Бертолд Брехт

превод: Стефан Бесарбовски

ОТКРОВЕНИЕ

Когато се завърнах удома,
косите ми не бяха побелели още.
Тогава бях щастлив.

Мъките, с които покорихме върховете, са зад нас.
Пред нас са мъките на низините.

НОВИ ВРЕМЕНА

На Хавел на брега димял завод
и раснел фабриканският имот.
То… Хавел и до днес тече оттук,
но на брега редът е вече друг.
Народна собственост - това е!
А фабрикантът да си трае.

И в Померания голям имот
владеел юнкер от прославен род.
То… ечемик се жъне още тук,
но господар му стана вече друг.
Земята е кооперативна.
А юнкерът на запад кривна.

Беснеел пред червеното бикът.
Това ни служи даже за забава.
Червени знамена навред плющят
и той ще трябва да се обуздава.
И колелото на историята днес
напред ще се върти за наша чест!

***
В пустотата рано заран
аз изпитвам пълнота.
Час сред Нищото прекарал,
ме спохожда храбростта.

Щом обичам, щом усещам,
аз разбирам, че съм млад.
Ето, пламна страст гореща,
като вейна хлад.

ОТВЕТНА ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА „ЗА РАДУШИЕТО НА СВЕТА”

Трябва ли на скромни да се правим,
да търпим неправдата в света безмълвни,
чашите да гледаме и с плач сподавен
празни чаши да държим, доскоро пълни?

Трябва ли да заъзнем пред вратите,
непоканени да бдим сред студ и влага,
за да ни подскажат господата сити
от огризките какво ни се полага?

Струва си да бъдем непреклонни
и живот да почнем истински достоен,
господарите си мъжки да прогоним
и света ни по човешки да устроим.

АЗ ИМАМ ТУЙ, ТИ ИМАШ ОНУЙ

Аз имам туй. Ти имаш онуй.
На мен ми откраднали книгата.
На теб ти отмъкнали шалчето.
На мен не ми пука за нищо.
А теб не са те поканили.
На мен ми дължат пари.
На мен ми дължат благодарност.
Сега да си взема пая.
Аз съм против това.

Приятели, стига с това вечно Аз,
макар че го чуваме толкова често.
Нека премахнем недъзите в обществото,
които пораждат подобни изрази.

СТРАШНО УТРО

Сребърната топола - тая местна красавица -
ми се видя сутринта като вещица.
Езерото -
бара с воняща помия. Моля, не пипайте!
А обичките и кученцата в градината -
пошли и празни цветя.
И защо?

Тая нощ сънувах, че ме сочат с пръст,
сякаш съм им храненик. Ръцете бяха
повехнали от труд и похабени.

„О, непросветени!” - изкрещях,
изпълнен с чувство за вина.