Анатолий Аврутин

превод: Елка Няголова

***
Ръката си премести тя след тръпката,
щом той за миг докосна я случайно.
В самия край на масата отдръпна се.
Наля си сам … Усмихна се печално.

Тя в отговор и сричка не откъсна,
макар че допирът му обгори й кожата.
Прошепна само: „Стана някак късно.
Не искам аз деня Ви да тревожа…”

И стана тя. С напразен рой от мисли.
Пулсираше й сънната артерия.
Той тръгна си… Ранен в душата истински.
Тя тръгна си… Със пръсти обгорени…

***
Задраскан… И с печата черен
сред шир кристална…
Да стана сняг ли? Да изчезна?
Да, сняг ще стана!

С фортуна ще кръжа по пладне,
със вятър чувствен.
Като снежинка, ще попадна
на твойте устни.

Без капка вино си пияна.
Шалът тежи ти.
Стопена в длани снежна пяна,
една снежинка.

Моли се просто безизкусно -
студът успява…
Ще се стопя на твойте устни.
Ще се стопя…

***
Аз дишам и се мъча все сред думите.
И пак - отново.
Но ще ти кажа просто и разумно:
това е словото.

Напразно моля Бог и му се вричам,
все тъмно, пусто е.
А пък това, че още те обичам,
е само чувство.

Набъбналата капка на челото
избърсвам бързо.
Не ми е писана любов в живота -
болезнен възел!

Мечтано, но несбъднато възкръсване.
Врата заключена.
Сърцето само в пазвата се пръсна -
на смърт се учи.

***
Дълго птиците се бореха отчаяно.
Днес са кръв и пепел. И прокоба.
Тук крило от гълъб и печал е,
там - крило от ястребова обич.

Под крилата изгревът е златен…
Все едно е - силите се сриват.
Птицата със сините крила
своя полет ястребов укрива.

Те отлитат. Сбогом ли? Едва ли.
Те отлитат с махове съдбовни…
Сините крила към край печален.
Ястребова стряскаща любов.

И след тях остава, но не много -
полусянка от живот, полумъгла,
някаква синееща тревога,
ястребова хищност на крилата…

А душата сякаш, че прояли са.
Само трепет от фатално сбогом!
Тук - крило от гълъба печален.
Там - след ястреба - следите от любов…

***
Пак прострени към мене с усилие -
ах, защо ли обичам ръцете ти?!
Сякаш молиш: „Спаси ме, спаси
от раздяла и огън безцелен!”

Раменете - защо ги усещам?
И очите - разпнаха ме, помня,
и божествения, нечовешки,
тъй премрежен и син, чуден поглед!

Синеочка, най-златна причина,
за живот. Златна тайна безценна.
И защо самота предпочитам -
само с твойте очи, и ръце?!

А на прага на зло и раздяла,
дето губят се звук и лице,
ще си спомня студените длани,
в свойте тъй безнадеждни ръце…