Паул Целан

превод: Боян Ангелов

ВЪЗХВАЛА НА ДАЛЕЧИНАТА

В езерата на очите ти
хвърлят мрежи заблудени рибари.
В езерата на очите ти
морето крие своите обещания.

Тук захвърлям едно сърце
блуждаещо сред хората,
своите дрехи и блясъка на една клетва:

По-черен от черното, гол оставам.
Преди - предател, верен сега.
аз съм ти, ако аз съм аз.

В езерата на твоите очи
греба и сънувам улов.

Мрежата улавя друга мрежа:
разделяме се прегърнати.

В езерата на очите ти
затягам примката на въжето.

ЗЛОСЛОВИЯ

Дай ми пяната на нощта - бях в нея опиянен.
Дай ми мъглата - аз бях мъгла.
Дай ми изтънели коси, очи тъмни, черен саван:
дай ми трета смърт след втората.

Позволи ми да прелея седем морета в моята чаша:
мога да пия по-дълго, отколкото предполагаш, и да смесвам отрова
дълго, докато твоята пролет сменя устните ти,
и по-дълго, отколкото слънцето в облаци преобръщаш.

Ти си мой сътрапезник и пиеш от моята жажда,
ти като мен си, но на теб не приличам,
защото ти раздаваш и аз взимам своя дял,
но което разливаш, изпивам:
нищо не може да бъде от мен по-горчиво
и твоите седем морета са моята седма сълза.

***
Най-белият гълъб литна: позволи ми да те обичам!
Тук тишина прозорците усмихнати краси.
Дървесни клони в стаята надничат.
До мене тъй си близо, а сякаш тук не си.

От мен вземи това разкошно цвете.
Не е то бяло, нито синьо, нито е червено.
Където то не е било, там вечно ще ни свети.
Нас няма ни, но с него ще бъдеш вечно с мене.

НОЩ НАД БИРКЕНАУ

Отново нощ изпълва мрака
и врани въздуха превземат.
Като труп в лагерна барака
лежи луната вкочанена.

И Орион сълзи подпален,
след бой захвърлил щит и броня.
Бучат мотори… Свети с ален
дим профилът на крематориум.

Зловоние от кърви гнойни
вдишвам сред прах и тъмни пари.
Укрива скръбни преизподни
тримилионен колумбарий.

Неистовият мрак нахлува -
смъртта в детайл да опознае.
И Божи съд не съществува
през тази нощ над Биркенау.

КОРОНА

От моите длани есента яде пожълтели листа: с нея сме приятели.
Ние обелваме времето както ореха от черупката и го учим да върви.
Времето се връща в черупката си.

В огледалото е неделя.
Заспиваме с мечтите си.
Устните отронват истини.

Очите ми гледат надолу, към лоното на любимата.
Вглеждаме се един в друг.
Говорим си безмълвно. Обичаме се като мак и като памет.
Заспиваме като вино в раковина,
като море в ален лунен плаж.

Заставаме прегърнати на фона на прозореца, наблюдават ни отдолу,
от улицата осветена.
време е всички за нас да узнаят.
Време е да разцъфне камъкът
и в сърцето да израсне смут.

Време е да бъде време.
Време е.