Илко Минев

превод: Румен Стоянов

Из „В сянката на изгубения свят. Записки на един българин в Амазония” (2018)

ЕЗЕРОТО КАРАКАРАНА

В последните километри  трафикът се засили. Най-после с Алис наближихме крайната си цел  - езерото Каракарaна, любимо място за жителите на  Рорайма в горещите уикенди на тропическото лято.

Не беше лесно да паркираме, над сто пикапа, предпочитаното возило за тези ширини и дължини,  бяха налягали безразборно където им падне. Нямаше и помен от маркировка  и се наложи Алис да ме насочва, за  да се вклиня успешно между две таратайки.

Ресторантът беше препълнен, клиентите, поне на външен вид спокойни,  се оглеждаха за маси, или вече седяха, пиеха бира и  си бърбореха оживено.

Минахме покрай тях и оставяйки стъпките си в белия ситен пясък на плажа, се повлякохме към примамливата сянка, която хвърляше ивицата типично местни храсти и дървета кашу.

Някой някога ги беше засадил, проумял, че тук, под безмилостното слънце, без подслон иначе не може да се оцелее. Току зад тях  лежеше плажът, чийто примамлив наклон спираше зелените, неспокойни, но прозрачни води  на езерото.

Силният бриз  ни разхлаждаше, а с Алис впихме погледи в очарователната гледка и десетината червени и сини платна на уиндсърфове, които кръстосваха езерото с шеметна скорост. Почти магическа гледка, в пълен контраст с ярко жълтата суха околност.

Отправих се към малка каменна  сграда, която ми се стори, че е администрацията. Исках да взема бунгало, което да ни подслони за следващите няколко дни. Влязох в помещение, в което веднага след яркото слънце, в първия момент не виждах нищичко.

Едва като приближих, забелязах, седнал зад старомодно писалище, един господин на преклонна  възраст, нисък, слаб, грижливо сресал  назад  посивялата  си косa.

Любезният му глас ми съобщи, че някога родителите му са го кръстили Жоаким и още по-любезно добави, че нямал повече легла за тази  нощ и че мнозина като мен ще спят в колите си, или ще опънат палатки. На следващия ден ще е друго и можем да си наемем бунгало  по избор.

Безпокоях се за Алисе. Исках да й предоставя по-добър комфорт, от този, който предлагаше седалката на пикапа.

След почти три седмици в пълен  покой и денонощни грижи, тя изгуби нашето бебе в края на четвъртия месец на бремеността си. Шокът ни беше неописуем!

Измина почти месец от нашата, сякаш безкрайна агония и макар да опитваше да крие болката си, знаех, че Алисе все още не беше преодоляла загубата.

Опасявах се да не изпадне в още по-дълбока депресия и затова я принудих едва ли не насила, за да тръгнем на път.

Жоаким се представи като собственик на имението  и ни препоръча пансиона на някоя си дона Амелия в Нормандия, градче на няколко километра от Каракарана, пръкнало се в долното поречие на Мау, където саваната  се среща с планините.

Настоях и Алисе прие да останем няколко часа край езерото, преди да отпрашим за  Нормандия. Тъкмо такова преживяване й трябваше.

Останахме дълго ръка в ръка, всеки отдаден на своите си мисли. Напоследък тя предпочиташе безмълвието, прекарвахме дълги часове така, обмисляйки и премисляйки живота си.

Това отпускане действаше добре и на мен. Бяха  минали две години откакто зарязах плаващото  златотърсачество по река Мадейра. Можех да се смятам за щастливец, докато търсех злато бях наказан само от  три маларии - по една за всяка  година.

Всъщност времето, което прекарах в онези диви места, избродира по кожата ми  само дребни белези.

В тази толкова различна действителност рядко си спомнях дори за България, която беше съвсем далеко, в източния край на Европа.

Аз, Олег Хазан, роден в столицата  й София след края на Втората световна война, син на български евреин и православна майка рускиня, имах бурна младост -  по онова време чия младост не беше такава?

Първо ми се стовари  напълно неочаквания развод на моите родители и болезнената ми раздяла с мама, която се върна при семейството си в Москва.

