Льоринц Сабо

превод: Димо Боляров

В зори, още в четири се разбесняха,
надули докрай свойте звучни гърла
(макар светлината на слънцето, плаха
и зрима едва, да не беше дошла
в зелената пивница на дървесата),
а те под прозореца ми лудешката
се кискаха и си деряха гърлата -
градинските косове, в ранни зори.

Бях рано събуден от крясъка буен
на тези небесни пияници днес.
Бе спорът на звуците неописуем.
Бе също напусто и моят протест.
Изпървом ядосан от глъчката дива,
усетих сърцето си аз да забива
така, че с вас своята песен да слива -
с вас, косове смахнати, в ранни зори.

И стана така, сякаш аз съм зората,
градината сякаш съм аз в този час,
така ме изпълни докрай ведрината
на свежата глъчка; усетих се аз
звънтящ с тази весела ведрост. И ето,
че вече душата ми литна в небето
спокойно, безоблачно, мирно, в което
ме вдигнахте, косове земни, в зори.

От четири още пиянската песен
под моя прозорец тъй шумно звъня,
че даже без нея денят е чудесен,
изцяло изпълнен с онази свирня;
макар и след това да се умълчаха,
макар сутринта вече спомен да бяха -
как волно и хубаво се веселяха
градинските косове в ранни зори.