Радомир Уляревич

превод: Елка Няголова

откъс от поема

Помислих, че имаме живо сходство -
и мъдри, и хубави в този свят шарен,
ала у нас проникна сам Господ.
И стана двойна тогава душата.

Прозрях ли нещо от тази мисъл,
та Твоя велик път сам да последвам?
И кой ме подсети за Твоята истина?
А беше сянка сковала крилете ми…

Плода на скръбта Ти приех като свой
и ядох от Твойта градина само…
И вечно жужах под тези сводове,
неустоими със чудесата си!

До правдата стигнахме, някой се сети:
че часовете ни - вярно е! - вечни са!
И пусто в гората е бялото сечище!
И онемяват там гласовете ни!

А ясно е просто: че дебне измамата,
Реалност и Сън наддават чевръсто.
И всякое Нещо е Нищо, и няма
спасение. Подвигът води до Кръста!

Че всяка надежда е място за мъка,
а пък мисълта е от Сатаната…
Ако кракът чертата настъпи,
и тук кръг от ада за миг ще настане!

А тези сънувани слепи простори,
реките, горите, моретата сини,
сълзата на роба… дали е достойна?
Ти колко си песни попилял, сине?…

И нийде следа от овце или вълк,
роботите само - проклятие днес.
И ехо самотно на Дух недъгав.
А „благата” реч е: „възмездие”.

Но няма ли други за нас небеса,
че сини вдовци сме в пустинята бяла?
Къде е началото на телесата ни?
Дали и душите от тях избягаха?

Остава ми час и връща се светлото
и моята сила, задълго притихнала.
Но огънят още нататък беснее,
тук чува се само: „Бог да прости!”

Готово. Завърши сеитба и жетва.
И сянка в полетата Божи настана.
Зарадвай се, че щастлива е жертвата,
за Себе си нея сам Господ остави….

И мислиш, че сам си и Той те напусна?
Просторът надвисна над хора и къщи,
докато си викал с напукани устни:
„Не ни давай днеска хляба насъщен!”