Срещахме се от година на година през летните ваканции. После дойде  изненадващото падение на баща ми. Давид Хазан, важен член на плутокрацията на комунистическото правителство, внезапно бе заклеймен като предател и враг на народа и не след дълго го хвърлиха за три години в затвора.

Промяната в живота ни бе толкова драстична, че стреснат и неуверен, изгубих за доста време почвата под краката си…

След като баща ми бе освободен, успяхме да се проврем през желязната завеса.

Избягахме от комунистическия „рай” и се подслонихме в  Израел. Там, докато служех във войската, участвах във войната Йом Кипур. Ужасно преживяване, за което не обичам да си спомням, въпреки че приключи бързо.

След това се изучих и като инженер с добра диплома започнах моя професионален живот.

Едва през 1985-а, вече 37-годишен, по покана на чичо ми Лико, емигрирах в Бразилия. Започнах работа  във фирмата на моите братовчеди в Манаус, а след това в клона й в Порто Вельо.

Там, по река Мадейра, опознах мините за злато. Треската по проклетия метал ме подчини изцяло на капризите си и следващата моя стъпка бе да купя драга и да стана златотърсач.

Решението ми се оказа успешно, но последва отекналата дори и в бразилската преса битка  в Праиня, когато многобройни бандити нападнаха конвоя от три драги, на който бях водач.

Имахме късмет, с една доза безумие и още няколко дози кураж, отблъснахме атаката  по такъв  начин,   че от този ден нататък се превърнах в герой, един вид неоспорим кумир на златотърсачите.

Въпреки победата и славата, това ме отблъсна от златотърсачеството. Депресирах се толкова, че не устоях пред настояванията на Алис, която без да пести силите си, се опитваше да ме извади  от опасната и извънреална действителност на златотърсачеството.

Така на бърза ръка се излекувах от треската по ценния метал и продадох драгата.

Преместихме се в Манаус и започнах малък бизнес с речни превози към вътрешността на  амазонските и съседните им щати.

Не след дълго се роди първият ни син Давид, не само мой потомък, но и на две много значими личности в моя живот.

От една страна баща ми Давид Хазан - боец от съпротивата против нацистите и жертва на вътрешните борби за власт на Българската комунистическа партия, а от друга, тъща ми, очарователната зеленоока метиска Мария Бонита, едва оцеляла от епидемията на жълтата  треска в полетата за добив на каучук във вътрешността на Рондония.

Хотелчето на дона Амелия се оказа претъпкано и се  принудихме  да пренощуваме в съседната къща, която предлагаше едва четири стаи, собственост на племенницата на основателя на град Нормандия.

По време на вечерята с домакините, всички отседнали в тях бяхме изкушени, щем не щем, да слушаме безкрайните  истории на дона Бенедита, собственичката на къщата, която очевидно много искаше да ни открехне прозореца към любопитното  минало на този далечен и забравен кът на Бразилия.

Всичко започнало в годината 1948-а с пристигането на Морис Марсел Абер, в околностите на амазонския канал Ванамара, в подножието на планината Крузейро.

Французинът, авантюрист и опитен златотърсач, бил също ковач, шлосер и сръчен механик. Той оценил  стратегическото разположение  на района, който бил и доста подходящ за говедовъдство и земеделие.

Незабавно решил да се установи в него. С парите, които спечелил от златотърсачество, бившият  войник от Бразилската експедиционна армия, взел участие с нея във Втората световна война.

Изкупил на безценица огромно парче земя и от носталгия по своето отечество и в памет на съюзниците, дебаркирали на френския бряг, той кръстил своето ново имение Нормандия.

Изборът му бил толкова сполучлив, че скоро и няколко държавни учреждения решили да се установят там. С времето била построена самолетна писта, после лечебница, училище, поща, телеграф и полицейски участък.

Така имението на Морис Марсел прераснало в  сегашното красиво и спокойно градче. Докато Бенедита  ни описваше колоритните приключения на чичо й,  имах усещането, че седя в креслото на киносалон.

