Огнян Стамболиев

Без съмнение, Мирча Елиаде /1907 – 1986/ е сред характерните, значими за културата на нашето време писатели, определили до известна степен нейния облик – при все че редица критици и литературоведи все още не споделят това мнение. Твърде голяма е неговата популярност като културолог и историк на религиите. Многобройните му научни изследвания – уникални като тематика, динамично изградени, блестящи като стил – му донесоха заслужено световна слава. Повечето от тези книги той написа на френски и английски след Втората световна война – бяха преведени и публикувани в цял свят, от Чили до Токио, а след 1989 стигнаха и до нас. В тях откриваме невероятно широк диапазон от образи и сюжети от Митологията и Космогонията, религиозните вярвания, идеи и магии от различни култури и епохи. Зачетем ли ги, ще се убедим, че това, все пак, не са строго изградени академични трудове – написани са живо и пластично. Съхранили са чувството на младия Елиаде при първата му, бих казал, любовна, среща с едно от най-древните учения от Изтока – Йога. Среща, белязала пътя му на учен и писател. Наистина, Мирча Елиаде е протеева личност, трудна за разгадаване, за точно дефиниране. Този знаменит румънец се е докоснал до ключови за съзнанието и културата на ХХ век теми като: Мефистофел и Андрогина, Вечното завръщане, Ерос и Танатос, Алхимията, Астрологията. Това е и базата на неговата забележителна и все още недостатъчно популярна, за разлика от научните му съчинения, проза.

“Освен към Запада, непременно трябва да се обърнем и към Изтока, за да открием корените на нашия дух. Да асимилираме древните култури, за да можем да обясним нашето духовно наследство…” – тези думи на Елиаде от пространния му разговор с френския критик Клод Анри Роке от 1982 г. са ключ към неговите търсения, на които се посвещава още през младостта си.
През 1931 година, випускникът на Букурещкия университет, 24 годишният Мирча Елиаде заминава със стипендия, отпусната му от индийски махараджа-меценат, за Североизточна Индия. Там, освен заниманията със санскритски език и традиционна индийска философия, той започва да усвоява в ролята на манастирски послушник теорията и практиката на Тантра Йога в хималайските манастири Хардвар и Ришикеш под ръководството на знаменития Свами Шивананда Сарасвати, бивш лекар, навлязъл дълбоко в тайните на индуизма. Четиригодишният престой в Индия бележи по-нататъшната съдба на младия румънец. Този опит е в основата на последвалите негови знаменити опуси на учен и белетрист: „Есе за произхода на индийската мистика”, „Йога. Безсмъртие и свобода”, „Патанджали и Йога”, а също и в романите, разказите и новелите: „Майтрей”, „Змията”, „Нощи в Серампур”, „Загадката на Доктор Хонигбергер”…

Преди войната Елиаде напуска завинаги родината си и за дълго странства из Европа – Италия, Португалия, Англия, Франция. Докато накрая не се установи в Америка, в Чикаго. Именно там става световноизвестен, създавайки знаменитата „Чикагска митологическа школа”.

“Работата е в това не сляпо да вярваме на народните легенди и суеверия, а да не ги отхвърляме и хулим като вредни измислици на примитивния дух” – пише той в началото на 50-те години, когато в Чикагския университет, специално за него, се открива първата в света катедра по сравнителна история на религиите. Елиаде дава определен тласък и на изследванията в областта на фолклора. В началото на своя дълъг и забележителен творчески път той го нарича „главен инструмент на Познанието”.

Годините след Европейската война – период на разцвет на румънската култура и духовност, са и време, в което се формира младият интелектуалец Мирча Елиаде. Още тогава той открива своите две теми, донесли му в края на 30-те години първите международни признания: историята на религиите и литературата. Много по-късно, през 1977 г., по повод избирането му за член на Белгийската академия, той ще заяви: „Принадлежа към културна традиция, която не изключва мирното съжителство между научното изследване и изящната словесност. Редица видни румънски учени: Димитрие Кантемир, Богдан Петричейку-Хашдеу, Николае Йорга, Василе Първан се изявиха и като даровити писатели, а най-прочутият от нашите поети – последният европейски романтик Михай Еминеску, бе оригинален философ и един от големите ерудити на своето време. Що се отнася до мен, смятам, че съществува структурна аналогия между научните трудове и литературните опити.”

