МОИТЕ СЪНИЩА
превод: Димо Боляров
МОИТЕ СЪНИЩА
Ужасни сънища сънувам.
И тази нощ дойдоха пак -
един кошмар едва отплува
и друг се звери в моя мрак.
Видях героите на злото
да тъпчат добродетелта.
От пурпур бе им облеклото -
опръскано бе от кръвта.
Видях лица на хора бедни
сред призрачната светлина -
гладът ги бе изписал бледни
като студената луна.
Видях край тях лицата тлъсти
в охолство, слънце, благодат.
На чизмите им шпори… жълти,
като лица на вечен глад.
Видях мъж силен да умира -
дълбока раната цъфти -
синът размахал бе секира…
Жена му сигурно пищи?
Жена му ли? Тя не ридае.
Докато той се гърчи тук,
тя във една съседна стая
се люби вече с някой друг.
Погребаха го. В нощ зловеща
прокрадна се пък друг циник,
отвори гробницата вещо,
трупа му оплячкоса в миг.
Видях загниващи държави -
там мъртва беше доблестта -
зората алена се дави
на патриотите в кръвта.
И сринати държави, робски -
но стонове не чувах в тях,
че заглушил бе всички вопли
надменният тирански смях.
Гнетят ме призраци такива!
Но аз не се учудвам чак,
което във съня ми идва,
се случва, ще се случва пак.
О, дълго ли ще трае още?
Комето, гибелна ламя,
избий със удара си мощен
оста на нашата земя!
Пеща, 16.10-25.11.1845 г.
НА ЮЛИЯ
Бузи румени, червени устни,
кестеняви къдри и очи,
във чиято глъбина прозрачна
ангелската ти душа личи.
Ако можех някога да имам
твойта красота и доброта!
Ах, кажи, девойко, че не знаеш
още мъките на любовта.
Не, кажи, че ти обичаш вече,
но кажи ми, че обичаш мен,
и животът ми от твойто слово
втори път ще бъде сътворен.
Аз обикнах теб. На любовта ми
безконечния бурлив поток
мойто минало погреба, както
стори нявга древният потоп.
Досега какво съм бил, не зная,
нито пък какво ще бъда - знам;
ти ще ме превърнеш в тъмна сянка
или в светъл лъч, в нестихващ плам.
О, решавай! Твоят поглед вече
построи небесния ми рай,
ти не бива да го сринеш, мила,
че не ще го сринеш, обещай!
Ето, на колене съм пред тебе,
чуваш как сърцето ми шепти:
приюти ме, ангел, в свойта пазва
или се сгуши до мене ти.
Надкарой, 8-10.09.1846 г.
АЗ ПОТОК БИХ СТАНАЛ…
Аз поток бих станал
горе в планината
и между скалите
пял бих в тишината,
ако мойта мила
стане рибка малка
и заплува в мене -
пъргава совалка.
Тъмен лес бих станал
край река дълбока,
бих се аз сражавал
с бурята жестока,
ако малка птичка
стане мойта мила,
клоните ми с песен
сладка огласила.
Станал бих руина
на върха далеко,
тъжната си гибел
бих посрещнал леко,
ако мойта мила
е бръшлян до мене -
все да ме прегръща
със листа зелени.
Станах бих колиба
нейде в долината,
простата й слама
ще ми е позлата,
ако пламък светъл
стане мойта мила -
топлото огнище
нежно озарила.
Облак аз бих станал,
изподран от вихър
и над глухи дебри
уморен, притихнал,
ако румен залез
стане мойта мила -
по лика ми бледен
пурпур да разстила.
Салонта, 1-10. 06.1847 г.
НА ПЕТИ АВГУСТ
О, най-после твоят пръстен
върху пръста ми блести!
О, най-после свойте устни
впи във устните ми ти!
Колко сладка, колко сладка
е моминската уста,
сякаш е с вълшебство сбрала
тя на цял свят сладостта.
Ах, целувай ме, целувай,
не поглеждай настрани -
годеници сме и никой
няма да ни забрани.
Дай ми твойте устни, бузи,
твоето чело, очи
да ги стопля със целувка
като небосвод с лъчи.
Аз залитам… С крехко рамо
ме подпри. Сега не знам
от целувки или вино
съм наистина пиян.
Ах, от вино ще е, него
боговете на Олимп
са го пили. Но човекът
то замайва като дим.
Потопен в опиянение -
аз човек съм, а не бог -
то ме вдига в небесата
и под мен - безкрай дълбок.
Облаците подминавам,
пъстрокрилата дъга,
сред звездите съм, те всички
чучулиги са сега.
Пеят те. Такава песен
чувам аз за първи път.
Блясък! Мълнии безбройни
покрай мен в галоп кръжат.
А сърцето ми… В сърцето
тъкмо е бедата днес.
Ей, момче, добре внимавай,
от възторг да не умреш!
Ердьод, 5. 08.1847 г.
