ИЗГРЕВ
превод: Елка Няголова
ИЗГРЕВ
Щом твоят поглед топло оцвети се,
в безкрая слънце позлати полята.
И звън изпълни сребърната вис,
печална песен с ехото разля се.
Следите на съдбата са особени -
сърцето хранят с Божа светлина,
а звездните отблясъци пък водят
в неземната безпътица и нас.
Нощта изпреде тънка светла нишка -
и пъпната си връв зората скъса.
Дай, Боже, любовта да съхраним,
ведно с усмивката си - изгрев късен!
МОЕТО ОГЛЕДАЛО
И идва Вярата във чувствата смутени,
Божествена хармония ни носи.
Невидимо пристъпва, диша в мене,
ала съмнение не ме докосва…
Спокойно ми е в пътя земен с нея.
С увереност да продължа ще мога.
Доброто в моя дом и в мене грее.
И всеки път благодаря на Бога.
Аз този извор пазя всеотдайно,
далече от капризите фриволни.
Тя все така е мое огледало.
И порив непресъхващ за живот.
ЕСЕН
Пак птичи трели изгрева извикаха,
откъснаха го сякаш от земята.
Със звук на орган простата тръстика
в полето тишината запремята.
Раздуха вятър ранната мъгла -
росата носи свойта проста истина:
съвсем пред прага есен е дошла,
имане трупа - златни влажни листи.
Тревата от дъжда ще е измита.
На всеки стрък ще заблестят кристали.
А аз, във нейната симетрия открита,
пак вечните и думи ще чета.
***
Сред ритми карнавални в есен плаха,
сред шума огнена и дим прозрачен,
аз себе си сред багрите познах,
като в прегръдка на сестра-близначка.
В сърцето шмугна се тревожен страх,
прозирен като утринна мъгла…
С напътствие пред дълъг път ми махна
керван от жерави, останали без глас.
ПО НОТИ
Днес тихо шумоли дъждът.
Пристъпва, както и преди.
Да беше помълчал недълго,
прекрачил през годините!
Бе сякаш нежен стрък, ръчица
прегръща шията ми там…
И звънък детски глас звучи:
„Това го мога, мамо, сам!”
В сърцето се разлива сладост,
не мръдвам, като полужива съм.
Не се обръщам и назад,
мигът желан да продължи!
Ще кажа: Цигуларю, браво,
дарил ни нотите вълшебни!
Ще се притисне в мойто рамо
вълнуващ детски шепот…
УТЕШЕНИЕ
Ще се повтори в кръг тук всеки шум
и без печал животът ще се носи.
И парка, дето пази всяко шушнене,
отново гласове ще омагьосват.
Поискаш ли да чуеш, спри, не дишай,
замри така в тъга неуловима!
И с нежност в погледа се утеши,
духа си скътала все тъй невинно.
С усмивка всяка дума предусещаш,
едва забележимо тихо прихваш.
Не спориш, даже права да си все -
за всеки миг такъв благодари!
Стопи се в радостта, тя сладък повей е.
Не трупай в себе си умора и печал.
Не свеждай погледа си - нищо повече.
И просто говори. Като в началото…
ВЪРБА
Крила се вият - струни уморени,
с последен звук прозвънва есента,
Проблясват те. В небето или в мене?
Земята пак изпраща си ятата…
Върбата тихо улови бученето.
И всички птичи гами хвана с клони.
Зашепна, без да бърза, в декрешчендо.
И по мъгливи брегове нарони ги.
Звукът бе сякаш че калина плаче,
Той трескаво със вятъра се сливаше.
…А аз почувствах се като сираче
във утрото самотно и мъгливо.