Мирча Елиаде дебютира през 1922 г. с автобиографичен роман, още не навършил петнадесет години. „Исках да създам образцов документ за юношеството – пише в своя „Дневник” (1973) той. – Реших да не измислям и украсявам действителността и мисля, че успях. Тогава бях твърдо убеден, че съм първият юноша в света(!), който пише книги за своята възраст.”

От „литературата на факта и документа” постепенно се обръща към литературата на фантастичното и магическото. Но то не измества реалното, а го осветлява съгласно неговата концепция. А тя гласи, че нашият свят е много по-божествен, отколкото го възприемаме ние със своето скептично съзнание. Разбира се, всичко това е резултат на дългогодишни упорити занимания главно в областта на историята на религиите – наука, донесла на Елиаде световно признание. Двадесет и една годишен, след като завършва Философския факултет на Букурещкия университет, той заминава за Индия, където за четири години се потопява изцяло в индийската философия и най-вече в изучаването на йога, за което написва прочутата си докторска дисертация „Йога или опит върху произхода на индийската мистика” (Париж, 1936 г.), по-късно триумфално обиколила света. “Отидох в Индия, за да се освободя от усещането за провинциализъм, което ми внушаваше дотогава общуването само със западната философия. Още като студент бях убеден, че мисленето започва със Сократ. Копнеех да достигна дълбоките пластове на философията.”

Всъщност Елиаде следва и продължава една традиция в румънската духовност – интерес към древната индийска култура в различна степен са проявявали още Еминеску, поетът Джордже Кошбук, скулпторът Константин Бранкуш (Бранкузи), философи, учени, белетристи.
Като изхожда от идеята за сътрудничеството между културите и категорично отхвърля европоцентризма /и обогатява представите ни за света!/, той вярва в близката победа на идеите на хуманизма в целия свят. Една от основните черти на този хуманизъм според него е историята на религиозните вярвания. Мирча Елиаде ги изучава системно и задълбочено в продължение на половин век, създава нещо като „духовна археология”, с помощта на която се опитва да реставрира и обясни различните форми на общественото съзнание от древността, породили една или друга вяра, както и техните ритуали и обредни системи, църковни организации. Елиаде не отделя историята на религиите от историята на материалния живот. В центъра на изследванията му е откритата от него „техника за задълбочено изучаване на човешката психика”, за нашата душа, криеща толкова неизвестности. Именно в тази връхна точка ученият и писателят Мирча Елиаде се сливат в една личност, поразително цялостна в своите проявления.
И докато неговите трудове: „Йога”, „Аспекти на мита”, „История на вярванията и религиозните идеи”, „Трактат по история на религиите”, „От Замолксис до Чингиз хан”, „Митът за вечното завръщане” (това е само малка част от тях!) са написани на френски и английски, то прозата е изцяло на родния му език. “Пиша прозата си на румънски, на езика, на който сънувам и мечтая!”

В търсенията си в областта на прозата в румънската литература Елиаде има именит предшественик. Последният голям представител на европейската романтична поезия Михай Еминеску е забележителен белетрист-фантаст от типа на Теофил Готие и Новалис. Но ако неговата лирика е отдавна изследвана, то епосът му е все още недостатъчно познат извън пределите на Румъния – не е превеждан достатъчно и у нас.

Двете най-завършени новели на Еминеску: „Метаморфозите на фараон Тла” и „Бедният Дионис” са характерни за двата типа проза, между които се колебаело перото му. И ако първата, въпреки фантастичния сюжет, е откровено философска, в центъра на втората е идеята за Търсене на Абсолютното и непреодолимия стремеж на поета към необятните звездни пространства. Монахът – преписвач на книги, е типичен самотник-метафизик, очарован от космогонията, копнеещ за други форми на съществуване. Като тръгва от идеята на Кант, че пространството и времето не съществуват обективно, а са плод на чистата интуиция, с помощта на древен астрологически трактат героят успява да се „пренесе” от ХIХ в ХV век и да приеме образа на калугера Дан. Дан е своеобразен румънски Фауст, попаднал под влияние на демоничния канонарх Рубен, който запалва у него копнежа за бягство на друга планета, в друго пространство.