Неотдавна прочетох книгата и гледах  филма „Папилон”. Анри Шариер, беглец от ада  на Дяволския остров на Френска Гвиана, описваше  с реализъм и много увлекателно борбата за свобода на един осамотял човек, изправил се сам срещу всичко и всички.

Тази тема развълнува читателите и привлече вниманието на света. Голямата изненада за насядалите около масата на дона Бенедита бе, че биографията на основателя на Нормандия била подобна на романтичната история на Папилон.

След три пропаднали опита, придружаван от още двама бегълци, същият Морис, затворникът във Френска Гвиана от 1931-а, с номер 46841 най-после  успял да стигне до Джорджтаун, столицата  на Английска Гвиана.

Опасявайки се да не бъдат върнати на Франция и в отчаян опит да се озоват по-далече от Гвианите, въпреки че вече били твърде изнемощели, тримата бегълци продължили пеш  по безкрайния си път.

Крачели месеци наред и прекосили опасната селва и безброй бързи реки и водопади. Почти единадесет месеца след началото на бягството, вече през 1941-а, авантюристите навлезли в Бразилия и там се почувствали на по-сигурно място.

Успели да си намерят работа като общи работници в крайгранични имения, докато се заразили от  току-що избухналата треска за злато по  река Мау.

От залежите,  които французинът открил скоро, напълнил само за няколко дни шапка с диаманти. Мястото още се помни като „Мината на Маурисио”   - завърши дона Бенедита, очевидно доста горда с делата на чичо си.

Навремето когато навлизах в този занаят, чух поговорката „да напълниш шапката с диаманти или злато”, сиреч да сполучиш в тази жестока авантюра.

Още от началото на вечерята вниманието ми привлече друг един гост. И той като мен прояви интерес към подвизите  на французина.

Личеше му, че не слуша бърборенето на дона Бенедита за пръв път. Предположих, че е приятел на семейство Абер и е собственик или управител на говедовъдна ферма. Висок и мускулест мъж, със загоряла от слънцето кожа и изпито лице, озарено от две светли очи, привлекателно  контрастиращи с непривичните за тях индиански черти.

Изпод сламената му шапка, която той не свали от главата си цялата вечер, надничаше светлокестенява коса, почти русолява.

Макар и с добряшка външност, този мъж не беше приказлив и се ограничаваше само с това да кима с глава винаги, щом собственичката на пансиона го подканеше да потвърди някой факт от разказа й.

Едва след вечерята, когато се отправихме към стаите си, Дона Бенедита се досети, че не се познаваме с него.

- Антонио Коста, собственик на фазендата Санта Виржиния, най-голямото и най-хубаво имение край река Суруму - представи го тя. - А вие сте пришълци, по имената и по произношението  ви разбрах, че не сте тукашни!

- Олег Хазан - представих се и аз. - Съпругата ми Алис е от Рондония. Аз съм чужденец, едва преди  шест години се установих за постоянно в Бразилия.

Обясних му, че сме тук, в тази част от щата Рорайма, привлечени от природните му красоти и заради езерото Каракарана. Допълних, че искаме да си починем след няколко трудни за семейството ни месеца.

Това беше първата ми среща с Антонио Коста. Не можех да си представя, че в този момент се ражда приятелство, което ще свърже  нашите житейски пътечки завинаги, и още  по-малко, че в близките години Нормандия ще стане сцена на драматични събития, които промениха изцяло съдбите ни.

На следващия ден  се събудихме рано, но и така не можахме да си кажем сбогом с нашите нови познати, които вече си  бяха тръгнали.

Преди да се върнем на плажа край Каракарана, изкачихме планината Крузейро, в чието подножие се е кротнало градчето, и го съзерцавахме отвисоко.

Сигурен бях, че в слънчев ден, оттук може да се зърне дори величествената планина Рорайма. След обяда, въпреки постоянния вятър, горещината започна да ни досажда.

Сбогувахме се с дона Бенедита и се отдадохме отново на магията на езерните води.

Неделя следобед. Повечето от посетителите на езерото бяха изчезнали като с магическа пръчка.

Не се белееше нито един  самолет, а вместо стотици коли сега бяха останали едва дузина-две. Собственикът на  хотела Жоаким си спомни за мен веднага и ни предложи да си изберем, което си искаме от свободните бунгала.

