СТИХОВЕ – ІІІ
превод: Марко Марков
***
Кръглият месец така ми говори:
- Приличам на скитника, който обичаш.
Аз викам към всички небесни простори:
- По какво, о, луна, ти на него приличаш?
Имаше очи той черни,
вежди, свити на дъга,
устните му бяха верни,
а пък думите - тъга.
——————————
***
Никой не може да ме превземе -
аз съм твърда като скала.
Като облак висока съм, мене
не ще ме достигне стрела.
Искам да стана вино димящо
за да напълня твоята чаша,
ти да ме пиеш от чашата росна,
твоите устни аз да докосна.
——————————
***
От своя дом сега излез
подобно утринна зора.
Блесни с гръдта си светла днес
подобно мълния добра.
Тъй както от висок амвон
ти не един светец свали,
така от родния ми дом
и мен, любима, отдели.
——————————
***
Примка, клопка, капан бе за мен.
Колко хитро измами ме ти!
От очите ти бях ослепен, оглушен,
от вървежът ти, който звънти.
Ти от бисер завеси уши -
от света съм сега отделен.
И плени ме, и ме лиши
ти от моя, от светлия ден.
——————————
***
И небесният рай, и земният рай
просветляха от край до край.
Бягаш при този изгревен знак
от ръцете ми ти, несравнима.
Аз се моля: „Върни се, о, мрак”,
плахо шепна: „Почакай, любима”.
Но прокрадва се слънцето като враг
и от мене, любов, откъсва те пак.
——————————
***
Към храма тя вървеше строго
но пътя аз й преградих:
„Не са угодни, казах, богу
молитвите в гласа ти тих.
Ще се помоля дръзко, смело
за теб на този божи праг,
дори разбил бих в него чело,
дариш ли ме с потаен знак.”
——————————
***
Аз съм ловен сокол с пръстен червен,
ти си прелетна гълъбица.
Забелязах следата ти даже в мен,
но не успях да те хвана, сестрице.
На човешки език вдъхновен
ти ми казваш: „Не чакай зорница!
Не ще ме откриеш в светлия ден
просто защото съм нощна птица.”
——————————
***
Като всяка птица съм дива. Виж,
твоя съм, щом в ръка ме държиш.
Пуснеш ли ме, в небето ще отлетя,
ще се смеся с чужди ята
и няма да можеш да ме различиш.
В клетка не ще ме подмамиш вече,
в капан не ще ме подлъжеш, човече,
не ме е страх от капани. Виж!…
——————————
***
Вехна и съхна, няма съмнение,
ни в съдбата ми лъч просветление.
Ти поне ябълка ми донеси,
окажи ми благоволение,
за болестта ми лек потърси.
Болест моя си, мое мъчение,
лекар мой си, мое мъчение,
излечи ме и възкреси!
——————————
***
Черни вежди, бели гърди.
Ти безжалостна си към мен.
Щом погина, знай, че преди
да те срещна, не съм бил роден.
Как напущат света без вина
всички юноши, влюбени в теб!…
Ти какво си - земна жена
или напаст, вещаеща креп?
——————————
***
Как красиво разцъфтяха
в моята леха цветята.
Ала някой ги окъса
и посърна тя, горката.
Аз се мятам като птица -
без децата си живея.
Хвърляй бързо мрежа тънка,
искам да се хвана в нея.
——————————
***
Ти пръстен златен си, а аз
към него прикован елмаз.
Ти сведен си над ручей храст,
от ручея съм капка аз.
Ти ябълка си, аз пък лист
от ореола ти лъчист.
Откъснат ли те в някой час,
без тебе ще изсъхна аз.
——————————
***
Твоя портрет, любима,
отнесоха чак в Китай -
равна на теб дали има
да питат и в онзи край.
Там шест хиляди живописци
край него се суетят -
не могат, от тебе слисани,
портрета да размножат.
——————————
***
Влюбен, аз приготвих мастило
и към него добавих сребро.
Върху лист лицето ти мило
нарисувах с тънко перо.
Към лика ти притискам се, мила,
щом настъпи нощта добра.
Само това ми дава сила
да доживея до нова зора.
——————————
***
Очите ти са плискащи вълни,
а веждите - от облаци по-черни.
Руменината на двете си страни
ти взела си от розите вечерни.
Където и да си на път,
свещ запалена не носи -
светлината на твоята гръд
мъртвец може да възкреси.
——————————
***
Скъпа, ако ти ми дадеш
твоята дреха да разкопчая,
аз гръдта ти в градина сред рая
ще превърна с любовен копнеж.
Бъди сигурна, с тих благослов
в нея сладостно ще живея -
и сатаната не ще посмее
да усмърти тази любов.
——————————
***
От любовта ти надалече
реших да бягам аз без път.
Но тя се разгоря и вече
искри в нещастната ми плът.
Ако някой търси огън,
ще му дам от мойта гръд.