Подобно разбиране за Пространството и Времето откриваме и при Мирча Елиаде, когото мнозина изследователи смятат за продължител на традицията на Еминеску в прозата. В своите романи, новели и разкази той изхожда от концепцията, че „възвишеното” или „сакралното” съвсем не е изчезнало от света, че съществува и днес, макар и смесено със „земното” или „профанното”.
Една от главните теми на писателя е Времето. Медитацията върху Времето при него е и медитация върху Реалността. При все, че последната е задължителна за всеки автор-фантаст, при Елиаде тя е част от една по-обширна концепция, обхванала диалектиката между Възвишеното и Земното. За него тази тема е преплетена с мита за Вечното завръщане. За Елиаде Времето съществува в различни форми, в т.ч. и като „циклично време” на повтарящия се сакрален празник (например, Рождество Христово) или време, свързано със съдбата на народа, на страната, или на отделна личност. Така той преминава от мита към историята и от историята към мита. Митологичната памет тук се свързва с индивидуалната, общата – с историческата.

В едно от интервютата си Елиаде казва, че неговата художествена проза е само косвено свързана с научните му трудове. Той е прав, че не сравнителната митология и история на религиите, а собственият му жизнен, интелектуален и духовен опит, както и въображение са му подсказали неговите художествени образи. Но темите – и преди всичко основната: Времето – и в новелите, и в романите, и в научните му трудове са всъщност еднакви.

Поместени в неповторимото пространство на довоенния Букурещ с нажежените от слънцето асфалтови улици, старинните чокойски белокаменни къщи, градините-оазиси и кварталните кръчми (местата, в които се раждат неговите митове и символи), героите на Мирча Елиаде са обикновени, незабележими хора, водещи най-банално съществуване. Но в определен момент (разбира се, без да разберат!) те правят фатален „скок във времето”. И останали в същото „букурещко пространство”, но вече в друго време, не подозират, че нещо се е случило, че светът се е променил. Така скромният учител по пиано Гаврилеску от най-хубавата и най-известната новела на автора „При циганките” (1959) не може да допусне, че е напуснал дома си не за един следобед, а за цели дванадесет години, търговецът от Питещ Янку Горе от разказа „Дванайсет хиляди глави добитък”, твърдо убеден, че всичко на този свят има непоклатима логика, не може да проумее непоследователността на нещата, абсурдността на света, в който живее. Необяснимата амнезия на тези герои и ефектът, който предизвиква тя, дава възможност на писателя да създаде оригинален фантастичен свят – твърде странен и дори езотеричен, в който поезията на старата букурещка улица се слива с поезията на древните митове, дошли сякаш от глъбините на света.

Трябва да отбележим, че „пространството” между Еминеску и Мирча Елиаде е заето от успешните търсения на редица първостепенни майстори в румънската фантастична проза: Йон Лука Караджале, Гала Галактион, Василе Войкулеску, Чезар Петреску, Михаил Садовяну, Павел Дан. Но може би най-вдъхновено претворява поетичния свят на тези митове в духа на наивния свещен бином – Възвишеното и Земното – именно Мирча Елиаде. При него тези две понятия се намират в частично противопоставяне, което – колкото и да е парадоксално! – е смекчено от взаимното им допълване. По този повод той пише в своя дневник: “Ще демонстрирам автономни, неповторими мащаби на поведението, формули за митовете и митологията, адаптирани за съвременното съзнание. Искам да подчертая, че днешният човек не по-малко от първобитния се нуждае от митове и поучителни истории. Аз ще възвърна достойнството на метафизичната проза, която пренебрегват реалистите, издигнали на пиедестал психологическия анализ за сметка на спектралния.”