Това бе покана, на която не се отказва, и без да се колебаем решихме да останем още няколко дни.

На залез слънце, миг преди се скрие небесното светило, настъпи един много специален момент, заради който в Каракарана идват мнозина!

За кратки мигове гледката се преобразява и те оставя  без дъх: светлината на слънцето се отразява с такава сила при сблъсъка й  с водата, че става невъзможно да се гледа в огледалото на езерото.

Тоналността на водата, обикновено светлозелена, се променя най-напред в много по-тъмен цвят, после преминава като вихър през цветовете на дъгата, докато краските в червено надделеят над другите.

В същия миг огромното огнено кълбо, което бавно чезне зад далечната планина, осветява отново небесата и зрелището се пренася в тях. Подгонени от постоянния характерен вятър на тази област, няколкото бели облачета се заиграват във форми  и цветове, които създават впечатлението, че и всичко около нас е в постоянно движение.

Този великолепен природен спектакъл продължава едва няколко минути. На финала,  слънцето се скрива напълно, но до окончателното падане на мрака небето остава осветено за още няколко мига.

По време на вечерята, ресторантът, вече напълно празен,  изглеждаше много по-голям и просторен.

Когато влязохме, само една от масите беше заета и веднага разпознах  семейството на новия ни познат.

Исках да го поздравя, макар и от разстояние, но високият мъж стана, дойде при нас и ни покани да седнем на неговата маса. Приехме веднага и си помислих, че Алис, която се отличава с умението си да общува, бързо ще се сприятели  с Антонио и бременната му съпруга му Консейсао, още повече, че с издутия си корем неотлъчно следваше  олюляващите се, неуверени стъпки на момиченце, привличащо внимание с русите си необичайни за региона коси и светлозелени очи с цвета на езерните води.

Детето веднага обсеби Алис, усетих, че жена ми по някакъв свой си начин се отъждестви с бременната жена, още повече, че тя самата можеше да бъде като нея.

Жоаким ни показа плановете си за новите бунгала, които възнамерявал да построи. Разбрах, че Антонио Коста и Жоаким Кореа де Мело, собственик на имението в Каракарана, са близки приятели, въпреки разликата в годините им.

- Жоаким беше голям приятел на моя покоен баща Марио -побърза  да обясни Антонио. -  Преди 15 години, когато всичко започна, баща ми помогна на  Жоаким и неговия син, Луис Отавио, да разработят хотела. В началото една фирма наемаше и управляваше хотела, но от няколко години насам братя Кореа де Мело се грижат за всичко.

- Дойде  ред да им върна жеста  - продължи Жоаким. - Сега Антонио иска моите съвети. Целта му е да направи подобен на моя хотел,  там до река Суруму, в имението Санта Виржиния.

Антонио, не без гордост, продължи, че до имението му се простира почти 300 метра дълъг плаж с бял пясък, а по средата на  реката стърчал като статуя огромен камък.

Мястото било уникално и изключително красиво, а и познато като естествен развъдник на най-различни видове риби, които привличали местните рибари.

Аз им описах пристигането ми в Бразилия преди десетина  години, как започнах работа в Манаус и престоя ми в Порто Вельо, където работих по продажбата на камиони и извънбордови двигатели. Споменах и за почти тригодишното ми пребиваване в златоносните участъци по  река Мадейра.

- Тук всички сме или сме били златотърсачи поне веднъж в живота си - усмихна се Антонио. - Моят баща купил в 1933-а имението Санта Виржиния с парите, които спечелил от намерените от него диаманти. По същия начин французинът Морис Абер, основателят на Нормандия, купил неговото имение. Жоаким Кореа де Мело, макар и животновъд по традиция, също си имал вземане даване с добиването на  злато и диаманти. Интересното е, че той  бил десетина години държавен служител: заместник кмет на Нормандия и мирови съдия на общината. Само господ знае под колко женитби се е подписал през седемдесетте години?

