(избрани откъси)

Силвен Тесон

превод: Евгения Динкова

Бях си дал обет, преди да навърша четирийсет да поживея като отшелник вдън горите.

Настаних се шест месеца в дървена сибирска хижа на брега на езерото Байкал, на крайчеца на нос северен Кедров. Най-близкото село на сто и двайсет километра, съседи никакви, път няма, понякога ще мине жива душа. Зимата температури минус трийсет градуса. Лятото мечки по крайбрежието. С други думи рай.

Взех със себе си книги, пури и водка. Останалото - просторът, тишината и самотата - вече ги имаше.

В тая пустош си организирах скромен и красив живот, сведен до най-необходимото. Гледах как минават дните в гората и на езерото. Цепех дърва, ловях риба за обяд, четях много, пиех много водка до прозореца. Хижата беше идеален наблюдателен пункт, от който хващах трептенията на природата.

Прекарах зимата и пролетта, преживях щастие, отчаяние и, накрая, покой.

Вдън тайгата се преобразих. Заковаването на едно място ми даде това, което пътешествията вече не ми даваха. Добрият дух на местността ми помогна да опитомя времето. Отшелничеството се оказа лаборатория на това преображение.

Всеки ден записвах мислите си в тетрадка.

Държите в ръцете си дневника на един отшелник.

С. Т.

Марката Heinz предлага петнайсет вида сосове. В супермаркета в Иркутск ги има всичките и се чудя кой да избера. Напълнил съм шест колички с макарони и Tabasco. Синият камион ме чака. Миша, шофьорът, не е изгасил мотора, вън е минус трийсет и два градуса. Утре напускаме Иркутск. За три дена ще стигнем хижата на западния бряг на езерото. Налага се да привърша с покупките днес. Избирам «super hot tapas» от сосовете Heinz. Взимам осемнайсет шишета: по три на месец.

Петнайсет вида кетчуп. Заради тия неща имам желание да напусна света.(…)

15 февруари
Първа вечер сам. В началото не смея да мръдна. Сякаш съм зашеметен от това, което ме чака. В десет вечерта взривове разцепват тишината. Въздухът е по-топъл, небето предвещава сняг; вън е само минус дванайсет градуса. Ако руската артилерия обстрелваше езерото, надали хижата щеше така да се тресе. Излизам навън да послушам пукота. Теченията карат ледената покривка да трепери.

Водата затворница моли за освобождение. Ледът отделя живите същества (рибите, цветята и водораслите, морските бозайници, членестоногите и микроорганизмите) от небето. Той е преграда между живота и звездите.

Хижата е с размери три на три метра. Отоплява се от чугунена печка. Двамата ще се сприятелим. Ще свикна с похъркването на този другар. Печката е оста на света. Всичко се върти около нея. Тя е малък бог, живеещ свой собствен живот. Когато й принасям дърва в жертва, отдавам чест на Homo erectus, който овладял огъня. В своята Психоанализа на огъня Башлар изказва предположение, че мисълта да разтърка две съчки, за да запали шепа кълчища вероятно му била хрумнала от търкането на половите органи. Любейки се, бил осенен от предчувствие как се разпалва огън. Добре е да се знае. За да утоли любовното си желание, добре е човек да погледа жаравата.

Имам на свое разположение два прозореца. Единият с изглед на юг, другият на изток. От него се виждат снежните хребети на Бурятия, на сто километра оттук. От първия, зад клоните на един полегат бор, извивката на залива накривен на юг.

Масата под южния прозорец е по руски обичай със същата дължина като него. Славяните могат с часове да гледат капчиците вода по стъклата. Понякога стават от местата си. Нападат някоя страна, вдигат революция, после се връщат, пак сядат в горещите си изби и отново се умислят до прозореца. Зимно време пият чай до безкрайност и не бързат да излязат от къщи.

16 февруари
По обед, навън.

Небето е поръсило тайгата със сняг. От снега кедрите са заприличали на надиплено кафявозелено кадифе. Зимната гора: сребърна шуба метната на раменете на релефа. Вълни растителност покриват склоновете. Волята на дърветата, да завземат всичко. Гората, бавна вълна. При всяка гънка на релефа черни ивици бележат белите върхове на дърветата.

Защо хората предпочитат абстрактните химери пред красотата на снежните кристалчета? (…)

18 февруари
Исках да реша един свой отдавнашен спор с времето. В скитането пеша бях открил начин да го забавя. Алхимията на пътешествията сгъстяваше секундите. Когато вървях, течаха по-бавно. Бях обзет от треска на движението, изпитвах нужда от нови хоризонти. Пристрастих се към летищата, там постоянно ви подканват към изхода и към заминаване. Сънувах, че прекарвам остатъка от живота си в един терминал. Пътешествията ми започваха като бягства и завършваха като надпревара с времето.