В художественото творчество на Елиаде този аспект е твърде интересен: има определено новаторски характер (като мислене и белетристична техника). И тъй „свещеното” или „възвишеното” може да приеме формата на най-прости предмети, като например, камъчетата на плажа от разказа „Гадателят” или най-обикновени човешки създания – момчето от „Дъщерята на капитана”, да се превъплъти в скромния възрастен учител със символичното име Фаръма (Троха) от романа „По улица „Мантуляса” (Улицата на Спасителя), или в стареца Зеведей от „Пелерината”, да се персонифицира и в лицето на истински „приобщения” – поета Адриан от забележителната новела „В двора на Дионис”. Но за да разберем поетиката на Мирча Елиаде, трябва първо да прочетем, бих казал, програмния му разказ „Мостът”, който, както повечето прозаични опуси на автора, е лишен от онова, което наричат сюжет или фабула. Този странен и малко труден за четене текст е сборен разказ на много персонажи, случайни съседи по купе във влака. Случват се ред странни неща, разни произшествия – без причини и последствия, нелогично от гледна точка на съвременния човек. Някакъв млад и рядко красив офицер се връща всеки ден у дома си на кон, старица броди по улиците на града и мъкне със себе си момче, което непрекъснато чете една и съща книга, разни странни, подозрителни мъже се срещат и разговарят веднъж в годината на определен ден в апартамент на втория етаж на една къща и т.н. Но ако се опитаме да „извадим” тези разкази и ги подредим в друг ред, те ще придобият определен смисъл. Подобен процес, мисля, е възможен, но само в логиката на дадения художествен текст, а ролята на многочислените епизоди тук е необходима, за да се очертаят координатите на „свещеното /сакралното/ пространство” и атмосферата, което от своя страна води до отказ от рамките на историческата хронология. Може би затова е почти невъзможно да се преразкажат новелите и разказите на Елиаде. Мотивите, темите и символите тук не съществуват в чист вид. Ако се опитаме да дефинираме накратко повествователния модел на прозата на Мирча Елиаде, ще трябва да си послужим със сполучливото определение на един негов букурещки изследовател, нарекъл я „митологично-полифонична реч”. А най-точната илюстрация за това, благодарение на своите високи естетически качества, ще бъде малкият роман „По улицата на Спасителя”. Той се състои от цяла сюита разкази, които на свой ред изхождат един от друг. И всичко това води читателя през тунел от нескончаеми истории като в приказките на Шехерезада. Финалът – в пълно съответствие с конструкцията на романа – е открит, позволява свободна, многозначна интерпретация, способна да обхване нова серия от събития. При това авторът съвсем не се старае да изясни тайните на тези последователни епифании (явления – грц.), както и „затъмненията на Възвишеното в непосветения свят” – голямата „обсесия” или натрапчива идея на Елиаде. И може би тъкмо тук трябва да се търси вътрешният център на тази проза, която в определени моменти може да ни се стори прекалено бъбрива или претоварена от езотерични намеци и символи.
През 1934 г., когато Елиаде е вече популярен автор в родината си, някои критици го упрекват в „небрежност на стила”, като подчертават, че в есетата и в научните трудове е много „по-прецизен”, че фразата му там е „по-пластична и елегантна”, докато в романите и новелите не е същата. И може би имат известно право. Но белетристът Елиаде не се вълнува толкова от стила и формата. На своите критици той отвръща със следните думи: “Не знам какво точно се разбира под думите „добре написана книга”. Аз мисля, че най-важното е какво ни казва една книга, а не толкова как е написана. Нима „несъвършените” книги на Сервантес, Рабле, Шекспир, Балзак, Достоевски не надживяха времето си…?”
Вярно е, че прозата на Мирча Елиаде е фантастична, но, подчертавам, тя е далече от съвременната фантастична литература, която познаваме. Някои критици търсят близост между него и прозата на автори като Уошнгтън Ирвинг, Кафка, Музил, Платонов, Булгаков, Хармс, Варгас Льоса. Мисля, че е трудно да се определи направлението или школата, към които би могъл да се причисли.

Магически реализъм, езотерична фантастика, интуитивна магика – наистина, тук всяко определение би било непълно и недостатъчно. Румънският писател не се вълнува от загадките на Космоса и Вселената. Тази фантастика е по-скоро фолклорна или сакрално подчинена на митовете и легендите, от които той е обсебен през целия си живот. И както писа един от неговите изследователи: „Оригиналността на фантастичния свят на Елиаде е в неговата безметежност, в отсъствието на трагизъм, обреченост, фатални катастрофи, всякакъв род натрапчиви идеи и страхове”. Тази фантастика носи у себе си Доброто, реванша на Живота, с неговата неизтощима красота и плодородие. И затова тя е останала в лоното на румънската литература, която според мнението на този критик е „сред малкото литератури в света, в които фантастиката никога не е била гротескна, трагична и тъмна, а винаги е съхранявала лиричната чистота на най-добрите, най-красивите алтернативи на Реалността”.

Предговор към сборника с фантастични романи и новели „Младост без младост” на изд. „Авангардпринт”, 2009