- Рорайма е богата на минерали, злато, диаманти, хром, платина, никел и даже ниобий - продължи Жоаким. - Но сега моята работа не е да търся злато, държавна служба или политика, а да се грижа само за моето хотелче. Утре ще придружа Антонио до имението  му и там ще му помогна да избере точното място за бунгалата и другите сгради и съоръжения, които ще трябва да се построят.  По-добре е конкурентът  да ти е  приятел… Не се съмнявам, че пазар за още едно хотелче има. В Рорайма няма къде да се почива. Каракарана не успява да подслони всички мераклии и затова не е лошо да се разширим.

- А ти, гринго? Твоята съпруга и Консейсао, май вече станаха приятелки. Не искаш ли да дойдеш с нас? Ще опознаеш още потайности на щата. Къщата във фермата ни е  голяма и вие може да нощувате в нея!

Поканата на Антонио ни изненада.

——————————

РЕКА СУРУМУ

Трите пикапа с двойни кабини, обичайни и много ценени превозни средства в Рорайма, напредваха бавно по занемарения чакълов път РР 319.

Ако бяхме само с една кола, щяхме да се движим доста по-бързо, но прахта, вдигана от първата, отнемаше, дори при добра дистанция,  видимостта на следващите.

Шофьорът на третата кола  се затрудняваше най-много. За щастие ветровете из пустеещите земи на саваните са силни  и отвяваха бързо гъстата  непрогледна прах.

Край пътя, чак до хоризонта, се разстилаше коравата жълта трева и редките дръвчета и храсти на саваната.

Пейзажът започна  да се променя, признак, че приближаваме  река Суруму. С Алис се изненадахме от буйната зелена растителност и обширни насаждения.

Чувах да се говори, че увеличеното производство на ориз през последните години коренно е променило икономическата панорама на щата.

Скоро отминахме страничния тесен път, който водеше към фазенда „Провиденсия”, а после и друг към фазендата „Тату”.

Не след дълго трите прашни облака на  колите ни завиха от главния път към границата на Санта Виржиния. Този страничен път не беше добре поддържан, но оставаха само минути до целта ни. Добре отглежданите ниви подсказваха, че вече сме близо до дома на собственика на имението.

Мина ми през ума, че шофирането по такова шосе в дъждовния сезон, дори на коли с двойно предаване, е доста проблематично! Очевидно, че ще е трудно да се развива каквото и да е дейност, ако не cе подобри достъпът дотук.

Още от пръв поглед се виждаше, че имотът е поддържан с вкус, а  и пътят през него отведнъж стана  много по-добър.

След няколко минути пикапите ни профучаха край зеленчукова градина,  като снимка от реклама тя се зеленееше и червенееше. В далечината зърнах пасище с няколко коня и стотина неподвижни  породисти  говеда.

Паркирахме в широк двор, в който се търкаляха изоставен стар камион и трактор, и двата май бяха отдавна пенсионирани.

В горния му край белееше голяма двуетажна каменна къща, от която се откриваше шеметен панорамен изглед към река Суруму. Шест големи немски овчарки веднага заскачаха около колата на Антонио.

Най-едрата от тях опря двете си лапи в страничния прозорец откъм  шофьора, който свали стъклото и прегърна рунтавата глава. Не беше трудно да се усети, че съществува  силна връзка между двамата.

- Мирувай, Шаро! Имаме гости, няма да лаеш и да ги плашиш!

Не знаех дали да вярвам на ушите си, името на кучето пробуди нещо отдавна заспало в паметта ми.

Но не ми остана време да  попитам каквото и да е. Алис бе  изумена от фантастичната гледка, която се откриваше от края на паркинга: река с тъмни и спокойно течащи  води, гъста и добре поддържана растителност, която опираше в плаж с фин бял пясък.

Погледа грабваше огромен плосък в горната му част тъмен камък, извисил се в средата на речните талази.

- Баща ми е бил дълго време градинар, бил е експерт в отглеждането на най-различни зеленчуци още в Европа. В Австрия той е научил също изкуството на озеленяването и се е специализирал в цветарството. По тази  причина имението е красиво като парк. Тук липсва само един замък  -  каза ми Антонио с неприкрита гордост. - Имаме почти хиляда хектара плодородна земя и за всеки квадратен метър разполагаме с документ за собственост. От нас се иска само да обработваме  и да садим земята си както трябва. Изобилието е гарантирано. Видяхте ли оризищата по пътя? Те дават по две реколти годишно и производството на хектар тук е съпоставимо с това в азиатските страни.

