Петер Хухел

превод: Атанас Далчев

Къде си ти, залязъл вече ден?
Лежах на есенния хълм студен
и гледах, ограден от тишината,
как вятърът събаряше листата.
И с детския си взор следях в нощта
на жеравите дългите ята.
Далечен час, теб искам да възпея!
Летяха птиците големи горе.
Момчето викна и викът, отвеян,
с ятата се загуби във простора.
Коса заплела в старите дървета,
ти бдиш, прамайко наша, що роди
реки, мочури, бездни и звезди.
Аз те видях да сееш над полето
през ситото на кръгозорите
праха пламтящ на метеорите.
Усещам твойта пръст дори насъне,
в теб чух да пеят камъни и тръне.
Висеше хълмът тъмен. И надоле
се стрелваше припламнала стрела,
улучваше нощта, която зла
затваряше над млаки и тополи
отворената рана с тъмнината.
Шумяха огън и води в земята.