Зденка Маркович

превод: Санда Йовчева

1.
Всичко е тъй тихо, безшумно, монотонно.
Времето е безкрайно, мисълта - огромна и изведнъж над тях, над нас, над всичко - започна да вали ситен, ситен сняг…
И той пада тъй тихо, полека, сякаш се бои да не повреди някому раните, да не падне като тежест.
Пада, пада и трупа около нас могили и преспи, засипва вейките и земята, посребрява храстите, замразява хорските сълзи, и тайни и явни, изплакани и неизплакани, и ги ниже по малките, черни грани на елхите.
Пада и вкочанява живота, малък и голям, и затихва всичко, което е живо.
Измрелите птици лежат по пътищата, а последното им чуруликане е смръзнало във въздуха.
Затрупал и приспал е всичко, и сега бяла тишина е легнала навсякъде около нас, като че светът завинаги да е заспал, и човекът, и Бог…

2.
Как чудно е това, което преживяваме!
Понякога като че ли не сме носители на своята съдба. Снемаш товара от гърба си, предаваш го в чужди ръце, които го носят, и на които оставяш да дадат посока и съдържание на живота ти и на дните.
Хубаво е усещането да нямаш никаква отговорност за себе си и за своя живот, да стовариш нещо на чужда душа, да се отървеш от всички длъжности и от всички грижи и кажеш: хайде, живей само!
Но има дни, в които човек се бунтува.
Бунтува се против тишината и самотата, против това вечно затваряне и вечно вглеждане в себе си, и ти се иска да бягаш някъде далеч, където няма усещането за големината на Времето и Мисълта; да бъдеш долу между хората, гдето се раздробяват и мислите, времето, където те се мерят като стока и се плащат като нея…

——————————

сп. „Илюстрация светлина”, г. 41, кн.8-10, 1933-1934 г.