Дмитрий Мизгулин

превод: Елка Няголова

***
А бяхме държава велика!
Днес носим се над леската…
И само лунните бликове
са в есенната река.

Тъй рядко изсвирват кораби.
Залети са вече градините.
Водите най-тежки скоро
леда безпросветен ще вдигнат.

Съдби и лица ще забравим,
години и дните далечни…
Но все тъй път ще проправя
в пръстта ни водата речна.

***
Свещта е със променлив пламък,
скърби душата ми оголена,
щом в опустелия ни храм
за своята Родина моля се…

Шумят неистовите битки,
войната след война е близо.
А аз пък думите с молитва
споявам във метална ризница.

Умът - безсилен и разсеян,
душата само все на вахта е:
и думи прости, постепенно
нанизва, горестно и плахо.

Старици Бог със шепот търсят,
епохата с бучене влиза…
Ох, ризницата ми е къса!
Ох, как е къса тази ризница!

***
Напред вървяхме. Щастие не стигаше.
Светът ни - безпощаден и суров.
Над нас Отечеството ни разстилаше
спасително-прощалния покров.

И Бог отхвърлили, сами творяхме чудо,
но за разплата дойде час - беда!.
И ето - отмъстителният Юда
за три копейки просто ни продаде.

А ние тъй и нищо не разбрахме.
Възкликвахме, очаквайки награда.
Отворихме ли портите към рая,
или доволни срутихме се в ада?

И ангели, с криле сребристо-сини,
нощта ми ослепиха, жал потече.
И плаках аз от мъка и безсилие -
починало бе моето Отечество.

Сега какво - безпътица, безродие.
Безсмислено с тълпата бродим все.
Но свято вярвам аз - че Богородица
ще вземе вярващите там със себе си.

И аз накрая, в този бял свят само
все тъй обичам безнадеждно силно
Родината си, дето вече няма я,
земята родна, на която син съм…

***
Дими мъгла сред този зимен мраз.
И първи сняг в листата натежава.
Бе вчера нещо призрачно и странно,
сега наяве сбъдва се, за жалост.

На покривите, с неми очертания,
над църквата ни с тъмен силует,
под свода на небесни мироздания -
лампади от звезди едва просветват.

На двеста версти - ни другар, ни враг,
на двеста версти - глуха тишина.
И в мрака снежен сякаш нощен маг
във длани топли тежката луна.

И колко имам още път и място
да рия тези преспи и могили…
Русия някога е пяла и се смяла,
а днес дори да плаче няма сили.

***
А земята ни родна - запусната.
И трева в пепелта търси място.
Опустя и полето ни руско.
А във руските гробища тясно е.

И Самара, и Твер промениха се.
Но нима това случи се вече?
На пазара днес - всякакви щрихи,
но не чува се руската реч.

Дали скъса се дългата нишка?
Ще се върне ли бившата слава?
Не прощаваме и не виним.
Просто нямаме право…

А и времето не ни подмина,
не ни буди и болката в раните.
Беше. Вече обрасна миналото,
пък полето не е разорано…

Не е хвърлено семето още.
А е късно - и плаша се смътно.
Вън тъмнеят облаци лоши.
И са бледи звездите, и мътни.

Това „някога” вие се странно,
бездна зее в тъмата подкупна.
И кръжат, и кръжат черни гарвани
над едва просветващи куполи.