Колко ли сърца с тревога
в него ярко ще пламтят?
——————————
***
Напусна тялото ми моята душа,
а аз заплаках подир нея:
„Къде отиваш ти? С кого ще се теша?
И как без тебе ще живея?”
От името на всичките души
тя рече - след изреченото тлея:
„Щом къщата, човече, се руши
какво стопанинът да прави в нея?”
——————————
***
Ти влезе тихо в моя дом,
а бяхме с тебе непознати.
Донесе огън мълчешком
в две длани топли и крилати.
Стопи любовния копнеж
ти в този огън необятен,
сърцето ми да оковеш
подобно птица с пръстен златен.
——————————
***
Целувка си откъснах
на тиха нощ в мъглата -
един от плодовете
най-сладки на земята.
Изгонен бил Адам
от онзи райски лес -
и аз съм тъй лишен
от твойте ласки днес.
——————————
***
Запитаха един мъдрец:
„Ти умен си - отговори
защо телата надари
с души всевишният творец?”
„Той вложи в тялото звезда,
тъй както в пръстена - елмаз,
за да издигне всички нас
над всяко зло или беда.”
——————————
***
Расне ябълка като птица
върху хълма, от слънце огрян.
Всеки ден ще й нося водица
от добрата река Йордан.
Ще се грижа за нея, с тревога
ще я пазя под синия свод,
та веднъж в ранно утро да мога
да откъсна от нея плод.
——————————
***
Ти сякаш си изрязана
от гъвкава лозница,
в лицето си белязана
от роза и сълзица.
Жадувам по вечерница
аз любовта ти синя,
дори да си неверница,
дори да си туркиня.
——————————
***
Ти си и ябълка и цветче.
Аз те чаках и те ласках.
Ала времето в мъки тече
и сърцето ми вече е прах.
Че ме лъжеш, аз днес разбрах,
а лъжата е страшен порок.
И за този твой смъртен грях
ще се отвърне от тебе бог.
——————————
***
Спорят тези две очи
с всяка морска дълбина,
а над техните лъчи
къдрите ти са вълна.
Като ябълка растеш,
плод с копнеж ще ми дадеш.
С аромат на розов цвят
ще изпълваш моя свят.
——————————
***
Казаха ми днес, любими
че си станал ти монах.
Да повярвам помогни ми,
инак мисля си със страх:
„Да пирува той обича -
как ще мине с гозби постни,
с тънки ризи се облича -
власеница как ще носи?!”
——————————
***
На твоята руменина
да пия виното без край.
Да скъсам ябълка една
от тялото ти - земен рай.
Върху прекрасната ти гръд
да спя без памет и слова…
О, ангел на самата смърт,
длъжник ще съм ти за това.
——————————
***
Когато бе моя ти,
шумяха зелените стволи.
При друг си сега и блести
сняг по дърветата голи.
Приятелко, тук се върни.
За тебе аз слънце ще стана
и ще пропъдя със светлини
всяка сянка в сърцето простряна.
——————————
***
Колко жалък е този,
който има и близки, и род,
но от тях се откъсва
и покрива с мрак своя живот.
Всички заедно в празник
веселят се в цъфтящия рай -
като счупено клонче
вехне той в чуждия край.
——————————
***
Богу моля се и стина:
пътниците опази!
Любовта ми е в чужбина,
а очите ми - в сълзи.
Нека тя при мен се върне -
път, и поглед, и ръце.
С плът плътта ми да прегърне
и сърцето - със сърце.
——————————
***
Тук не ще остана вече,
обич моя - моя рана.
Да, Византия далеч е,
но и там не ще остана.
И по друмищата жежки
даже да ме оковат,
ще строша окови тежки
и към теб ще найда път.
——————————
***
Бликаш, ручей, в утрин синя,
волността ти е родина,
помежду скали блестиш
и шуртиш, звънтиш, кънтиш.
Плаче в тебе обич синя -
любовта ти е в чужбина
и към нея се стремиш,
нощем даже ти не спиш.
——————————
***
Избери си стих нехаен,
на случаен порив плод.
Сътвори мотив безкраен
за човешкия живот.
Не хули без нужда само
скитника под този свод.
Той си има силно рамо -
паметта му е имот.
——————————
***
Майка син така проклина:
- Скитник нека станеш, сине!
Да се скиташ из чужбина,
там сърцето ти да стине.
Камък да ти е възглаве,
в пясъка да спиш пустинен.
Нека само бог тогава
да ти е надежда, сине!
——————————
***
Бях дръвче на стръмен склон,
с праскови на всеки клон.
Расна днес в градина - рай,
но далеч от роден край.
Мамят ме сега с шербет -
отговарям с листи клет:
Там, под родната звезда,
блика изворна вода.
——————————
***
Този огън пламтящ
в твоя поглед - елмаз,
ще запали река
и ще срещне Шираз.