Преди две години имах възможност да прекарам три дена в дървена хижа на брега на Байкал. Един лесовъд, Антон, ме бе подслонил в малката си изба, на източния бряг на езерото. Носеше очила за далекогледство и дебелите лещи на очилата му придаваха вид на весела жаба. Вечерно време играехме шах, през деня му помагах да проверяваме примките. Почти не разговаряхме, четяхме много - аз Хюисманс, той - Хемингуей, който произнасяше Хемингвай. Пиеше литри чай, аз скитах из гората. Избата тънеше в светлина, дивите гъски отлитаха преди есента. Мислех за своите близки. Слушахме радио: говорителката съобщаваше температурите в Сочи. Антон казваше: «Колко ли е хубаво на Черно море». От време на време хвърляше в печката по едно дърво, после когато денят преваляше, вадеше шахматната дъска. Пиехме по малка водка Красноярск и местехме пионките. Играех винаги с белите, често губех. Тези безкрайни дни бързо отлетяха. Сбогувайки се с моя приятел си помислих: «Ето какъв живот ми трябва». Да се задържа на едно място ще ми достави това, което пътешестването вече не ми доставяше: покой.

Тогава си дадох обет, че преди да навърша четирийсет ще поживея няколко месеца напълно сам в такава хижа. Студът, тишината и самотата са блага, които утре ще бъдат по-ценни от златото. На пренаселената, нагорещена и шумна Земя една горска хижа е самото елдорадо. Хиляда и сто километра на юг пулсира Китай. Милиард и половина човешки същества всеки момент ще останат без вода, гори, жизнено пространство. Да се живее във високостволеста гора на брега на най-големия природен резервоар на сладка вода е лукс. Един прекрасен ден нефтовите магнати от Саудитска Арабия, индийските новобогаташи и руските бизнесмени, скучаещи в мраморните си палати ще си дадат сметка за това. Тогава ще пожелаят да се преместят по на север, чак до тундрата. Щастието ще се намира над шестдесетия северен паралел.

По-добре да се живее весело по дивите поляни, отколкото да линее човек в града. В шести том на Човекът и Земята географът Елизе Реклю (1) - велик анархист, пишещ старомодно - развива една великолепна мисъл. Бъдещето на човечеството, казва, е «в пълното съгласуване на цивилизацията и дивото». Вече няма да имаме нужда да избираме между стремежа към технически прогрес и жаждата за девствени места. Животът в гората предлага идеална възможност за съчетаване на архаичното и футуристичното. Под короните на високите дървета, досами чернозема се разстила вечният живот. Човек отново подхваща разговор с лунната светлина, свежда глава пред учението на горите, без да се отказва от благата на съвременния свят. В моята хижа са се венчали прогресът и древното минало. Преди да замина, избрах от големия магазин на цивилизацията някои необходими за щастието стоки: книги, пури, водка - ще им се наслаждавам в суровите горски условия. До такава степен взех присърце предсказанията на Реклю, че снабдих хижата със слънчеви батерии, захранващи малък лаптоп. Силицият на моя процесор се храни с фотони. Слушам Шуберт, гледайки снега, след като нацепя дърва, чета Марк Аврелий, изпушвам по една хаванска пура, за да отпразнувам вечерния риболов. Елизе щеше да е доволен.

В Какво правя тук? Брус Чатуин (2) цитира Юнгер (3), който цитира Стендал: «Изкуството на цивилизацията се състои в това да се съчетават най-фините удоволствия с постоянното присъствие на опасността». Ето ехо на завета на Реклю. Важното е човек да управлява живота си със смели движения на кормилото. Постоянно да пресича хребета между два коренно различни свята. Да се люлее от двете страни на линията между удоволствието и опасността, студа на руската зима и топлината на печката. Никъде да не пуска корен, вечно да се плъзга от единия до другия край на скалата на усещанията.

Животът в гората ни позволява да се издължим. Ние дишаме, ядем плодове, берем цветя, къпем се в реката, после един ден умираме, без да си платим сметката. Гуляем и после офейкваме. Идеално би било да минем през живота като скандинавския трол, който тича по ливадите, без да оставя следа. Идеално би било да се придържаме към принципа на Баден-Поуъл (4). «Когато раздигате лагера, обезателно оставете след себе си две неща: първо, нищо; второ, своята благодарност.» Основното? Да не сме в тежест на Земята. В своето дървено кубче отшелникът не мърси Земята. От прага на избата си наблюдава, как годишните времена танцуват танца на вечното завръщане. Лишен от машини, заякчава тялото си. Откъснат от останалите, разгадава езика на дърветата. Избавен от телевизията, открива, че един прозорец е по-прозрачен от един екран. Къщурката му разведрява брега и има грижата за всичко. Човек се уморява да слуша за икономически спад и любов към природата. Един ден решава да напусне града и да дръпне зад тия приказки завесата на гората.

