване към поетичното слово?

- От малък, на майка ми, която обичаше поезията и стъкмяваше стихове понякога. Беше будна жена, свиреше на пиано. Да кажа, че беше много умна, сигурно ще сгреша, но беше природно надарена с някои наклонности.

Баща ми беше художник самоук. Тези картини, които виждате тук, са ми останали скъп спомен от него. Ето тази там златистата есен, брезичките, грейналата пролет - те  всички ме връщат към детските ми дни в Сливен. Той беше също така и изкусен дърворезбар, от неговите ръце са останали чудесни иконостаси, църковни платна.

На голямата стена в митрополията на Сливен е запазен стенописът „Страшният съд”, който е дело на баща ми и колегата му Стефан Петров. Така че от родителите си  нося някои неща като наследство, независимо от това, че те не гледаха с особено добро око на увлеченията ми в скромното ми стихоплетство. Гледали са на тях като на нещо неперспективно за мен. В училище обаче правех впечатление с моите скромни писания.

Спомням си с какъв интерес ги посрещаше и ме насърчаваше учителката ми Стилияна Райнова. Няма да забравя в тая насока топлото рамо и на други мои учители.

По-късно, като студент вече в Софийския университет, чувствах известна подкрепа от любимите ми преподаватели, които след време станаха академици - Петър Динеков и Георги Цанев. За тях си спомням винаги с благодарност.

Струва ми се, че първият ми и незаменим учител по поезия беше народното ни творчество.

Разбира се, едва ли бих постигнал нещо, ако не съм живял и не живея с поезията на Ботев, Вазов, П. Р. Славейков, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Фурнаджиев. А в по-ново време - Далчев, Валери Петров. Не по-малко дължа и на Пушкин, Лермонтов, Блок, Есенин, Юго и много други литературни знаменитости.

- Как гледате сега на първата си стихосбирка „Ако нямаше огън”, която излезе през 1958 година?

- Да си призная, често се връщам в онова време. Книгата се посрещна с голям интерес от читателската публика. Спомням си ласкавите отзиви на Емил Петров, Пенчо Данчев, Борис Делчев…Но тя ми създаде колкото добри емоции, толкова и трудности и грижи.

Това беше една своебразна висока летва. Неслучайно за нея ме въртя цели три години Добри Жотев, който й беше редактор и проявяваше към мен не без основания изискванията на своето виждане за поезия.

За тези му усилия най-сърдечно му благодаря. Но бедата тогава беше в това, че неведнъж ми се внушаваше, че следващата книга в никакъв случай не бива да бъде по-слаба. А тези неща не могат да стават в литературната кухня с магическа пръчка.

- А в кои от стихосбирките си Дамян Дамянов е успял да разкрие най-пълноценно творческите си възможности?

- Най-много ценя „Поема за щастието”. Пък и не само нея. Всичките ми книги са своеобразни концентрични кръгове. Всичко  е плод на дълбоки преживявания, на един непрестанен диалог със себе си.

А пък някои от тях, като Молитва в полунощ”, е затваряне в себе си, поглед към собствената болка. Естестено има и неща, които далече не ме задоволяват…

Не съм доволен от книгите, свързани с конюнктурата. Така например не ми допада „Пред олтара на слънцето”, въпреки че в нея има и немалко добри стихове.

В миналото бяхме обвинявани, че не пишем достатъчно гражданска поезия. Имаше неписано правило, че книгата няма да мине, ако няма социален, жизнеутвърждаващ елемент. В това отношение редакторите се бяха превърнали в истински екзекутори в стремежа си да се харесат на властимащите.

- Поетът от града на Сините скали написал ли е книгата на своя живот?

- Навремето, когато работех над „Тетрадка по всичко”, мислех, че ще бъде именно тя. Но не стана това, което смятах. А ми се иска наистина да напиша подобно произведение, но дали ще смогна? Човек има една „светая светих” и не бива да допуска всеки в нея. Времето, в което живеем, е толкова сложно. Просто се страхувам да бъда откровен, защото се съмнявам дали ще бъда разбран.

- Как намирате ролята на литературно-критическата мисъл за израстването Ви като творец?

- Критиката не я уважавам, защото ми е пречела понякога, налагайки конформистки вкусове и рамки. Тя е просто еднокръвна сестра и смуче кръвта на литературата. Разбира се, има и критици, на които не мога да не благодаря.

Нима мога да забравя своевременната реакция на Вашия съгражданин Борис Делчев, например, който веднага ми се обаждаше подир всяка прочетена моя публикация. А беше достатъчно откровен и честен.

Съжалявам, че накрая бяхме малко скарани, понеже дружеше с Радой Ралин и оттам идваха търканията ни.

Понякога съм бил незаслужено огорчаван.

Така например наскоро някой господин, прикрит зад непознато име, ме изкара едва ли не невзрачен стихоплетец по страниците на „Век 21″.

Но тези приказки едва ли имат за мен някаква стойност. Очевидно те са плод на баналните вече политически поръчки.

- Дамян П. Дамянов си позволява, при това убедително, „десант” и в света на прозата. В тази насока намирам за изключително успешна книгата Ви „Сбогом, бързам”, на която биха завидели и най-добрите ни белетристи. „Изневерявате” ли на и сега на поезията?

- В момента пиша роман. Една семейна история. Казва се „Искам някой да ме обича”. Искам да пиша поетично, но когато пиша за човешкия делник, поетът ме напуска. Прозаичното не подлежи на опоетизиране.

- През последните години се направи опит за нов прочит на литературата ни и се поразгорещени спорве кои български писатели и поети трябва да намерят място под стрехата на родното ни образование. Вашето становище по тези болезнени въпроси?

- За съжаление този нов прочит е отново партиен. Жалко, че главната роля играе пак партийното пристрастие. Всичко се разглежда от специален ъгъл. А от това българската литература и училище едва ли имат полза. Според мен, живите автори нямат място в учебниците.

Времето ще си каже голямата дума. Не се натискам за учебниците, защото мястото ми не е там. И да знаете колко много се учудих, когато се видях в един буквар! Опашката е по-голяма от възможностите на учебниците. Много маймуни не са нужни на един клон, защото ще се счупи.

- А как виждате ролята на училището и учителстването днес, тяхното положение в обществото?

- Високо ценя труда на учителя. Колко много се говори за неговата благородност, а всъщност колко много е онеправдан. Недоумявам защо толкова малко се прави за подобряване хала на човека, в чиито ръце е поверен утрешният ден на отечеството ни.

Но у нас като че ли най-необходимите професии са били най-пренебрегвани. Едва ли съвременните политици, затънали до уши в тресавището на безотговорността и пристрастията, ще осъзнаят скоро, че всичко започва именно от училището.

- Дамян П.Дамянов умее да се шегува със себе си, затова пък е и винаги желан и търсен събеседник. Но това поведение май е средство за самоотбррана в днешния ни объркан ден?

- Наистина бях весел човек, но сега все по-често ме спохожда голямата болка и тревога за настоящето, разберете - не се безпокоя за себе си. Моето, хубаво - лошо, вече се е минало. Просто се страхувам за бъдещето на България!

15 октомври 1994 г.