Една Сент Винсент Милей

превод: Атанас Далчев

Нощта умираше, изгряваше денят,
кога на чайките събуди ме викът.
Чух как сирената от риф един обажда:
- Нощта умира, хора, и денят се ражда.
Укрила всичко - мачти, борд и перила -
и в корабния дневник капеше мъгла;
и бяха пръстите на боцмана студени,
перото - мокро, със което писа: „Ден е.
Пред Портланд сме. Мъгла. Не вижда се земя.”
На свойта смърт нощта се радваше сама
и вдигнал своето обвито в дим светило,
денят със мътен взор се взираше унило
в мъглата, смесила море с небе - една
несигурна, оставена без власт и сила,
на княз неопитен предадена страна,
която трябва той, уви, да управлява,
без още суша от море да различава.