РАЗДЯЛА

Йоанис Грипарис

превод: Атанас Далчев

РАЗДЯЛА

Дойде в омаята на любовта ми
раздялата и с нея се всели
в душата ми горчивина, голяма
като морето, що ни раздели.

Едно море затворил съм в сърцето
и чуе ли вълната на брега,
със стон посреща стона на морето
това море на моята тъга.

С морето моята тъга ридай,
вълнува го и с бурните си вопли
размътва го комай от край до край,

дорде замрат на пясъците топли
стенанията морски - и унесен,
аз ти сплета от свойте болки песен.


ТРИ СЕСТРИ

В три хубавици, три сестри
се моето сърце увлече
и в час на унес всички три
ги клонче нарово нарече.

На него първата севда
като столистен цвят ухае:
аз цяла нощ безсънен бдя
за всяко листче с трепет таен.

А втората не е и цвят,
а пъпка някаква вълшебна.
Пред нея тръпне стар и млад,
а аз… да се разпукне дебна.

Боли от малката сестра.
Къде отиде, моя сила?
Сърцето ми сега разбра:
най-малката била бодила.


МЛАДИЯТ ТЪРГОВЕЦ

От Цариград дойде един
напет и млад търговец
със поглед влажен, замечтан
и много стоки нови.

Момите от севда висят
за него по вратите,
а булките на хваща сън
от веждите му вити.

Три ката сърмен пояс той
на кръста тънък носи.
И спря го тъй веднъж една
вдовица свилокоса:

- Търговецо, харесва ми
скъп пояс като тоя.
Кажи що искаш, двойно аз
ще дам за твоя пояс.

- Не го продавам за пари,
за никакви жълтици,
ти, моя розо, крин ти мой,
омайна хубавице!

Една целувка поясът
ми струва, моя драга,
а две ли ми дадат, тогаз
продавам го веднага.

- Във Пещерата бързай ти,
с очи като бадеми,
там откупа ще донеса
и стоката ще взема.

Потегли той и слънцето
високо щом се вдигна,
възседнал на златист катър,
до Пещерата стигна.

Катъра връзва близо там
за ябълка клоната,
и дълго, с длани на очи,
се взира в маранята.

Към село вий се пътя сив
под пладнешката жега,
ала не се задава тя
отникъде по него.

Най-сетне влиза уморен
във Пещерата дива
и в мрака, без да знае как,
нечакано заспива.

Сънува самодиви той
високи, острогърди,
със бяломраморни тела
и устни - пъпки твърди,

със дъх упоен, непознат
и гъст като напитка
с омайниче и кукуряк
в разчесаните плитки.

Последната от тях е таз,
която го измами;
със самодивски ласки тя
отнема и ума му…

Сега по нашите места
(години оттогава)
ридай един търговец луд
и все едно разправя:

- Една целувка поясът
ми струваше, о, хора:
той беше ми безценен дар
от моята изгора.

Ала една вдовица зла
в чужбина ме измами
и ето с пояса ведно
открадна и ума ми.


РАДОСТ

Босо, хубаво девойче в утринта
със коси, от утренника лек развяни,
палавата Радост с песен на уста
припка лудо в пъстроцветните поляни.

Като пеперуда кадифен прашец
със седефените си крилца пилее,
в русите й плитки, свити на венец,
ярък блясък като лятно слънце грее.

Смее се щастлива, ала както пита:
„Хора, що ми трябва още не света?” -
излетял стремглаво нейде от скалите,

Екът й отвръща: „Трябва ти скръбта;
аз съм стар и зная: само ако страдаш,
можеш да узнаеш и какво е радост.”


УТРИННА СЛУЖБА ЗА ДУШИТЕ

Нощта преваля и звездите бавно гаснат;
витае над света светлик болнав и блед;
додето стига взор в полетата безгласни,
чернеят купища от трупове безчет.

Смъртта е тук събрала врагове и свои,
щастливи са спасените от смърт.
Хиени обикалят мъртвите герои
и черни гарвани очите им кълват.

Възлиза на хълма раненият тръбач;
напразно над смълчаните полета бойни
заря тръби тръбата в утринния здрач:

не става ни един от падналите воини.
Но с орляците гарвани към висините
душите сякаш на убитите отлитат.


СЛЕД ДЪЖДА

Нощес дочух на миналата скръб гласа;
събудена отново в мрака тя застена,
разтвориха се всички седем небеса
и рукна дъжд - потоп за цялата вселена.

И сякаш се отприщи кипналият яз
на всички поплаци и жалби тъмни,
нощта се сключи и помислих аз,
че няма вече никога да съмне.

Но даде бог, развидели се изведнъж
и ето в накитите скъпи на зората,
окъпана от пролетния буен дъжд,
ликува подмладена и ухай земята.

На светналия бряг, пред морския прибой,
отвива пак платната корабни морякът;
подали над вълните мачти, кораби безброй
часа на отпътуването чакат.

С каква магична сила ни влече бленът,
като че ли за първи път ни мами!
Към пътешествия далечни ни зоват
вълните сини, пили светлина и пламък.

Кормилата макар да съхнат на брега
и да почиват котвите във дълбините,
мечта мечтата гони и сега,
за полет нов разперват се крилете свити.

На най-високата от всички планини
една душа си равните криле опитва,
забравила, че някога ги нарани
на мълниите в демонската битва.