Дървената хижа, царство на простотата. Под наметалото на боровете животът се свежда до най-основното. Времето отнето от досадните задължения отива за почивка, съзерцание и дребни радости. Списъкът на нещата, които трябва да се свършат, рязко се съкращава. Четенето, ваденето на вода от езерото, цепенето на дърва, писането и наливането на чай се издигат в ранг на ритуали. В града всяка дейност се изпълнява за сметка на хиляди други. Гората събира накуп това, което градът разхвърля. (…)

27 февруари
Луксът да живееш сам в един свят, в който животът в съседство с другите ще бъде основната трудност. В Иркутск чух, че някакъв френски автор бил написал роман озаглавен Заедно, и точка. Това не е малко. Това дори е основното предизвикателство. Струва ми се, че не го поемаме както трябва. В природата животинските и растителните видове живеят в равновесие. Те се унищожават, убиват помежду си и се размножават в хармония. Солфежът е добре усвоен. Предните лобове на мозъчната кора на хората не умеят да съжителстват в мир и съгласие. Свирим на разстроени инструменти.

Вали сняг. Чета Пияните от Бога, есе от Жак Лакариер (5) за отшелничеството в Египет през IV век. Брадясали пророци, ослепени от слънцето, напускали домовете си и отивали да живеят в пустинята. Вегетирали в пещерите на Тиваида(…). Анахоретите бягали от съблазните на времето си. От горделивост някои прегрешавали, бъркайки недоверието към епохата с презрението към ближния. Никой от тях не се върнал в света, след като вкусил от отровните плодове на самотния живот.

Обществото не обича отшелниците. Не им прощава, че са избягали. Осъжда дързостта на пустинника, който хвърля в лицето на другите своето «продължете без мен». Да се оттеглиш от света значи да си вземеш сбогом с ближния. Отшелникът отхвърля мисията на цивилизацията, той е живо олицетворение на критиката към нея. Позори обществения договор. Как обществото да приеме човека престъпил чертата и хукнал подир тоя дето духа.(…)

3 март
Връщам се мислено към моите пътешествия: пеш по Хималаите, с кон по Тяншан, с колело в пустинята Уст-Юрт. Оная радост от покоряването на проходите. Настървеността, с която оставях зад себе си натрупаните километрите. Да се пребия, но да продължа. Понякога вървях като обладан от безумие, като бесен, до пълна изнемога. В Гоби спирах да пренощувам, строполявах се под собствената си тежест и поемах наново сутринта, щом отворех очи, машинално. Играех на вълк, сега играя на мечка. Търсех да се укореня, да се захвана за земята, след като съм бил вятър. Бях си втълпил, че мое задължение е да се движа, бях станал зависим от простора. Гонех времето. Мислех, че се крие зад хоризонта. «С редовна употреба изравнете прибързаността, с която си отива» (Монтен, Есета, том III), ето как се примирявах с изтичането му.

Свободният човек е господар на времето. Човекът, която има власт над пространството, е само силен. В града минутите, часовете, годините ни се изплъзват. Те изтичат от кървавата рана на времето. В хижата времето притихва. Ляга в краката като добро старо куче и изведнъж сякаш го няма. Свободен съм, защото дните ми са свободни. (…)

16 март
В света, който напуснах, присъствието на другите упражнява контрол върху това, което вършим. То ни държи под строй. Ако не бяха съседите, в града надали щяхме да постъпваме така прилично. Кой никога не е ял вечеря сам стоешком в кухнята, за да си спести ваденето на прибори, щастлив да излапа на две - на три студена консерва равиоли? В хижата дебне опасност от разхлабване на дисциплината. Колко самотни сибирци, освободени от всякакви обществени задължения, знаещи че никой не ги гледа, свършват сред купища угарки да си чешат крастата? Робинсон си дава сметка за тази опасност и за да не подивее, решава всяка вечер да вечеря на маса с най-хубавите си дрехи.

Себеподобните потвърждават реалността на света. Ако в града затворим очи, какво облекчение, че реалността не изчезва: отстрани друг продължава да я възприема! Отшелникът е сам лице с лице с природата. Той е единственият зрител на реалното, носи тежестта на представите ни за света, за неговото откровение пред нас.

Ни най-малко не ме е страх от скуката. Има далеч по-болезнено ухапване: мъката че не можеш да споделиш с любимия човек красотата на изживяното. Самотата: това, което другите губят, че не са заедно с този, който я изпитва.

В Париж преди да замина, ме предупреждаваха. Скуката щяла бъде моят смъртен враг! Щял съм да пукна от скука! Слушах учтиво. Хората, които говореха така, бяха убедени, че самите те представляват чудесно развлечение. «Оставен на себе си, аз се храня, вярно, само със собствената си духовна материя, но тя не се изчерпва…», пише Русо в Мечтите на самотника.