Още в същия ден обходихме целия  имот, къпахме се в реката и разговаряхме надълго и нашироко с Антонио Коста и Жоаким Кореа де Мело.

Хареса ни избраното местоположение на трапезарията и бунгалата на бъдещия хотел. Бяхме на едно мнение, че той трябва да бъде построен по модела на хотела край езерото Каракарана, който вече бе доказал своята рентабилност.

Имаше достатъчно пространство, както за голям паркинг, така и за писта за малки самолети и делтапланери. Клиентите нямаше да закъснеят!

Много от златотърсачите в края на седмицата нахълтват от районите, в които извличат злато и диаманти, за да търсят развлечения  -  алкохол, жени и веселия. Освен на тях можеше да се разчита на гости от столицата Боа Виста, както и на жителите на Нормандия.

Къщата на собственика на фазендата се оказа много уютна и с добра вентилация. През нощта постоянният ветрец осигуряваше свеж  въздух, нямаше нужда от климатици.

Малък генератор произвеждаше  достатъчно електричество за осветление и захранване на два хладилника. Имаше, разбира се,  и климатик, но той не беше включен.

Жоаким отгатна мислите ми:

- Ще е нужен голям генератор, за да може да се осветяват и охлаждат всички бунгала; освен, разбира се, през  сезона на Крувиана, богинята на ветровете. Тя, според легендата, нощем се превръща в нежен полъх  и съблазнява другоземците, които се събуждат прелъстени от нея и остават завинаги сред владенията на Макунаима. Съблазнителката  Крувиана лудува и по нашето езеро Каракарана…

Разговорът ни се проточи до късно през нощта. Антонио ми разказа, че неговият баща Марио Коста на дванайсетгодишна възраст изгубил първо майка си, починала от туберкулоза.

А четири години по-късно, когато вече се преместил във Виена, в процъфтяващата столица на Австро-Унгарската империя, той заболял от тайнствен грип, тогава го наричали инфлуенца, който лекарите не успели да овладеят и баща му се споминал млад.

Спомни си, че е бил забележителен градинар, тъй като притежавал богато въображение и несъмнена дарба на декоратор.

За кратко време станал прочут озеленител, професия, която преди смъртта си предал на него. Отзовавайки се на поканата на богат португалски дипломат, на когото баща му правил услуги, младежът решил да се изсели в Португалия, където вече имал осигурена работа.

Неспокойният му дух не му позволил да остане за по-дълго време в град Порто, в който живеел неговият покровител.

Антонио нямаше никаква представа защо, но воден от приключенската си натура, макар и с ограничени познания  в португалския, решил да се отправи към Бразилия.

Не къде да е, а по река Амазонка, с надеждата да забогатее от черното злато на каучуковите топки, които светът от ден на ден търсел все повече и повече.

През 1912-а, с  малко пари в джоба и едва осемнадесетгодишен, се довлякъл до град Белен, естествения вход към тайнствената Амазония.

Той веднага си намерил работа и сметнал това за голям късмет, въпреки че  тя  била в много див и изоставен участък за добив на каучук край далечната река Мадейра, в сърцето на огромната джунгла.

Младият любител на приключения  не знаел  тогава, че в крайна сметка ще бъде един от злополучните пътници на прочутия злокобен кораб „Жусто Шермонт”, който в онези години хвърлил много хора в разцвета на силите им във влажната и смъртоносна прегръдка на джунглата, в унижението и робството.

Повечето нещастници били родом  от бразилския североизток, от Португалия и от други страни. Сълзи  напираха от очите на Антонио, но но той ги овладя и задържа в себе си.

Разказа ни още, че неподозиращият нищо преселник дори не можел да си представи какво го чака в каучуковите полета, където поради изолацията, огромните разстояния и високата смъртност, винаги липсвала работна ръка.

