Марко Марков

Тези думи принадлежат на Валерий Брюсов и са казани за Саят Нова - гениален поет, чието творчество увенчава края на средновековната арменска поезия и слага началото на новоарменската поезия.

Саят Нова /Арутюн Саядян/ е роден в Тифлис през 1722 г. Началното си образование получава в арменския манастир Санаин, след което става ученик на тъкач, но бързо захвърля занаята и от 1742 г. се посвещава изцяло на поезията.

Много скоро името му е обвеяно от истинска слава и той бива поканен от грузинския цар Ираклий II като придворен поет. Животът му при двора обаче съвсем не е бил безметежен. Завистливите придворни го обграждат с клевети и го унижават, изтъквайки простия му произход.

Саят Нова съумява да защити със силата на своя талант човешкото си достойнство, като въстава против дворцовите нрави. Царят го прогонва и поетът с гордост напуска това гнездо на сплетни и интриги.

Някои специалисти твърдят, че в манастира, където Саят Нова е принуден да потърси приют, престава да пише и да пее. Да се предположи това е естествено, понеже се знае, че птицата вече никога не ще е свободна, щом запее в клетката си.

Всяко правило обаче има изключение - и народът съхранява в дълбините на своята памет случай, който опровергава подобно твърдение.

Според него веднъж в Ахпатския манастир пристигнал иподякон Йоне Хелашвили. Той бил посрещнат от братята топло, като особено сърдечно се отнесъл към него един от монасите, който след съвсем не монашеската трапеза взел своя саз и запял нечувани дотогава от ухото на госта стихове.

Доста учен ще да е бил иподяконът, защото разпознал в тях удивителната дарба на Саат Нова - и не се излъгал. Но и тихо го укорил - грях е, този, който се е отказал от земните радости, да пее за тях.

Саят Нова обаче му отговорил тънко и достойно: „Така ми казва и игуменът. Но аз му поставих условие: няма да се откажа от песните, докато струните на моя саз не се скъсат. Работата е там, че когато ме подстригваха, тези струни бяха в джоба ми - и бяха осветени заедно с мен. Така че аз свиря на осветени струни.”

На тези свещени струни поетът певец свири до септември 1795 г. Тогаво той бива убит в една от тифлиските арменски църкви.

Персите, нахлули в грузинската столица го посекли, защото той не склонил да се откаже от своята вяра. Завоевателите обаче не успяват да убият неговата велика поезия.

Тъкмо обратното - тя става още по-величава, защото над нея засиява и ще сияе навеки един кървав ореол. А тази поезия наистина поразява читателя и слушателя със силата и нежността си, с неутолената си жажда и утоляващата си усмивка, с добротата си.

Тя е способна да превърже и излекува наранената душа, да подкрепи в труден миг слабия, да вдъхне вяра на отчаяния, да поправи сгрешилия, да посочи на очите посока, да даде на нозете път. И най-накрая самата тя да се превърне в посока и път, така че и слепият да досегне със сетивата си слънцето й.

Централно място в нея заема човекът - отруденият, онеправдан, унизен и подложен на коварните удари на съдбата човек. Човекът, който има нужда от красота и когато оре и жъне, и когато е щастлив или нещастен, и когато е далеч от родната земя и родните звезди.

Тази поезия воюва за този човек, приласкава го като майка до силната си гръд, дарява го с упование в бъдното, с доверие към ближния.

Като всеки голям поет Саят Нова е против всяко, дори и най-дребното посегателство и насилие спрямо човешката личност.

Но преди всичко Саят Нова е поет на любовта и ако трябва да бъдем точни, поет на несподелената любов. Тук той е в стихията си: тъжен и топъл, дълбок и чист, слаб и силен.

Тук в една негова сълза се отразяват безбройните лица на любовта - и тъгата не е само тъга, а и още нещо, и радостта не е само радост, а и още нещо, а пред любимата, тъй нежно и светло назована „яр”, пред любимата с вежди - криле, с ресници - стрели, с коси - коприна, с пръсти - свещи, с лакти - бял чемшир, със снага - тръстика и топола, сърцето може само да коленичи.

Любовната лирика на Саят Нова е едно от най-великите откровения на многовековната арменска поезия.

Ето и мястото, където трябва да отдадем заслуженото на забележителното стихотворно майсторство на Саят Нова. Разбрал безкрайно точно, с някакво гениално чувство, че творчеството му е гранично и трябва да представя ново качество, поетът изпълва наглед старите форми с ново съдържание.

Тясно е на думите в неговите песни, истински повелител на метафората е Саят Нова, той е един от най-големите майстори на звукописта в световната поезия. И още нещо - палитрата на този поет блика от цветове.

Има още една особеност в поезията на този велик ашут, която задължително трябва да се изтъкне - той е писал песните си на три езика - арменски, грузински и азербайджански.

Нещо повече - някои от арменските му песни са написани с грузински букви, а някои от азербайджанските - с арменски. По-важно е обаче другото - това, което е искал да ни каже и ни казва той и днес, когато политическите страсти се стремят да заглушат думите на красотата.

Но те са безсилни пред една поезия, която не пожела да стане слугиня, а служеше и продължава да служи на човека. Защото самият поет някога изпя, обръщайки се към себе си:

„Народен роб си ти! Да служиш
върви сега, Саят Нова!
Не всеки иска да спечели
от царя дар, Саят Нова!
И нека ти поднасят злъчка,
ти благ бъди, Саят Нова!
Но твоето стъкло от камък
пази добре, Саят Нова!”

Ехото на великите арменски планини пази ревностно този велик завет.