Ако нявга в Дамаск
твоят глас закръжи,
всеки, който го чуе,
там по теб ще тъжи.
——————————
***
Любовта ти в Алепо живее.
Той очите си стори везни
и със захар търгува, люлее
тънки вежди над две светлини.
На рояк от красавици с радост
захарта си предлага там
и за сладост той взема сладост -
две целувки за килограм.
——————————
***
Който скитника обиди,
нека скитник стане сам.
Нека разбере какво е
под небето чуждо. Там
даже златен дъжд над тебе
да се сипе мълчешком,
ще си спомняш как е сладък
пушекът над роден дом.
——————————
***
Станах ручей по волята божа
и в чужбина тека като в степ.
С трепет те търся и се тревожа:
няма тук даже подобна на теб.
Ако на тебе подобна, о, боже,
аз не срещна, тогава със стръв
ще изляза от тясното ложе
и ще забликам алена кръв.
——————————
***
Пътувах много. Този свят
аз виждах като в огледало.
Разбрах, че в него няма брат
сърцето ми осиротяло.
С кого ще поделиш, кажи,
ти хляб и сол сега, човече,
щом истините са лъжи
в света, презрян от тебе вече.
——————————
***
Песен запей ми, спътнико мой,
песен, която да носи забрава.
Пей за луната, за звездния рой,
пей за старинната наша слава.
Но за любимата ням ти бъди,
макар, че тя е съвсем невинна.
Скитник съм аз под чужди звезди,
а гръдта на скитника е пустинна.
——————————
***
Всички погледи с нея вървят.
Как отива й всичко зелено!
Върху стройната, твърдата гръд -
лъч небесен, обагрен в зелено.
Ето, крачим по стария път,
а край него - ручей в зелено.
А край него дървета шумят:
клони, листи и въздух - в зелено.
——————————
***
Царе, султани - всички вие,
които сте високо днес.
Послушни роби и войници
покорно ви отдават чест.
Закони страшни изковахте,
съдът лажлив е много строг.
Съдете, но помнете: има
друг съд, далече по-висок.
——————————
***
Царе, князе - и на закона
врати, за вас е тази реч.
Заместниците ви са тука,
а вие скрити сте далеч.
При вас дошли са тез, които
обрекли сте на зла съдба.
Помнете, не с молба към бога,
при вас дошли са те с молба.
——————————
***
От любов ще пробяга по мен
тръпка, като по есенен лист,
и ще рукне плачът ми в мрачния ден
и от пролетен дъжд по-чист.
Аз загивам. Ти ме вземи,
на душата ми дай приют.
Моето тяло към теб се стреми,
а живее сред смут и студ.
——————————
***
Мой любими, ти все не си с мене,
но ще те върна от твоя път.
Зад стена, от мен построена,
ще те затворя като сърце в гръд.
И тогава, от обич пияна,
ще запаля с огнена страст
всеки мост зад гърба ми останал,
всеки мост, протегнат пред нас.
——————————
***
О, нощ, не свършвай, продължи!
Стани година, ако можеш!
До мен любимата лежи -
векувай даже, ако можеш!
Почакай, утро! Ранен час,
ти нашите игри тревожиш.
Защото вместо слънце, в нас
тъга горчива пак ще сложиш.
——————————
***
Въздишах, чакайки напразно
от любовта си таен знак.
Въздишката ми облак стигна
и заваля внезапно сняг.
А беше лято.Откъде ли
той появи се сред мъгли?
И мене ли обсипва само
или над всички днес вали?
——————————
***
Ти хвалиш се, луна, без звук:
от мен светът е озарен.
Но земната луна е тук,
в обятията ми - и в мен.
Не вярваш? Тънкия покров
над нея бих повдигнал: Виж!
Но знам, ще пламнеш от любов
и в мрак света ще потопиш.
——————————
***
Чувах ясно: вода бълбука
и играе вятър в трева.
Но по-ясни от всичко тука
бяха твоите тихи слова.
Как любовта не зачита, о, боже,
как към тебе е дързък и лош
този, който реши да отложи
свойта ласка за друга нощ.
——————————
***
Планини и гори, мен тъга ме обви:
аз изгубих своя любим.
Не лежи ли, цветя и треви,
върху вашия пъстър килим?
В този час не по вас ли върви
о, пътеко, о, път, о, мост?
Спях, когато е тръгвал, мой гост
бе сънят ми невинен и прост.
——————————
***
Открих такава мисъл в мрака,
тя нужна е на всяка слава:
талантът никога с глупака
не трябва да се съюзява.
Глупакът огън е, о, боже,
след него нищичко не никне -
талантът е вода, той може
в пустинята живот да викне.
——————————
***
Аз спях, но моят слух
нащрек бе в този час.
И птицата дочух
да пее с твоя глас.
Тя пееше в нощта
тъй, сякаш ще умре.
Как жалбите ми тя
успя да разбере?