От неизброимите мъки на  клетници като него, шепа собственици на каучукови участъци и специализирани посредници натрупали oгрoмни състояния.

Фермерите  и  посредниците печелели реки от пари с производство и търговия на каучук, но не отписвали и друг важен извор на приходи: снабдяването с оборудване, и услуги,  при това винаги на баснословни цени.

Жертвите, събирачи на каучук, започвали новия си живот в Амазония натоварени  с дългове, направени първоначално заради  разходите им по пътуването от Североизтока, закупуването на пушки, боеприпаси и други необходими неща.

Те скоро откривали, че тези дългове не спирали да растат и че никога няма да успеят да ги изплатят. Постепенно се превръщали в истински бели роби.

- По ирония на съдбата в един съседен участък за добив на каучук в продължение на четири дълги години се опитвал да оцелее и младият португалец Ферейра Кастро, друг клетник от „Жусто Шермонт” - продължи Антонио. - Неговата книга „Джунглата” все още е  най-трогателният и достоверен разказ за оная тъжна и страшна действителност. Баща ми никога не говореше за своите черни години. Нямахме кой знае колко книги вкъщи, но винаги, откакто се помня, на малката лавица лежеше „Джунглата”. Дори не знаех как се е сдобил с нея, но разбирах, че  тя значи много за него. Разчувстваше се всеки път щом я разлистеше. Прочетох книгата съвсем наскоро и от нея научих много за живота в каучуковите участъци на Амазония от преди век. Едва сега разбирам вълнението, което разтърсваше баща ми, сякаш той разлистваше не страниците на онази книга, а на своя живот. С Ферейра де Кастро баща ми никога не се е срещал лично, но вероятно са  имали твърде сходен живот. През 1915-а,  подпомогнат от случайността и от добрата си физика, с риск да го застрелят в гърба, или да го подложат на жестоки мъчения ако го заловят, татко успял да избяга още при първия си опит. Имал е голям късмет. Бил е толкова отчаян младият бял роб, потънал в непрестанно растящи дългове, че пренебрегнал опасностите и рискувал живота си. Който е чел „Джунглата” лесно ще разбере това…

- Приятелю, позволи ми един въпрос - прекъснах го. - Къде е роден баща ти? В Австрия ли?

- Не, не. Той е роден в една нова страна в края на ХIХ век, която дотогава за дълги  години е била част от Отоманската империя. България се нарича…

- И ти ли си българин бе, пич? -  прегърнах го възторжено. - Щом извика твоята немска овчарка, всъщност вече бях сигурен. В България на всички кучета им казват Шаро. Баща ти е бил градинар във Виена. Значи е бил българин! В края на ХIХ век стотици български градинари са пристигали в Австрия  в търсене на  по-добър живот. И колкото и невероятно да ти изглежда, приятелю Антонио, аз също съм българин. Сега разбирам как възникна тази внезапна симпатия между нас! Двама българи да се срещнат тук, в това ъгълче на Амазония звучи като приказка.

- Откак се помня, сме имали немски овчарки в имението и винаги татковият любимец се казваше Шаро. Всеки десет, петнадесет години, след неизбежната смърт на любимото ни  куче, избирахме новият ни Шаро. Сегашният е един от най-добрите, които някога сме имали. Жалко, че вече остарява, трябва да е над седем години. Нашите кучета са от чистокръвна порода  -  снабдяваме с кутрета и съседните ферми.

- Имаш ли представа какво е било рожденото име на твоя баща?  -  попитах.

Без да ми отговори, Антонио рязко стана и влезе в съседната стая. Върна се веднага с една стара захабена папка с разръфани връзки, които навремето навярно са били бели.

- Тук е всичко, което е останало от баща ми. Има бразилски документи, други, доколкото разбирам, са написани на немски. А останалите  са на азбука, от която и буква не успявам да прочета.

Отворих папката и видях няколко пожълтели документа, много от тях, наистина на немски. Други бяха на един много близък и скъп за мен език -  българския, с някогашното изписване и с шрифт, който вече не се използва.

Отне ми време, но намерих каквото търсех: Марин Костов, роден на 15 април 1894 в Драганово, Великотърновско.

В България, естествено!