Изпитанието, каквото представлява самотата, Русо обсъжда в петата разходка. Пустинникът е длъжен да се придържа към изискването за добродетелност, казва, и не може да си позволи жестокост. Ако постъпва зле, чака го двойно наказание: от една страна ще трябва да понася собственото си, отровено от неприязън настроение, и от друга, горчивината, че не е съумял да се приобщи към човешкия род. «Светският човек държи останалите да бъдат доволни от него, пустинникът е принуден да бъде доволен от себе си, иначе животът му става нетърпим. Принуден е да бъде добродетелен». За Русо самотата поражда доброта. В замяна на това заличава спомена от човешките низости. Тя е балсам на раната от недоверието към ближния: «Предпочитам да ги избягвам, отколкото да ги мразя», пише Русо за хората в шестата разходка.

В интерес на пустинника е да проявява доброжелателност към всичко наоколо, да застане на страната на животните, растенията и боговете. Защо е нужно да прибавя към суровия си живот, неприязнено чувство към света? Пустинникът си забранява всякаква форма на насилие към заобикалящия го свят. Това е синдромът на Св. Франциск от Асизи. Светията разговаря със своите сестри птиците, Буда милва бесния слон, св. Серафим Саровски храни кафявите мечки, а Русо търси утеха в ботаниката.

По обед внимателно наблюдавам как над кедрите вали сняг. Опитвам се добре да се проникна от тази гледка, като следя хвърченето на възможно най-голям брой снежинки. Изтощително занимание. Има хора, които наричат това безделие!

Вечерта все така сняг. При подобно зрелище будистът ще каже: « Друго не можем да очакваме»; християнинът: «Утре ще се оправи»; езичникът «Какво значи всичко това?»; стоикът: «Да видим какво ще излезе», нихилистът: «Да става каквото ще». Аз: «Трябва да нацепя дърва, докато снегът не ги е засипал.» После си лягам, засилвайки печката.(…)

24 март
(…) Само човек с изкривено мислене може да смята Любовникът на лейди Чатърли за еротичен роман. Този роман е реквием за ранената природа. Англия с нейните спокойни пасбища, с гори свидетели на историята гасне пред очите на Констанс. Развитието на миньорството погубва земята на британците. Шахтите изкормват пасбищата. Комини щръкват в омърсеното небе. Въздухът вони, тухлите почерняват, дори лицата на хората се изопват. Страната проституира в полза на индустрията и нова раса бизнесмени-инженери разискват на социално-политически теми, и спекулират с техниката. Агония на цял един свят. «Индустриална Англия измества селска Англия». Констанс усеща как плътта й се събужда за живот; вижда, че прогресът лишава света от материя. Лорънс влага в устата на младата жена пророчески думи за обезобразяването на пейзажа, за затъпяването на умовете, за трагедията на един народ, губещ жизнената си сила («мъжеството си», казва тя) в производствения ритъм. Първична езическа любов напира у лейди Чатърли, неволен свидетел на крушението на съвременните души, изсмуквани от «пагубната енергия». Прометеевото «безумие» омаломощава човека сред трясъка на машините. Горки в своята «Изповед» твърди обратното. Революционерът се възхищава на огромния подем на Русия. За него чудовищната енергия, насъбрана в промишлените райони ще пръсне по света магнитен облак. Тази «психофизиологична» сила ще повлече след себе си всички народи на Земята, те ще запретнат ръкави, за да построят светлото бъдеще. Лорънс се безпокои от свръхнапрежението, опъващо нервите на света. Горки жадува за него. Лорънс знае, че пасторалният селски живот е едно от имената на красотата, Горки вярва в блясъка на небето, прорязвано от светкавиците на металургичните пещи. И Констанс, изгаряща от желание, страдаща, защото страда Земята, изридава под купола на гората трагичния въпрос, но трясъкът на машините заглушава думите й: «Какво човек е направил на човека?»

Вечерта гледам езерото, седнал на дървената пейка в кедровата раковина. Основното, една хубава гледка. После всичко ще се оправи, животът ще потръгне. Лейди Чатърли е права. С удоволствие бих я поканил да ми погостува тук няколко дни, си казвам, и отивам да си легна. (…)

——————————

Бележки:

1. Елизе Реклю (1830-1905) - френски писател анархист, университетски преподавател по география. (бел. прев.)
2. Чарлз Брус Чатуин (1940-1989) - английски пътешественик, автор на пътеписи (бел. прев.)
3. Ернст Юнгер (1895-1998) - немски писател, мислител, ентомолог (бел. прев.)
4. Робърт Бейдън-Пауъл (1857-1941) - английски военен, основател на скаутското движение (бел. прев.)
5. Жак Лакариер (1925-2005) - френски писател пътешественик (бел. прев.)